Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (131)

Жената със златната коса

Имало едно време една много странна, но красива жена с дълга златна коса, прелестна като тъкано злато. Тя била бедна, нямала майка и баща, живеела сама в гората и тъчала на стан от черни орехови клони. Един жесток човек, син на местния въглищар, се опитал да я принуди да се омъжи за него и в опит да се избави от него, тя му дала няколко от златните си косми.

Ала той не знаел или не го интересувало, че това е духовно, а не истинско злато, и когато се опитал да продаде космите на пазара, хората започнали да му се подиграват и го помислили за луд.

Разярен, през нощта мъжът се върнал в къщата й, със собствените си ръце я убил и я заровил край реката. Дълго никой не забелязал отсъствието й. Никой не питал за душата и здравето й. Но в гроба й златните коси продължавали да растат. Красивата коса се извивала през черната пръст и покрила гроба с поле от люлееща се златна тръстика.

Овчари откъснали няколко тръстики, за да си направят кавали, и когато засвирили, малките инструменти запели и не искали да спрат:

Тук лежи жената със златната коса,

убита от сина на въглищаря,

защото искаше да живее.

Така човекът, отнел живота на жената със златната коса, бил разкрит и осъден, за да могат онези, които също като нас живеят сред дивите гори по света, отново да са в безопасност.

Въпреки че външно тази приказка носи обичайната поука да внимаваме на усамотени места в гората, вътрешното послание е много дълбоко: персонифицирана от косата й, жизнената сила на красивата дива жена продължава да живее и да излъчва осъзнато познание дори изпод земята. Лайтмотивите на приказката навярно са фрагменти от много по-обхватната древна история за смъртта и възкръсването, съсредоточена около женско божество.

Този сегмент е невероятно красив и ни говори нещо за природата на тайните, дори ни показва коя част от психето умира, когато не се цени женският живот. Тук тайната е убийството на жената, която живее в гората. Тя представлява кора — жена, която никога няма да се омъжи. Този аспект на женското психе символизира онова, което иска да е само. Тази мистична самота е позитивна, защото кората е заета с подреждането и изтъкаването на идеи, мисли и дела.

Именно тази независима дива жена е най-наранена от травмите или от пазенето на тайни… това пълноценно усещане за същността, което има нужда от усамотение, за да е щастливо, това сърце на женското психе, което тъче в гората на черния орехов стан и там е в покой.

Никой в приказката не забелязва отсъствието на тази жизнена жена. Това не е необичайно нито в приказките, нито в реалния живот. Семействата на убитите жени в „Синята брада“ не идват да търсят своите дъщери. Това не се нуждае от културна интерпретация. За съжаление всички знаем какво означава и много жени, прекалено много, от собствен опит познават липсата на интерес. Често жената, която носи тайни, среща същата реакция. Макар да усещат, че сърцето й е пронизано точно в средата, хората случайно или нарочно ослепяват за доказателствата за нейната рана.

Но чудото на дивото психе отчасти се изразява в това, че дори жената да е „убита“, колкото и тежко да е наранена, нейният психически живот продължава, издига се над земята и при определени обстоятелства отново се проявява (песента). Тогава нанесената рана е осъзната и психето започва да се възстановява.

Интересна идея, нали: жизнената сила може да продължи да расте, въпреки че жената привидно е лишена от живот. Това е обещание, че даже при най-сурови условия дивата жизнена сила поддържа нашите идеи живи, макар и за известно време. Животът все някога ще успее да пробие над земята. Тази жизнена сила няма да се примири, докато не открият тялото на убитата жена.

Също като с овчарите в приказката, това изисква вдъхване на душевния дъх или пневмата в тръстиките, за да се осъзнае действителното състояние на психето и какво трябва да бъде направено. Първо е изричането на тайната. После идва копаенето.

