Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (137)

Четвъртият етап — намирането на любов в подземния свят

На другата сутрин царят идва да преброи крушите си. Една липсва и градинарят разказва какво е видял. „Снощи два духа изпразниха рова, влязоха в градината и единият, който беше без ръце, изяде крушата, защото тя сама му се предложи.“

Тази нощ царят остава да пази заедно с градинаря и своя магьосник, който може да разговаря с духове. В полунощ девойката излиза от гората, облечена в мръсни дрипи, с чорлава коса, омазано в сажди лице, без длани и следвана от духа.

Друго дърво грациозно се накланя и тя изяжда крушата на върха му. Магьосникът се приближава, но не прекалено много и пита: „Ти от този свят ли си или не?“. „Преди бях от света и все пак не съм от този свят“, отвръща момичето.

„Тя човек ли е или дух?“, пита царят магьосника си. Магьосникът му отговаря, че е и двете. Царят се втурва към девойката и заявява своята вярност и любов: „Няма да те изоставя. От днес нататък аз ще се грижа за теб“. Те се оженват и той й прави ръце от сребро.

Царят е носещо мъдрост създание в подземното психе. Той не е просто кой да е стар цар, а един от главните пазители на женското подсъзнание. Грижи се за екологията на растящата душа — неговата (и на майка му) овощна градина е богата с дърветата на живота и смъртта. Той е от семейството на дивите богове. Също като девойката царят е способен на огромна издръжливост. И също като девойката на него му предстои друго спускане. Но за това — по-нататък.

В известен смисъл може да се каже, че той следва девойката. Психето винаги подсигурява собствения си процес. Това означава, че ако се скитате, има и друг — поне един, а често и повече — който е опитен и чака да потропате на вратата, да почукате на камък, да изядете круша или просто да се появите, за да съобщи за пристигането ви в подземния свят. Това любящо присъствие чака и наблюдава скитницата. Жените винаги го съзнават. Те го наричат мъждукаща светлинка, проникновение, предчувствие или присъствие.

Градинарят, царят и магьосникът са три зрели персонификации на архетипното мъжко начало. Те съответстват на светата троица на женствеността, персонифицирана от девойката, майката и старицата. В тази приказка древната тройка богини или трите богини в едно са представени по следния начин: девойката е безръката жена, майката и старицата едновременно царската майка, която се появява по-късно. Особеното в приказката — нейният „съвременен“ аспект, се изразява в това, че образът на дявола представлява фигура, която в древните женски посветителни обреди обикновено се е изобразявала от старицата в нейната двойствена природа като носеща и отнемаща живот. В тази приказка дяволът само отнема живот.

В мъглите на времето обаче в такъв вид истории старицата е играла ролята на посветителка, която поставя препятствия пред невинната млада героиня, за да може да се осъществи пътуването от света на живите към света на мъртвите. От психична гледна точка това отговаря на концепциите в психологията на Юнг, теологията и старите нощни религии: Същността, или както я наричаме ние Дивата жена, посява опасности и предизвикателства в психето, за да накара жената в отчаянието си отново да се върне към истинската си природа и да потърси отговори и сили, да се съедини с великата дива Същност и, доколкото е възможно, да действа заедно с нея.

В известен смисъл това „изкривяване“ в приказката изопачава нашата информация за древните процеси на завръщането на жената в подземния свят. Но всъщност заместването на старицата с дявол е поразително важно за нас днес, защото, за да открием древните пътища на подсъзнанието, ние често трябва да отблъскваме дявола във формата на културни, семейни или интрапсихични предписания, които обезценяват душевния живот на дивата женственост. В този смисъл приказката действа двустранно — и като оставя достатъчно следи от древния ритуал, за да можем да го реконструираме, и като ни показва опитите на естествения хищник да ни откъсне от нашите изконни способности, да не ни позволи да работим върху душата си.

