Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Women Who Run Wigh the Wolves, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клариса Пинкола Естес
Заглавие: Бягащата с вълци
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Националност: американска
Редактор: Саша Попова
Художник: Megachrom
Коректор: Марияна Василева
ISBN: 954-585-212-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270
История
- — Добавяне
Четиримата равини
Една нощ при четирима равини дошъл ангел, който ги събудил и ги отнесъл на Седмия свод на Седмото небе. Там те съзрели свещеното колело на Йезекиил.
След като се спуснали от Pardes — рая на земята, единият равин, видял такова великолепие, си изгубил ума и се скитал с пяна на уста до края на дните си. Вторият равин заявил цинично: „О, аз просто съм сънувал колелото на Йезекиил, това е всичко. Всъщност нищо не се е случило“. Третият равин не преставал да говори за видяното, обяснявал каква е конструкцията му и какво означава… и по този начин се отклонил от правия път и предал вярата си. Четвъртият равин, който бил поет, взел лист хартия и перо, седнал до прозореца и започнал да пише песен след песен във възхвала на вечерния гълъб, на дъщеря си в люлката и на всички звезди в небето. И заживял по-добре отпреди[1].
Не ни е известно кой какво е видял на Седмия свод на Седмото небе. Но знаем, че връзката със света, в който се намират същностните неща, ни кара да усещаме нещо, неподвластно на обикновения човешки слух, и ни изпълва с чувство за величие. Когато се докосваме до автентичната основа на Онази, която знае, ние реагираме с най-дълбоката си цялостна природа.
Разказът показва, че най-правилното отношение към преживяването на дълбоко подсъзнателното не е нито прекаленото обсебване от него, нито прекаленото му омаловажаване, нито прекаленото благоговение, нито прекаленият цинизъм, храброст, да, ала не и безразсъдство.
В прекрасното си есе „Трансцендентната функция“[2] Юнг предупреждава, че в търсенето си на Същността някои хора свръхестетизират преживяването на Бог, или Същността, други го подценяват, трети го надценяват, а четвърти не са подготвени за него и пострадват. Но има и такива, които намират своя път към „моралното задължение“ да изживеят и разкрият наученото по време на спускането или издигането си към дивата Същност.
Моралното задължение, за което говори той, означава да изживяваме онова, което възприемаме, независимо дали го откриваме в психичните Елисейски полета, на островите на мъртвите, в пустините на своето психе, в планината, на морската скала, в тучния отвъден свят — където и да ни е докоснала, La Que Sabe ни променя. Нашата задача е да покажем, че сме докоснати — да го покажем, да го изразим, да го изпеем, да изживеем в горния свят онова, което сме възприели чрез внезапното си познание, от тялото, от сънищата и от всевъзможни пътешествия.
La Loba има аналози в световните митове за възкресяване на мъртвите. В египетските митове Изида възкресява мъртвия си брат Озирис, който всяка нощ е разкъсван на части от своя зъл брат Сет. Изида работи от мрак до зори, за да съживи брат си до утрото, иначе слънцето няма да изгрее. Христос възкресява Лазар, който бил мъртъв от толкова отдавна, че вече се разнасяло зловоние. Деметра веднъж годишно призовава дъщеря си Персефона от света на мъртвите. А La Loba пее над костите.
Това е нашата медитация като жени — да призоваваме мъртвите и разкъсаните на парчета свои страни, да призоваваме мъртвите и разкъсаните на парчета страни на самия живот. Онази, която претворява мъртвата материя, винаги е двустранен архетип. Майката Създателка винаги също е Майката Смърт и обратно. Заради тази двойствена природа пред нас стои тежката задача да се научим да разбираме кое около и в нас трябва да живее и кое трябва да умре. Трябва да се научим да определяме точните моменти за това — да оставяме да умре онова, на което му е дошло времето да умре, да оставяме да живее онова, в което има още живот.
За жените „El Rio Abajo Rio, светът на Реката под реката“, родното място на Събирачката на кости, съдържа пряко познание за разсада, корените и семената на света. В Мексико се твърди, че жените носят la luz de la vida — светлината на живота. Тази светлина не е съсредоточена в женското сърце, нито зад очите, a en los ovarios — в яйчниците й, където още преди нейното раждане са били поставени всички семена на света. (При мъжете, които проучват по-дълбоките идеи за плодородието и природата на семената, този образ е косматата торбичка, los cojones — скротумът.)
Това е познанието, което може да се получи от близостта до Дивата жена. La Loba пее с познанието на своите los ovarios, познание от дълбините на тялото, дълбините на ума, дълбините на душата. Символите на семената и костите са много сходни. Ако има корен, основата, първородната част, ако има семето, човек може да възстанови всички щети, да заличи опустошенията, да донесе мир на полята, да навлажни твърдото семе, за да го накара да омекне, да му помогне да покълне и избуи.
