Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (24)

Седмата задача — разбулване на тайнствата

След успешното изпълнение на задачите Василиса задава на Баба Яга няколко въпроса. Задачите на жената от този етап са: да се опита да научи повече за природата и функцията на силата Живот/Смърт/Живот (Василиса пита за конниците). Да научи истината за способността да разбира всички елементи на дивата природа („от много знание човек рано остарява“)^[1].

Всички ние започваме с въпросите: „Каква всъщност съм аз? Каква е работата ми тук?“. Баба Яга ни учи, че ние сме силата Живот/Смърт/Живот, че това е нашият цикъл, че това е нашето проникване в дълбоката женственост. Когато бях малка, една от моите лели ми разказа семейната легенда за „Водните жени“. На брега на всяко езеро живеела млада жена със стари ръце. Първата й работа била да вдъхва tüz — нещо, което мога да ви опиша само като „душа“ или „душевен огън“ — на десетки красиви порцеланови патици. Втората й работа била да завърта дървените ключове в ключалката на гърба на патиците. Когато пружината се развивала и патиците падали на земята, телата им се разбивали на парчета. Жената махвала с престилката си към освободените души и ги пращала да летят в небето. Четвъртата й работа била да вдъхва tüz на други красиви порцеланови патици, да завърта ключовете им и да ги освобождава…

Историята за tüz е едно от най-ясните обяснения на функциите на майката Живот/Смърт/Живот. От психична гледна точка Майка Никс, Баба Яга, Водните жени, La Que Sabe и Дивата жена са различни образи, различни възрасти, настроения и аспекти на Дивата богиня — майка. Вдъхването на tüz в нашите идеи, в нашия живот, в живота на онези, които докосваме — това е нашата задача. Пращането на душата в нейния дом — това е нашата задача. Освобождаването на порой от искри, сътворяването на светлина, за да откриваме пътя си в нощта — това е нашата задача.

Василиса пита за конниците, които е видяла по пътя към къщурката на Баба Яга — белия конник на бял кон, червения конник на червен кон и черния конник на черен кон. Подобно на Деметра, Баба Яга е стара конна богиня майка, свързана със силата и плодовитостта на кобилата. Нейната къщурка е конюшня за различните по цвят коне и техните ездачи. Тези двойки придвижват слънцето по небето денем, а нощем хвърлят над земята тъмното покривало. Ала има още нещо.

Черният, червеният и белият конник носят древните цветове, които символизират раждането, живота и смъртта. Тези цветове също представляват идеите за раждане, смърт и прераждане: черният е изчезването на старите човешки стойности, червеният е принасянето в жертва на най-скъпите човешки илюзии, а белият е новата светлина, новото познание, което идва от преживяването на първите два.

През Средните векове са използвани думите nigredo — черно, rubedo — червено, и albedo — бяло. Те описват алхимията^[2], която следва цикъла на Дивата жена, функцията на майката Живот/Смърт/Живот. Без символите на изгрева, светлината и тайнствения мрак тя няма да е такава, каквато е. Без изгрева на надеждата в нашите сърца, без ясната светлина — била тя свещ или слънце — която да ни показва разликата между нещата, без нощта, която може да успокои всичко, от която може да се роди всичко, ние няма да имаме полза и от своята дива природа.

Цветовете в приказката са изключително важни, защото всеки от тях носи в себе си природата на живота и природата на смъртта. Черното е цветът на пръстта, плодородието, фундаменталната материя, в която се посяват идеите. И в същото време черното е цветът на смъртта, угасването на светлината. Черното има и трети аспект. То е също цветът, свързан с онзи свят между световете, светът на La Loba, защото черното е цветът на раждането. Черното е обещание, че скоро ще научите нещо, което до този момент не сте знаели.