Това са основните преобразяващи сили, които в този момент присъстват в градината, приблизително в реда на тяхната поява: девойката, духът в бяло, градинарят, царят, магьосникът, майката/старица и дяволът. Традиционно те представляват следните интрапсихични сили.

Девойката

Както вече видяхме, девойката представлява искреното и доскоро спящо психе. Но под нейната крехка външност се крие героинята воин. Тя притежава издръжливостта на самотната вълчица. Тя е способна да изтърпи мръсотията, предателството, нараняването, самотата и изгнанието на посвещаваната. Тя е способна да проникне в подземния свят и да се завърне обогатена в горния свят. Макар че по време на спускането си може би няма да може да ги формулира, тя следва напътствията на старата дива майка, Дивата жена.

Духът в бяло

В приказките и легендите духът в бяло е водач, който притежава вродено познание, който осветява пътя на спускащата се в подземния свят жена. При някои mesemondok този дух се е смятал за част от стар и безценен бог, който все още се въплъщава във всеки човек. Белите му одежди го свързват с безброй богини Живот/Смърт/Живот от различни култури, също носещи този цвят — La Llorona, Берхта, Хел и т.н. Това загатва, че духът в бяло е помощник на майката/старицата, която в архетипната психология също е богиня Живот/Смърт/Живот.

Градинарят

Градинарят е култиватор на душата, възраждащ пазител на семето, почвата и корена. Той е сходен с Кокопели при хопите — гърбав Дух, който всяка пролет идва в селата и опложда земята и жените. Функцията на градинаря е възраждането. Психето на жената трябва постоянно да сее, подготвя и жъне нова енергия, за да заменя старата и изхабената. Това е естествена ентропия или износване на психичните части. Това е нормално, така действа психето, но човек трябва винаги да има запас от енергия. Такава е ролята на градинаря в психичната работа. Той следи за необходимостта от промяна и попълване. Тече постоянен интрапсихичен процес на живот и смърт, замяна на идеи, образи и енергия.

Царят

Царят^[1] представлява съкровищница на познание в подземния свят. Той носи способността да пренася вътрешно познание и да го въвежда в действие, без да мърмори или да се извинява. Царят е синът на царицата майка/старица. Също като нея и вероятно следвайки нейния пример, той участва в механизмите на жизненоважния психичен процес: провалът, смъртта и завръщането на съзнанието. По-нататък в приказката, когато търси изгубената си царица, той ще преживее нещо като смърт и тя ще го преобрази от цивилизован в див цар. Ще намери жена си и така ще се прероди. От психична гледна точка това означава, че с придобиването на ново познание, старите разбирания на психето ще починат. Те ще се заменят с нови или обновени виждания за почти всичко в живота на жената. В този смисъл царят представлява възраждането на господстващите нагласи и закони в женското психе.

Магьосникът

Магьосникът^[2], когото царят взима със себе си, за да тълкува видяното, представлява директната магия на женската сила. Неща като опомняне в последния момент, свръхестествено зрение и слух, способност за поставяне на мястото на другите — хора или животни — са свойства на инстинктивната женственост. Магьосникът също ги притежава и традиционно помага за запазването и използването им във външния свят. Макар че магьосникът може да е от двата пола, тук той е могъща мъжка фигура, сходна с юначния брат в приказките, който толкова силно обича сестра си, че е готов на всичко, за да й помогне. Магьосникът винаги има потенциал за преминаване между двата свята. В сънищата и приказките той се явява като мъж, жена, животно или минерал, също и като старица, неговият женски аналог. В съзнателния живот магьосникът помага на жената във всеки един момент да се превръща, в каквото пожелае и да се представя, като каквато пожелае.

