Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (16)

Куклата в нейния джоб: Василиса Премъдрата

Интуицията е съкровището на женското психе. Тя е като уред за откриване на вода, като кристал, в който човек вижда с вътрешното си зрение. Тя е като мъдра старица, която винаги е с теб, която ти казва точно какъв е проблемът и дали трябва да тръгнеш наляво или надясно. Тя е форма на Онази, която учи, старата La Que Sabe, Дивата жена.

В традициите на моето детство всеотдайните разказвайки винаги стояха в подножието на някакъв психически хълм и затънали до колене в приказна пепел, почистваха многовековната прах, ровеха под пластове на култури и завоевания, изброяваха всеки приказен фриз и фреска, които откриваха. Понякога приказката буквално се разпадаше, понякога липсваха или бяха унищожени отделни части. Често формата беше непокътната, ала се бяха изгубили багрите. Но въпреки това всички разкопки се извършват с надеждата да откриеш цяла приказка. Историята, която ще ви разкажа, е тъкмо такова невероятно съкровище.

За мен старата руска приказка за Василиса^[1] е женска посветителска история с почти запазен скелет. От нея става ясно, че не всичко е такова, каквото изглежда. Като жени ние разчитаме на своята интуиция и инстинкти, за да усетим нещата. Използваме всичките си сетива, за да изкопчим истината за същността им, да извлечем положителното от своите идеи, да видим каквото има за виждане, да разберем каквото има за разбиране, да сме пазителки на своя съзидателен огън и да опознаем циклите на силата Живот/Смърт/Живот — това е то посветената жена.

Приказки за Василиса се разказват в Русия, Румъния, Югославия, Полша и Прибалтика. В част от случаите те обобщено се наричат „Василиса Премъдрата“. Има доказателства, че техните архетипни корени датират най-малко от епохата на култа към конната богиня, които са по-ранни от класическата гръцка култура. Тази приказка е свързана с древната тема за детронирането на дивото женско божество в подземния свят. В нея се разказва за надаряването на земните жени с първичната инстинктивна сила на Дивата жена — интуицията.

В основата на моя литературен вариант на приказката за Василиса отново е разказът на леля Кати. Тя започва с един от най-старите разказвачески похвати: „Имало едно време, а може и да е нямало…“^[2] Този парадоксален израз предупреждава слушателя, че действието се развива в света между световете, където нищо не е каквото изглежда. И така, започваме.