Да имаш семето, означава да имаш ключа за живота. Да си в синхрон с циклите на семето, означава да танцуваш с живота, да танцуваш със смъртта, отново да танцуваш в живота. Това въплъщава Майката на живота и смъртта в нейната най-древна и принципиална форма. Тъй като тя преминава през тези постоянни цикли, аз я наричам Майка Живот/Смърт/Живот.
Ако е изгубил нещо, човек трябва да се обърне именно към нея, да разговаря с нея и да я слуша. Нейният психичен съвет понякога е жесток или трудноизпълним, но винаги е преобразяващ и възраждащ. Затова ако сме изгубили нещо, трябва да идем при старицата, която винаги живее в далечната утроба, наполовина потопена в съзидателния огън. Това е най-подходящото място за жените, точно до плодородните huevos — техните яйцеклетки, техните женски семена. Там са и най-малките, и най-големите идеи и очакват умовете и действията ни да ги накарат да се проявят.
Представете си я като старица на два милиона години[3]. Тя е истинската Дива жена, която живее под и в същото време на земята. Тя живее в нас и чрез нас и ни обгръща отвсякъде. Пустините, горите, почвата под нашите къщи са на два милиона години, че и на повече.
Винаги ме е удивлявало колко надълбоко в земята копаят жените. Те засаждат луковици за пролетта. Те забиват пръсти в калта, за да посадят разсада на доматите. Според мен те копаят, за да открият древната старица. Търсят пръстите на краката и ръцете й. Искат я за себе си, защото с нея се чувстват в мир и покой.
Без нея те стават неспокойни. Много жени, с които съм работила през годините, започват първия си сеанс с някакъв вариант на: „Е, не се чувствам зле, но не се чувствам и особено добре“. Мисля, че това състояние не е голяма загадка. Ние знаем, че то се дължи на липсата на достатъчно кал. Лекарството? La Loba. Открийте старицата на два милиона години. Тя се грижи за мъртвите и умиращи женски неща. Тя е пътят между живота и смъртта. Тя пее химна на сътворението над костите.
Старицата, Дивата жена е La voz mitologica. Тя е митичният глас, който познава миналото и нашата древна история и я съхранява за нас в историите. Понякога я сънуваме като безплътен, ала прекрасен глас.
Като младата вещица тя ни показва не какво е да си съсухрена, а мъдра. Бебетата се раждат с инстинктивна мъдрост. Те знаят в мозъка на костите си какво е добро и как да го постигнат. Това им е вродено. Ако запази дарбата да е стара, докато е млада, и да е млада на стари години, жената винаги ще знае какво я очаква. Ако е изгубила тази способност, тя може да си я върне със съзнателна психична работа.
La Loba, старицата в пустинята, е събирачка на кости. В архетипната символика костите представляват непобедимата сила. Те не се поддават на лесно унищожаване. Трудно горят и рядко се разпадат. В митовете и историите те символизират непобедимия дух душа. Ние знаем, че духът душа може да бъде наранен, дори осакатен, ала е почти невъзможно да загине.
Можете да нащърбите душата и да я нараните. Можете да оставите по нея следи от болест и овъглени белези от страх. Но тя не умира, защото в подземния свят я пази La Loba. Тя е и търсачка, и инкубатор на костите.
Костите са достатъчно тежки, за да нараняват, достатъчно остри, за да се забиват в плътта, а когато са стари, дрънчат една в друга като стъкло. Костите на живите са живи и съзидателни сами по себе си — те постоянно се обновяват. Живата кост има необичайно нежна „кожа“. Изглежда, че тя притежава известна способност да се самовъзстановява. Дори като суха кост, тя се превръща в дом на малки живи същества.
Вълчите кости в тази история са непобедимият аспект на дивата Същност, инстинктивната природа, създанието, посветено на свободата, и неопетнеността, която никога няма да приеме ограниченията и изискванията на мъртвата или прекалено цивилизоваща култура.
Метафорите в тази история символизират целия процес на връщане на жената към нейната инстинктивна дива сетивност. В нас живее старицата, която събира кости. В нас са душевните кости на тази дива Същност. В нас е потенциалът отново да си върнем плътта и да станем съществото, което някога сме били. В нас са костите, с които можем да променим и себе си, и света. В нас е духът, нашите истини и копнежи — те са песента, химнът на сътворението, който сме мечтали да изпеем.
Това не означава, че трябва да ходим рошави и с черно под ноктите. Да, ние си оставаме хора, но в същото време в човечната жена живее животинската инстинктивна Същност. Тя не е някакъв романтичен анимационен герой. Тя има истински зъби, остри нокти, невероятен слух, щедра гръд.
Тази Същност трябва да има свобода да се движи, да говори, да се гневи и да създава. Тази Същност е издръжлива, жилава и притежава изключителна интуиция. Тази Същност е наясно с духовните въпроси на смъртта и раждането.