Царицата майка/старица

Царицата майка/старица в приказката е майка на царя. Тази фигура представлява много неща, сред които плодородие, способност за разкриване на номерата на хищника, способност за смекчаване на проклятията. Тя е онази черна пръст, съдържаща люспи слюда, черни разклонени корени и целия живот, превърнал се в уханен хумус. Думата „плодородие“ напомня за семена, яйца, същества, идеи. Плодовитостта е основната материя, в която се полагат, подготвят, затоплят, развиват в зародиш и съхраняват семената. Ето защо старата майка често е наричана със своите най-древни имена — Майката Земя и Майката пръст, защото тя е плодородната почва, от която се раждат идеите.

Дяволът

В тази приказка двойствената природа на женската душа, която едновременно измъчва и лекува героинята, е заменена с една-единствена фигура, тази на дявола. Както вече отбелязахме, тази фигура представлява естественият хищник на женското психе, contra naturam — противоприроден аспект, който възпира развитието на психето и се опитва да убие цялата душа. Именно тази сила трябва да бъде победена и овладяна. Фигурата на дявола не е идентична с един друг естествен източник на страдания и съблазни, който също действа в женското психе — силата, която наричам „алтер-душа“. Алтер-душата е противодействаща и позитивна. Тя често се явява в женските сънища, приказките и митовете като способна да променя външния си вид старица, която тласка жената към спускане в подземния свят, в идеалния случай завършващо с възвръщането на най-дълбоките женски способности.

И така, в тази подземна овощна градина са се събрали могъщи части на психето — и мъжки, и женски. Те образуват coniunctio. Това е алхимичен термин и означава по-висше преобразяващо съчетаване на различни субстанции. Когато се слеят, тези противоположности водят до определени интрапсихични процеси. Те действат като кремъци, които удряме един в друг, за да запалим огън. Душевната енергия, проникновението и познанието са резултат именно от сливането и натиска на различни елементи, обитаващи едно и също психично пространство.

Присъствието на нещо като coniunctio в тази приказка загатва за начало на неразвит цикъл Живот/Смърт/Живот. Когато виждаме това рядко и ценно съчетание, ние знаем, че ще настъпи духовна смърт, че предстои духовен брак, че ще се роди нов живот. Тези фактори предопределят резултата. Coniunctio не е нещо, което се дава и взима. То е следствие от извършването на тежка работа.

И ето че облечени в мръсни дрипи, ние вървим по път, по който никога не сме минавали, и знакът на дивата природа все по-силно сияе в нас. Може да се каже, че това coniunctio е решимостта сериозно да променим старата си същност. Щом сме тук в овощната градина и присъстват тези ясно установими психични аспекти, връщане назад няма — ние продължаваме напред.

Какво още може да се каже за крушите? Те са там за изгладнелите по време на дългото подземно пътуване. Традиционно няколко плода символизират женската утроба, най-често круши, ябълки, смокини и праскови, макар че всяко нещо, което има външни и вътрешни форми, и семе в средата си, и може да се развие в живо създание, например яйце, би могло да символизира възпроизводствената способност на женското начало. От архетипна гледна точка тук крушите представляват раждане на нов живот, семе на нова същност.

В много митове и приказки плодните дървета са под властта на Великата майка, старата Дива майка, а царят и неговите поданици са нейни слуги. Крушите в градината са преброени, защото в този преобразяващ процес се полагат грижи за всички неща. Това не е случаен елемент. Всичко се документира и наблюдава. Старата Дива майка знае с какво количество преобразяваща субстанция разполага. Царят идва да преброи крушите, не защото изпитва ревниви собственически чувства, а за да провери дали в подземния свят е пристигнал някой, който трябва да започне своята инициация. Душевният свят винаги очаква скитницата.

Навелата се, за да нахрани девойката, круша, е като камбана, биеща в подземната градина, призоваваща източниците и силите — царя, магьосника, градинаря, а вече и старата майка. Всички те се втурват да посрещнат, подкрепят и помогнат на новопосвещаваната.

Святи фигури от цялата човешка история ни уверяват, че по преобразяващия път вече има „място за нас“. И съдбата ни привлича там чрез нашата интуиция. Всички ние все някога се озоваваме в царската градина. Това е съвсем нормално и естествено.

