Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (83)

Тюленова кожа, душевна кожа

Имало някога едно дълго време, което сега си е отишло, но скоро пак ще дойде, време на бяло небе, бял сняг… когато всички точици в далечината са хора, кучета или мечки.

Тук не вирее нищо. Вият жестоки ветрове и хората носят шуби и мамлеки — ботуши. Тук думите замръзват във въздуха и цели изречения трябва да се отчупват от устните на говорещия, и да се топят на огъня, за да се разбере какво е казал. Тук хората живеят в буйната бяла коса на старата Аннулук, старата баба, старата магьосница, която е самата Земя. И в тази земя живял един мъж… толкова самотен, че през годините сълзите издълбали дълбоки бразди в скулите му.

Той опитвал да се усмихва и да е щастлив. Ходел на лов. Поставял капани и спял добре. Ала копнеел за човешко присъствие. Понякога, когато излизал в плитчините с каяка си и се приближавал тюлен, мъжът си спомнял старите разкази, че някога тюлените били хора и единственото, останало им от онова време, били техните очи, способни да изразяват мъдрост и любов. И понякога самотата го изпълвала с толкова силна мъка, че по покритото му с дълбоки бръчки лице потичали сълзи.

Една вечер ловувал до късно, но не хванал нищо. Когато Луната изгряла в небето и плаващите ледени блокове заблещукали, той спрял до голяма петниста скала в морето и внезапно му се сторило, че забелязва грациозно движение.

Мъжът бавно загребал с веслото и видял на върха на огромната скала няколко жени, които танцували голи, както майка ги е родила. Е, той бил самотен и нямал приятели, затова останал да ги погледа. Жените били като създания от лунно мляко и по кожата им искрели сребристи петънца като по тялото на сьомга напролет, и краката и ръцете им били дълги и изящни.

Били толкова красиви, че мъжът смаяно седял в лодката си, докато вълните го приближавали към скалата. Прелестните жени се смеели… Поне му се струвало. А може би се смеела водата, която се плискала в камъните? Той бил объркан, поразен. Ала самотата, която преди тежала на гърдите му като мокра кожа, сега била изчезнала и почти без да се замисля, той скочил на скалата и откраднал една от тюленовите кожи, които лежали там. Скрил се зад една издатина и напъхал кожата под своя кутнгук — шубата си.

Скоро една от жените извикала с най-прекрасния глас, който бил чувал… Като китовете, пеещи призори… Или не, може би като новородените вълчета, търкалящи се напролет… Или не, е, не, нещо по-приятно, ала това нямало значение, защото… какво правели сега жените?

Те обличали тюленовите си кожи и една по една се хвърляли в морето, като викали и весело се плискали. Освен една. Най-високата от тях навсякъде търсела тюленовата си кожа, но не могла да я намери. Мъжът се надигнал иззад скалата и смутено я помолил:

— Стани… моя… жена. Аз… съм… много… самотен.

— О, не мога да ти стана жена — отвърнала девойката — защото съм от другите, от онези, които живеят темекванек — под морето.

— Стани… моя… жена — повторил той. — След няколко лета ще ти върна кожата и тогава ще решиш дали да останеш, или да си тръгнеш.

— Ще дойда с теб — неохотно отстъпила накрая девойката. — И след седем лета ще реша.

След време им се родило дете, което нарекли Оорук. И детето било пъргаво, макар и пълничко. През зимата майка му му разказвала приказки за съществата, които живеели под морето, докато баща му режел мече или вълче месо. Когато слагала Оорук да си легне, майка му му показвала през дупката за дима на тавана облаците, но вместо да ги оприличава с гарвани, мечки и вълци, тя му разказвала за моржове, китове, тюлени и сьомга, защото това били животните, които познавала.

Ала времето летяло и плътта й започнала да вехне. Отначало се белела, после се напукала. Кожата на клепачите и косата й опадали. Станала налуак — съвсем бледа. Тялото й се стопявало. Зрението й ден след ден все повече отслабвало и трябвало да протяга ръка напред, за да опипва пътя си.

Една нощ Оорук се събудил от силен вик и седнал на кожите. Баща му ревял като мечка и се карал на майка му. Тя плачела с глас като сребърен пръстен, звънтящ върху камък.

— Преди седем дълги години ти скри тюленовата ми кожа. Сега идва осмата зима. Искам да ми върнеш онова, от което съм създадена.

— Ако ти я дам, жено, ти ще ме напуснеш — отвърнал мъжът.

— Не знам какво ще направя. Знам само, че трябва да получа онова, което е мое.

— И ще ме оставиш без жена, а момчето — без майка. Ти си лоша.