Червеното е цветът на жертвоприношението, гнева, мъчението и убийството. И в същото време червеното е цветът на кипящия живот, динамичната емоция, събуждането, ероса^[3] и копнежа. Този цвят се смята за силно лекарство за психично разстройство, цвят, който събужда апетит. Съществува един универсален образ, познат под името „червената майка“^[4]. Тя не е толкова известна, колкото черната майка или черната мадона, но следи нещата, които „преминават“. Особено я почитат родилките, защото онзи, който напуска или идва на този свят, трябва да прекоси нейната червена река. Червеното е обещание, че скоро ще настъпи изгрев или раждане.

Бялото е цветът на новото, чистото, девственото. То също е цветът на освободилата се от тялото душа, на необременения от плътта дух. Това е цветът на закърмването, на майчиното мляко. И обратно, това е цветът на мъртвите, на нещата, които са изгубили своята жизненост. Когато господства белотата, за момента всичко е tabula rasa — неизписана плоча. Бялото е обещание, че има достатъчно храна нещата да започнат наново, че празнотата или пустотата ще се изпълни.

Освен конниците и Василиса, и нейната кукла са облечени в червено, бяло и черно. Василиса и куклата са алхимични anlagen. Заедно те превръщат Василиса в малка бъдеща майка Живот/Смърт/Живот. В приказката има две раждания. Животът на момичето се възражда от куклата и от срещата с Баба Яга, а оттук и чрез задачите, които Василиса изпълнява. В приказката има и две смърти: на прекалено добрата майка, а после и на мащехата. И все пак ние виждаме, че тази смърт е естествена и накрая носи много по-богат живот на младата душа.

Ето защо това приемане на живота и смъртта е изключително важно. Такъв е изконният естествен ритъм, който жените са създадени да разбират… и с който да живеят. Осъзнаването на ритъма прогонва страха, защото ние очакваме бъдещето, земята се издува и изхвърля навън плода си. Куклата и Баба Яга са дивите майки на всички жени — те ни дават интуитивните дарби както на лично, така и на божествено равнище. Това е парадоксът и урокът на инстинктивната природа. Това е нещо като вълчи будизъм. Което е едно, е и две. Което е две, прави три. Което живее, ще умре. Което умира, ще живее.

Ето какво иска да каже Баба Яга с думите „от много знание човек рано остарява“. Всяка от нас трябва да знае определени неща на всяка възраст и на всеки етап от живота си. В приказката разбирането на смисъла на ръцете, които се появяват във въздуха и изстискват маслото от царевицата и маковото семе — сами по себе си животворни и смъртоносни средства — означава да искаш да знаеш прекалено много. Василиса пита за конете, но не и за призрачните ръце.

На млади години попитах своята приятелка Булгана Робинович, възрастна разказвачка от Кавказ, която живееше в малка руска ферма в Минесота, как вижда тази част от приказката, в която Василиса „просто знае“, че не бива да задава повече въпроси. Тя ме погледна с останалите си без мигли очи на старо куче и отвърна на своя развален английски:

— Просто има неща, които човек не може да разбере. — После загадъчно се усмихна, кръстоса крака и това беше всичко.

Да се опитваме да разберем загадката на появяващите се и изчезващи слуги във формата на безплътни ръце е все едно да се опитваме да проумеем същността на необяснимото. Като предупреждават Василиса да не задава този въпрос, куклата и Баба Яга я съветват да не призовава едновременно прекалено много необясними сили от подземния свят и това е правилно, защото макар че проникваме в него, ние не искаме завинаги да останем там.

Тук Баба Яга загатва за друг цикличен комплекс — циклите на женския живот. С течение на времето жената разбира все повече от тези вътрешни ритми, сред които ритмите на съзидателността, ритмите на самотата, играта, отдиха, сексуалността и лова. Не бива да припираме — познанието ще дойде само. Трябва да приемем, че някои неща не са ни достъпни, въпреки че ни въздействат и обогатяват. В моя род обичат да казват: „Някои неща са Божия работа“.

И така, след изпълнението на тези задачи, „наследството на дивите майки“ придобива по-дълбоко измерение. Интуитивните сили произтичат и от човешката, и от душевната страна на психето. Сега виждаме куклата като учителка, от една страна, и Баба Яга — от друга.