В този епизод трите мъжки атрибута на женското психе — градинарят, царят и магьосникът — са наблюдатели и помощници в подземното пътуване, където нищо не е такова, каквото изглежда отначало. Щом научава, че е настъпила промяна на реда в градината, царският аспект на женското подземно психе идва с магьосника на психето, който разбира въпросите на човешкия и духовния свят, който се задълбочава в разликите между психичното и подсъзнателното.

И така те виждат, че духът отново пресушава рова. Както вече споменахме, този ров носи символично значение, сходно с това на Стикс, страшната река, разделяща света на живите от света на мъртвите. Тя не е опасна за мъртвите, а само за живите. Пазете се от чувството на облекчение и успех, което може да съблазни хората, да ги накара да повярват, че духовното постижение или завършването на духовен цикъл е точката, в която човек може да спре и завинаги да почива на лаврите си. Ровът е място за отдих на мъртвите, завършек на живота, но живата жена не може да остане дълго край него, иначе ще изпадне в летаргия посред циклите на душетворчество^[3].

Чрез символа на кръглата река, рова, приказката ни предупреждава, че тази вода не е каква да е, а от определен вид. Това е гранична вода, много напомняща на кръга, който девойката очертава около себе си, за да задържи дявола на разстояние. Когато пресича кръг, човек навлиза в друго състояние на съществуване, друго състояние на съзнание или неосъзнатост.

Тук девойката минава през състоянието на неосъзнатост, запазено за мъртвите. Тя не пие от водата, нито навлиза в нея, а само в сухото й корито. Тъй като в спускането си трябва да премине през света на мъртвите, понякога жената се обърква и смята, че завинаги трябва да умре. Ала това не е така. Задачата й е да премине през света на мъртвите като живо същество, защото така се постига осъзнаването.

Ето защо ровът е изключително важен символ и фактът, че духът в приказката го пресушава ни помага да разберем какво трябва да направим в собственото си пътуване. Ние не бива да се отпуснем и щастливо да заспим след онова, което сме постигнали дотук. Не бива и да се хвърлим в реката в безумен опит да ускорим процеса. Има смърт с малко „с“, има и Смърт с главно „С“. В циклите Живот/Смърт/Живот психето се стреми към la muerte por un instante — временна смърт, а не La Muerte Eterna — Вечна смърт.

Магьосникът се приближава, но не прекалено, до духа и младата жена. „Ти от този свят ли си или не?“ — пита той. И девойката, облечена в мръсните одежди на диво създание, лишено от его и придружено от сияещ бял дух, отвръща, че е в света на мъртвите, макар да е жива. „Преди бях от света и все пак не съм от този свят.“ Когато царят пита: „Тя човек ли е или дух?“, магьосникът отговаря, че е и човек, и дух.

Загадъчният отговор на девойката показва, че тя принадлежи към света на живите и все пак пристъпва към ритъма Живот/Смърт/Живот и поради това е човешко същество в състояние на спускане в подземния свят, и в същото време сянка на предишната си същност. Тя може да живее в горния свят, но преображението се извършва в подземния и героинята е способна да живее и в двата, също като La Que Sabe — Онази, която знае. Целта на всичко това е тя да научи да прочисти пътя си към истинската дива същност.

За да проникнем в смисъла на приказката, ето няколко въпроса, които ще ни помогнат да започнем изясняването на собственото си пътуване в подземния свят. Въпросите са съставени така, че отговорите да могат да са и индивидуални, и колективни. Задаването им изтъкава сияйна мрежа — жените я хвърлят в колективния си разум и я изтеглят, пълна с блещукащи и инертни, задушили се и все още дишащи форми на вътрешен живот, върху които да работят.