С тези думи мъжът гневно отметнал кожата на вратата и изчезнал в нощта.

Момчето много обичало майка си. То се страхувало, че ще я загуби и заплакало. Накрая заспало… само за да се събуди отново от воя на вятъра. Странен вятър… който сякаш го зовял: „Оорук, Ооорууук…“

Детето изпълзяло от леглото толкова припряно, че облякло шубата си наопаки и муклуките си само до половината. После се втурнало в звездната нощ.

— Ооооооруууук…

Момчето дотичало до скалата, която се извисявала над морето и там, далеч във ветровитото море, плувал огромен сребърен тюлен… главата му била гигантска, мустаците му висели до гърдите, очите му били тъмножълти.

— Ооооооруууук…

Оорук се спуснал по скалата и в подножието й се спънал в камък — не, всъщност вързоп — който се изтърколил от една вдлъбнатина. Косата на Оорук брулела лицето му като хиляди ледени юзди.

— Ооооооруууук…

Детето разгърнало вързопа. Това била тюленовата кожа на майка му. Оорук я притиснал към лицето си и вдишал мириса на майка си. И тогава нейната душа го блъснала като внезапен летен вятър.

— Ох! — извикал от болка и радост той, отново вдигнал кожата към лицето си и душата пак минала през неговата. — Ооох — изпъшкал Оорук, защото го изпълнила безкрайната обич на майка му.

И старият сребърен тюлен в далечината… бавно потънал под водата.

Момчето се изкатерило по скалата и се затичало към къщи. Тюленовата кожа полетяла след него. Майка му прегърнала Оорук и кожата и затворила очи от благодарност, че и двамата са невредими.

После облякла тюленовата си кожа.

— О, мамо, не! — заплакало момчето.

Тя грабнала Оорук под мишница и се втурнала към ревящото море.

— О, мамо! Не! Не ме изоставяй! — ридаело то.

Жената искала да остане при детето си, искала, ала нещо я зовяло, нещо по-древно от нея, по-древно от него, по-древно от времето.

— О, мамо, не, не, не… — плачел Оорук. Тя го погледнала и очите й излъчвали огромна обич. Хванала лицето му в шепи и вдъхнала сладкия си дъх в дробовете му, веднъж, дваж, триж. После, носейки го под мишница като скъпоценен товар, се хвърлила в морето и заплувала надълбоко. И двамата дишали под водата с лекота.

Дълго плували, докато стигнали до подводната пещера на тюлените. Там имало всевъзможни създания, които ядели и пеели, танцували и приказвали. Там бил и големият сребърен тюлен, който повикал Оорук от нощното море. Той прегърнал детето и го нарекъл свой внук.

— Как беше там горе, дъще? — попитал дъщеря си старият сребърен тюлен.

Тя извърнала очи и отвърнала:

— Нараних един човек… човека, който даде всичко от себе си, за да ме има. Ала не мога да се върна при него, защото ще съм негова пленница.

— Ами момчето? — попитал баща й. — Моят внук? — Казал го толкова гордо, че гласът му прокънтял.

— Той трябва да се върне, татко. Не може да остане. Още не му е дошло времето да е тук с нас. — И жената заплакала.

Изтекли няколко дни и нощи, по-точно седем, през които косата и очите на тюленовата жена възвърнали блясъка си. Тя пак придобила прелестния си тъмен цвят, зрението й се възстановило, тялото й се закръглило. Ала дошло време момчето да се върне на сушата. Тази нощ старият тюлен и красивата му дъщеря заплували от двете страни на детето към горния свят. Те нежно избутали Оорук на каменистия бряг под лунната светлина.

— Аз винаги съм с теб — уверила го майка му. — Само докосни онова, което съм докосвала, моите пръчки за огън, моя улу — ножа ми, моите каменни фигурки на видри и тюлени, и аз ще вдъхна в дробовете ти вятър, за да пееш своите песни.

Старият сребърен тюлен и дъщеря му много пъти целунали момчето. Накрая се откъснали от него, отплували в морето, хвърлили последен поглед към Оорук и изчезнали под водата. И момчето, на което още не му било дошло времето, останало.

След години Оорук пораснал и станал могъщ барабанчик, певец и разказвач на истории. Говорело се, че е така, защото като дете великите тюленови духове го отнесли в морето. Можете да го видите и днес в сивите мъгли на утринта — завързал каяка си, коленичил на една скала, той сякаш говори на един женски тюлен, който често идва край брега. Въпреки че мнозина са се опитвали да хванат този тюлен, никой не е успявал. Наричат го Танкигкак — Свещената, и казват, че макар да е тюлен, очите му гледали като на човек, мъдро и нежно.