Днес старицата във вас събира кости. Какво ли пресъздава? Тя е душевната същност, строителката на душата — дом. Ella lo hace а mano — тя извайва и пресъздава душата с ръце. Какво ли прави за вас?
Дори в най-добрия свят от време на време душата се нуждае от възстановяване. Също като кирпичените къщи в Югозападните щати, тук вятърът отчупи парченце, там дъждът отмие замазката. И винаги има някоя дебела старица по пантофи, която маже стените с кал. Тя смесва слама, вода и пръст и покрива с нея кирпича. Без нея къщата ще изгуби формата си. Без нея пороите ще я превърнат в купчина глина.
Тя е пазителка на душата. Без нея ние губим формата си. Без открита връзка с нея хората остават без душа или се превръщат в прокълнати души. Тя придава форма на душата дом. Тя е старицата с дрипава престилка. Тя е старицата с провиснала отпред рокля. Тя е старицата, която маже ли, маже. Тя е създателката на душата, вълчицата, която откърмя бебета, пазителката на дивото.
Затова, независимо дали сте черни, северни сиви, южни червени или арктически бели вълчици, аз ви казвам: вие сте същностните инстинктивни създания. Макар някои от вас да предпочитат да се държат прилично и да не скачат по мебелите от радост или необуздано да прегръщат хората за добре дошли, въпреки всичко го правете. Някои уплашено или отвратено ще се отдръпнат от вас. Любимите ви обаче ще оценят тази ваша нова страна — ако наистина ви обичат.
На някои няма да им хареса, ако душите всичко, за да разберете какво е. И за бога, никакво лягане по гръб с вирнати във въздуха крака. Лошо момиче. Лоша вълчица. Лошо куче. Нали така? Грешка. Хайде, давайте. Забавлявайте се.
Хората медитират, за да открият психически лек. По същата причина се подлагат на психотерапия и психоанализа, гледат на карти таро, хвърлят I Ching[4], танцуват, бият барабани, участват в театрални постановки, пишат стихове и се молят. Това е причината всички да вършим нещата, които вършим. Това е събирането на костите. После трябва да седнем край огъня и да обмислим коя песен да изпеем, кой химн на сътворението, кой химн на претворяването. И истините, които изречем, ще направят песента.
Ето някои въпроси, които човек може да си зададе, докато търси песента, истинската песен. Какво е станало с гласа на моята душа? Какви са дълбоко погребаните кости на моя живот? В какво състояние е връзката ми с инстинктивната Същност? Кога за последен път съм тичала на воля? Как да възродя живота? Къде е отишла La Loba?
Старицата пее над костите и те се покриват с плът. Ние също се преобразяваме, докато изливаме душата си над костите, които сме открили. И докато изливаме копнежите и мъките си над костите на онова, което сме били като млади, на онова, което сме знаели през миналите векове, и над раздвижването, което усещаме в бъдещето, ние заставаме на четири крака. Докато изливаме душата си, ние се възраждаме. Вече не сме разводнено, чезнещо крехко създание. Не, ние сме в първия етап на преобразяването.
Подобно на сухи кости, ние много често започваме в пустиня. Чувстваме се лишени от права, изолирани, откъснати от всичко. Древните наричали пустинята „място на божествено откровение“. Но за жените тя е нещо много повече.
Пустинята е място, където животът е изключително наситен. Корените попиват последната капка вода, цветето пази влагата си, като се разтваря само рано сутрин и късно следобед. Животът в пустинята е оскъден, но впечатляващ и се развива предимно под земята. Като живота на много жени.
Пустинята не е буйна като гората или джунглата. Нейните форми на живот са жилави и загадъчни. Много от нас са водили пустинен живот: оскъден на повърхността, богат под земята. La Loba ни показва ценното, което идва от такова психично разграничение.
Женското психе може да е открило пътя към пустинята заради жестокости в миналото, или защото не са му позволили да се развива на повърхността. Много често жената чувства, че живее в пустош, където може би има само един кактус с един-единствен яркочервен цвят. И в продължение на хиляда километра наоколо — нищо. Но за онази, която е готова да измине хиляда и един километра, има нещо. Красива къщурка. Стара. Тя ви очаква.
Някои жени не искат да живеят в психична пустиня. Те ненавиждат слабостта, оскъдието. Постоянно се опитват да запалят прогнилата си таратайка и да излязат на пътя, който води към някакъв фантастичен сияен град в психето. Ала те се разочароват, защото там не откриват нищо буйно и диво. То е в душевния свят, в света между световете, Rio Abajo Rio — Реката под реката.
Не бъдете глупави. Върнете се и застанете под онзи червен цвят, после извървете онзи тежък последен километър. Почукайте на олющената стара врата. Изкатерете се до пещерата. Вмъкнете се през прозореца на съня. Потърсете в пустинята и вижте какво ще откриете. Това е единствената работа, която трябва да свършим.
Искате съвет от психоаналитик, така ли?
Вървете да събирате кости.