С отговора на един въпрос се появяват други и за да научим повече, ние отговаряме и на тях. Ето някои от въпросите. Как едновременно и ежедневно можем да живеем в горния и долния свят? Какво трябва да направим, за да се спуснем сами в подземния свят? Какви житейски обстоятелства помагат на жените при спускането? Имаме ли избор дали да се спуснем? Каква спонтанна помощ сме получили от инстинктивната природа?

Когато са в това състояние на „двойно гражданство“, жените (или мъжете) понякога грешно си мислят, че трябва да напуснат света, ежедневния живот с неговите досадни задачи и задължения. Това обаче не е най-добрият начин, защото в такива моменти външният свят е единственото въже, завързано за глезена на жената, която се скита, работи, виси надолу с главата в подземния свят. Това е извънредно важен момент, в който земното трябва да играе своята роля в упражняването на натиск и поддържането на равновесие.

И така, ние продължаваме пътя си, като се питаме (честно казано, всъщност си мърморим под нос): „От този свят ли съм или от другия?“. И си отговаряме: „И от двата“. И постоянно си го напомняме. Жената в такъв процес трябва да е и от двата свята. Именно това скитане ни помага да призовем всичките си съпротивителни сили, цялата си самоувереност, да преодолеем и последното възражение, което ни дойде наум, защото пътят е уморителен. Но тази особена умора ни кара да изоставим страховете и амбициите на егото и просто да следим какво става. В резултат разбирането ни за времето, прекарано в подземните гори, ще е дълбоко и цялостно.

В приказката втората круша свежда клоните си, за да нахрани девойката и тъй като царят е син на старата Дива майка, а тази градина е нейна, младата жена всъщност вкусва плода на тайните на живота и смъртта. Тъй като плодът е основен образ на циклите на цъфтеж, растеж, съзряване и смърт, изяждането му задейства у посвещаваната психичен часовник или брояч, който познава природата Живот/Смърт/Живот и показва кога е време нещо да умре, за да се роди друго.

По какъв начин намираме тази круша? Ние се потапяме в загадките на женствеността, циклите на земята, насекомите, животните, птиците, дърветата, цветята, сезоните, реките и техните водни равнища, избуяващата и оредяваща животинска козина, циклите на мрак и светлина в нашите индивидуализационни процеси, циклите ни на потребност от сексуалност, религиозност, изкачване и спускане.

Изяждането на крушата означава да удовлетворим своя дълбок творчески глад за писане, рисуване, извайване, тъкане, да кажем своята дума, да създадем идеи и творби, каквито светът никога не е виждал. За психето е изключително важно да въплъщаваме в съвременния си живот древните женски модели и принципи на вътрешна чувствителност.

Това е истинската природа на психичното дърво: то расте, ражда, изчерпва се, оставя семената си, обича ни. Такава е загадката Живот/Смърт/Живот. Това е древен и неизменен ритъм, който съществува отпреди водата, отпреди светлината. Когато усвоим тези цикли и техните символични изображения — круша, дърво или периоди и възрасти от женския живот — ние можем да разчитаме, че те безкрайно ще се повтарят в неизменен ред и начин. Принципът е следният: във всяка смърт има безполезност, която става полезна, щом открием пътя си през нея. Познанието само ни се разкрива, когато се отправим на път. Нашата задача е да тълкуваме този цикъл Живот/Смърт/Живот, да го изживяваме с мъдрост, да вием като побесняло куче, когато не успяваме, и да продължаваме напред, защото там е любящото подземно семейство на психето, което ще ни приеме и помогне.

Царят помага на девойката да живее по-пълноценно в подземния свят. И това е добре, защото понякога по време на спускането жената се чувства като нещастно чудовище, случайно избягало от лабораторията на лудия доктор. От своя страна обаче фигурите в подземния свят ни виждат като благословен живот, борещ се за своето оцеляване. Ние сме силният пламък, който се блъска в тъмното стъкло, за да го пукне и да се освободи. И всички подкрепящи ни сили в подземния ни дом се втурват на помощ.

