Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (18)

Първата задача — допускане на смъртта на прекалено добрата майка

В началото на приказката майката умира и завещава на дъщеря си ценно наследство.

Психичните задачи на жената от този етап на живота й са следните: да приеме факта, че всевиждащата психична майка закрилница не е в състояние да изпълнява ролята на основна наставница в бъдещия й инстинктивен живот (прекалено добрата майка умира). Да поеме отговорността за себе си, да развие усет за опасност, интриги, политика. Онова, което трябва да умре, трябва да умре. Когато прекалено добрата майка умира, се ражда новата жена.

Процесът на посвещаване в приказката започва, когато умира скъпата майчица. Вече я няма, за да гали Василиса по косата. В живота на всички ни като дъщери настъпва момент, в който добрата психична майка — онази, която до този момент вярно и всеотдайно ни е служила — се превръща в прекалено добра майка и поради свръхизострения й закрилнически инстинкт ни пречи да реагираме на новите предизвикателства и следователно спира по-нататъшното ни развитие.

В естествения процес на нашето съзряване прекалено добрата майка трябва постепенно да слабее и да чезне, докато накрая ни остави сами да се грижим за себе си по нов начин. Въпреки че винаги запазваме нейната топлота, този естествен психичен преход ни прави самостоятелни личности в свят, който не се отнася майчински към нас. Ала почакайте! Тази прекалено добра майка далеч не е такава, каквато изглежда. Под завивките тя е скрила малка кукла, която ще подари на дъщеря си.

О, в този образ се крие нещо от Дивата майка. Но прекалено добрата майка не може напълно да изживее това, защото е млечната майка, благословената, от която се нуждае всяко бебе, за да получи опора в психичния свят на обичта. Ето защо, макар че не може да остане жива и да продължи да влияе след определен момент в живота на момичето, в приказката тази прекалено добра майка благославя Василиса и й оставя куклата.

Тази драматична психологическа смърт на прекалено грижовната майка се явява, когато момичето излиза от покритото с пух гнездо на детството в жестоката джунгла на юношеството. При някои момичета обаче процесът на развиване на нова, по-умна вътрешна майка — майката, наречена „интуиция“ — все още не е изцяло завършен и те години наред продължават да се скитат, копнеейки за окончателно посвещаване, като закърпват празнотите, доколкото могат.

Посветителният процес спира по различни причини, например, когато още в твърде ранна възраст жената е срещнала прекалено много психологически трудности в живота си и особено когато през този период не е имала последователна „достатъчно добра“ майка^[1]. Посвещаването може също да бъде възпрепятствано или да остане незавършено поради липса на достатъчно напрежение в психето — прекалено добрата майка притежава жилавостта на упорит бурен и продължава да живее, размахва листа и закриля дъщеря си, въпреки че в сценария пише: „Веднага напусни сцената от левия изход“. В тази ситуация жените често се страхуват да навлязат в гората и по всякакъв начин го отлагат.

За тези, както и за други възрастни жени, които тежестите на външния свят откъсват и отдалечават от дълбоко интуитивния им живот и които често се оплакват: „Прекалено съм уморена, за да се грижа за себе си“, има сигурен и мъдър лек. Повторното утвърждаване, преоткриването или повторното посвещаване отново ще ги надарят с дълбока интуиция, независимо от възрастта. Именно дълбоката интуиция знае какво е полезно за нас, знае от какво се нуждаем, разбира го с мълниеносна бързина… ако просто се доверим на думите й.

В началото на посвещаването си Василиса се научава да допуска смъртта на онова, което трябва да умре, с други думи да остави да умрат ценностите и позициите в психето, които вече не са й от полза. Това особено се отнася за онези стари догми, които правят живота прекалено сигурен, които закрилят жените, които ги карат уплашено да бягат вместо спокойно да вървят.

Моментът, в който умира „положителната майка“ от детството и отнася със себе си своите ценности, винаги се добива огромно познание. Въпреки че в живота на всички ни има периоди, през които с основание не се отделяме от психичната майка закрилница (например като деца, по време на възстановяване от болест, психологическа или душевна травма, когато животът ни е в опасност и трябва да кротуваме, за да оцелеем), идва време да сменим майка си, така да се каже^[2].