В стари времена историите за женското спускане в подземния свят разкривали, че неговата цел била жената да се омъжи за царя (в някои обичаи нямало цар и жената се омъжвала за съответния образ на Дивата жена в подземния свят). В „Безръката девойка“ виждаме такава реминисценция, когато царят от пръв поглед се влюбва в героинята — не въпреки че е безръка, дива и в полуживотинско състояние, а именно заради това. Дори и да се скитаме мръсни, окаяни, полуслепи и безръки, една велика сила от Същността може да ни обича и да ни приеме в сърцето си.

Жените в това състояние често изпитват огромно вълнение — по същия начин се чувстват, когато срещнат партньора на мечтите си. Това е странен, парадоксален момент, защото ние едновременно сме над и под земята. Скитаме се и все пак сме обичани. Бедни сме и все пак сме сити. Психологията на Юнг нарича това състояние „напрежение на противоположностите“: нещо от единия полюс на психето се рои и създава нова територия. В психологията на Фройд се използва терминът „бифуркация“ — същинското предразположение или нагласа на психето се разделя в две крайности — черно и бяло, добро и зло. Разказвачките от моята култура наричат това състояние nacio dos vesas — „дважди родена“. Това е моментът на второто раждане, когато душата получава две семейства — едно във физическия и друго в невидимия свят.

Царят казва, че вечно ще обича и ще се грижи за девойката. Сега психето е по-осъзнато — сключва се изключително интересен брак между живия цар на света на мъртвите и безръката жена от света на живите. Бракът между две такива несъответстващи си страни поставя на изпитание най-прекрасната любов между двама души, нали? И все пак този брак е аналогичен на всички онези бракове в приказките, при които се свързват два енергични, но противоположни живота. Пепеляшка и принцът, жената и мечката, младото момиче и луната, тюленовата жена и рибарят, пустинната девойка и койотът. Душата придобива познанието на всяка същност. Това означава да си дважди родена.

В приказните бракове, също като онези в горния свят, великата любов и съюзът между противоположни същности може да продължи вечно или само докато бъде завършен урокът. В алхимията бракът на противоположности означава, че скоро ще настъпи смърт и раждане и ние ще се убедим в това по-нататък в приказката.

Царят поръчва за девойката призрачни ръце, които ще й помагат в подземния свят. През този етап жената намира опора, придобива опит в пътуването. Да намериш опора в подземния свят означава да преминеш от придобиване на познание към призоваване, насочване и утеха на подземните сили, но също и да отблъскваш нежеланите аспекти като сънливост и т.н. Ако символът на ръката в горния свят носи сетивен радар по отношение на другите, символичната ръка в подземния свят може да вижда в мрака и бъдещето.

Идеята за замяната на изгубени части от тялото с такива от сребро, злато или дърво има много дълга история. В приказките от Европа и полярните райони златарството е изкуството на хомункулусите, таласъмите, духовете и елфите, които преведени на езика на психологията са стихийни аспекти на духа, които живеят дълбоко в психето и търсят в него ценни идеи. Тези създания са малки психопомпи, тоест пратеници, които пътуват между душевната сила и човешките същества. Предметите от благородни метали от памтивека се свързват с тези усърдни, често доста свадливи същества. Това е поредният пример за действащото в наша полза психе, въпреки че ние не присъстваме постоянно на всички работни места.

Подобно на всички духовни неща сребърните ръце носят своя история и загадка. Много митове и приказки разказват за произхода на тези вълшебни протези, за това кой ги е изваял, отлял, донесъл, охладил и полирал. В класическа Елада среброто е един от благородните метали в ковачницата на Хефест. Също като девойката бог Хефест бил осакатен по време на драма, свързана с неговите родители. Най-вероятно Хефест и царят от приказката са взаимозаменяеми фигури.

Хефест и девойката със сребърните ръце са архетипни брат и сестра — родителите и на двамата не осъзнават тяхната стойност. Когато Хефест се родил, баща му Зевс поискал да го изоставят и майка му Хера се съгласила, поне докато детето порасне. После го върнала на Олимп. Той станал ковач с удивителни способности. Между Зевс и Хера възникнал спор, тъй като върховният бог бил завистлив. Хефест застанал на страната на майка си и Зевс го хвърлил от планината, като счупил краката му.

Вече осакатеният Хефест отказал да се предаде и умре. Той запалил в ковачницата си най-буйния огън на света и си направил крака от сребро и злато. После продължил да прави всевъзможни вълшебни неща и станал бог на любовта и мистичното възраждане. Може да се каже, че той е покровител на всички осакатени, откъснати, разделени неща и хора. Хефест се отнася с особена обич към сакатите по рождение и към онези, чиито сърца или мечти са разбити.

Неслучайно през вековете се е смятало, че еднооките, хромите, сакатите и изобщо физически различните хора притежават особено познание. Техният недъг или особеност още отрано ги принуждава да проникнат в части на психето, обикновено запазени за старците. И над тях бди онзи любящ творец на психето Хефест. Той дори направил дванадесет девойки с крайници от сребро и злато, които можели да ходят и да говорят. Според легендата божественият ковач се влюбил в една от тях и помолил боговете да я направят човек, но това вече е друга история.

Получаването на сребърни ръце означава надаряване със способностите на духовни ръце — целебното докосване, зрение в мрака, придобиване на могъщо познание чрез физическа сетивност. Те носят цялата психическа medica, с която помагат, лекуват и подкрепят. На този етап девойката е надарена с докосването на наранената лечителка. Тези психически ръце й позволяват по-добре да вниква в загадките на подземния свят, но тя ги запазва и като дарове, когато свърши работата си и отново се изкачи.

За тази част от спускането е типично, че се случват тайнствени, странни и лечебни явления, които идват извън егото и са резултат от получаването на духовните ръце, тоест мистичната целебна сила. Едно време такива тайнствени способности притежавали стариците в селата. Но те не се придобиват с първия бял косъм, а се натрупват с дълги години работа и издръжливост. Тъкмо към това се стремим и ние.

Може да се каже, че сребърните ръце представляват коронясването на девойката в нова роля. Тя е увенчана не с корона, а със сребърни длани. Това е коронясването й като царица на подземния свят. Спомнете си, че в гръцката митология Персефона не само е дъщеря на майка си, но и владетелка на света на мъртвите.

В по-малко известни митове тя изтърпява различни мъчения, например три дни висяла на Световното дърво, за да изкупи душите, които не били закалени с достатъчно собствени страдания. Реминисценции от този женски Христос се откриват и в „Безръката девойка“. Паралелът се потвърждава от факта, че Елисейските полета, където живеела Персефона, означават „ябълкова земя“; alisier е предгалска дума за ябълка. Същото е значението на замъка на крал Артур — Авалон. Безръката девойка е пряко свързана с цъфтящото ябълково дърво.

Това е древна криптология. Когато се научим да я четем, ние виждаме, че Персефона от ябълковата земя, безръката девойка и цъфтящото ябълково дърво са една и съща фигура, пътуваща към дивата страна. Всичко това ни показва, че приказките и митовете са ни оставили ясна карта за познанието и практиките на миналото и за живота ни в настоящето.

След изпълнението на четвъртата задача на безръката девойка може да се каже, че спускането й в подземния свят е завършило, защото тя става царица на живота и смъртта. Тя е Лунната жена, която знае какво се случва нощем. Дори самото Слънце трябва да се претърколи през нейния подземен свят, за да се възроди за новия ден. Но това все още не е развръзката. Ние сме едва по средата на преображението, на място, където ни обичат, но въпреки това трябва бавно да се хвърлим в поредната бездна. И така, да продължим.