Ако прекалено дълго останем при майката закрилница в своето психе, ние отхвърляме всички предизвикателства към себе си и по този начин пречим на по-нататъшното развитие. Макар че в никакъв случай не ви съветвам да се хвърляте в мъчителни или травмиращи ситуации, жената трябва да си определи някаква цел в живота и да поеме съответните рискове. Именно чрез този процес тя развива интуитивните си сили.

Когато храни малките си, вълчицата прекарва много време с тях. Всички образуват една голяма космата купчина и външният свят се отдалечава наред със света на предизвикателствата. Когато обаче започне да ги учи да ловуват и да си осигуряват храна, вълчицата все по-често им показва зъбите си и ръмжи, ако не правят каквото иска тя.

Ето защо, за да продължим да се развиваме, ние заменяме вътрешната майка, толкова полезна за нас на по-ранна възраст, за друга, която живее още по-надълбоко в психичните диви територии, която едновременно ни закриля и учи. Тя е нежна, ала също толкова строга и взискателна.

Повечето от нас не искат да оставят прекалено добрата майка да умре, дори и да е настъпил моментът. Въпреки че тя може да не допуска развитието на жизнената ни енергия, с нея е толкова приятно и спокойно. Защо да си отива? Често чуваме в главата си гласове, които ни насърчават да я задържим.

Тези гласове казват: „О, не говори така!“, „Не можеш да постъпиш по този начин!“, „Ако го направиш, ти не си ми дете (приятелка, партньор)!“, „Там е опасно!“, „Кой знае какво ще се случи, ако напуснеш това уютно гнезденце!“, „Нали знаеш, така само ще се унизиш!“. Или още по-коварното: „Преструвай се, че поемаш рискове, но тайно остани тук, при мен“.

Това са гласовете на уплашената и разсърдена прекалено добра майка в психето. Тя не може да се промени — тя е такава, каквато е. И все пак, ако останем твърде дълго при нея, животът и дарбите ни потъват в сенките и ние слабеем, вместо да крепнем.

Нещо повече. Какво ще се случи, ако продължим да потискаме жизнената си енергия и не й дадем възможност за изява? Подобно на попадналото в лоши ръце вълшебно гърне с каша, тя расте ли расте и накрая изкипява! Ето защо, за да развием интуитивното си психе, трябва да накараме добрата закрилница да си отиде. Или по-точно казано, накрая ние се оказваме изхвърлени от онова уютно местенце, където сме били tête-á-tête, не защото сме имали такива намерения, не защото сме били напълно готови — никой никога не е напълно готов — а защото в края на гората ни очаква нещо и ни е писано да го срещнем.

Гийом Аполинер пише: „Ние ги отведохме на ръба и ги подканихме да полетят. Те не искаха. «Летете!», казахме ние. Те упорстваха. Ние ги бутнахме от ръба. И те полетяха“.

За жените е типично да се страхуват да оставят прекалено спокойния и безопасен живот да умре. Жената иска завинаги да е под закрилата на прекалено добрата майка. Ала тя трябва да е готова понякога да изпитва тревога, иначе спокойно може да остане в гнездото.

Понякога жената се бои дори за кратко да изгуби чувството си за сигурност. Намира си повече оправдания от космите в кучешката козина. Тя трябва просто да се хвърли в неизвестността. Само така ще възвърне интуитивната си природа. Понякога жената до такава степен се е превърнала в прекалено добра майка на други възрастни, че те са се впили в нейните tetas — гърди, и не искат да я пуснат. В такъв случай тя трябва да ги изрита със задните си крака и да продължи напред.

И тъй като сънуващото психе компенсира онова, което егото не иска или не може да признае, женските сънища по време на такава борба са изпълнени с преследвания, задънени улици, коли, които не палят, аборти и други символи, изобразяващи потиснатия живот. Жената инстинктивно знае, че е в смъртна опасност, ако прекалено дълго остане прекалено добра.

Ето защо първата стъпка е да пуснем от прегръдките си архетипа на вечно милата, прекалено добра психична майка. Трябва да престанем да бозаем от гърдите й и да започнем да ловуваме. Дивата майка ни очаква, за да ни научи. Но междувременно втората задача е да се държим за куклата, докато разберем как да я използваме.