Въпреки че някои тайни носят сила — например онези, които се използват като част от стратегия за постигане на някаква цел, или щастливите тайни, пазени само заради тяхната наслада — позорните тайни са съвсем различни, също толкова различни, колкото почетния медал от окървавения нож. Те трябва да бъдат разкрити, да бъдат научени от състрадателни хора при благоприятни условия. Когато носи позорна тайна, жената се подлага на ужасни самообвинения и се самоизмъчва. Тя е постигната от всички обвинения и мъки, които й е обещано да я сполетят, ако разкрие тайната, въпреки че не я е споделила с никого — те я атакуват отвътре.

Дивата жена не може да живее така. Жената, носеща позорна тайна, е „преследвана от призраци“. Тя не може да спи, защото тайната е като жестока бодлива тел, забиваща се в тялото й, когато се опитва да избяга. Позорните тайни са пагубни не само за психичното здраве, но и за връзките на жената с инстинктивната природа. Дивата жена изравя нещата, хвърля ги във въздуха. Тя не заравя и не забравя. Ако изобщо зарови нещо, тя помни какво и къде и неизменно скоро го изравя.

Пазенето на позорна тайна е изключително вредно за психето. Тайните изригват в сънищата. Психоаналитикът често трябва да дълбае под пластовете на проявата и понякога дори на архетипното съдържание на съня, за да види, че всъщност се касае за излъчване на същата тайна, която сънуващият не може, не смее гласно да изрече.

Психоаналитиците тълкуват много сънища като силни чувства, които сънуващият не е способен да прояви в реалния живот. Някои от тези сънища са свързани с тайни. Някои от най-разпространените образи в сънищата са светлини, електрически или други, мъждукащи и/или гаснещи. В други сънуващият се разболява, след като изяжда нещо, не може да избяга от някаква опасност или се опитва да извика, но от устата му не излиза нито звук.

Спомняте ли си canto hondo — дълбоката песен, и hambre del alma — изгладнялата душа? След време тези две сили — чрез сънищата и дивата жизнена сила на жената — изплуват на повърхността на психето и надават нужния вик — вика, който освобождава. Жената отново възвръща гласа си. Тя изпява, извиква тайната и другите я чуват. Така ще възстанови психическото си равновесие.

В традицията на етническите и религиозните практики на моите семейства смисълът на тази и други подобни приказки е като лекарство за рани, пазени в тайна. В молитвения curanderisma те се смятат за окуражение, съвет и решение. Зад приказната мъдрост се крие фактът, че нараняването на същността, душата и психето чрез тайни и по други начини е част от живота на повечето жени и мъже. От тези рани винаги остават белези. Но за тях има лек.

Има рани, които са специфични за мъжете и за жените. Абортът оставя белег. Помятането оставя белег. Изгубването на дете, на каквато и да е възраст оставя белег. Понякога близостта с друг човек оставя белег. Белези остават от наивни решения и попадане в капан, от правилен, но тежък избор. Видовете белези са точно толкова, колкото са видовете психически рани.

Потискането на тайна, обгърната от срам, страх, гняв, угризение или унижение, плътно блокира всички други части на подсъзнанието в близост до мястото на тайната^[1]. Все едно да инжектирате анестетик, да речем, в глезена на човек, за да направите операция. Упойката обхваща и голяма част от крака над и под глезена. По този начин действа в психето и тайната. Това е постоянно вливане на анестетик, който вцепенява зона, много по-голяма от въпросния участък.

Каквато и да е тайната, колкото и мъчително да е нейното пазене, психето е подложено на едно и също въздействие. Ето един пример. Жена, чийто съпруг преди четиридесет години се самоубил три месеца след сватбата, била принуждавана от семейството му не само да крие, че е страдал от силна депресия, но и собствената си дълбоко емоционална скръб и гняв. В резултат тя развила „зона на смъртта“ по отношение на мъката и гнева си към социалните догми, свързани с тази трагедия.

Жената позволила на семейството на съпруга й да я предаде, като се съгласила с тяхното настояване никога да не разкрива жестокото им отношение към мъжа й през годините. И всяка година в деня на самоубийството на съпруга й от страна на семейството царяло пълно мълчание. Никой не й се обаждал, за да я попита „Как се чувстваш? Имаш ли нужда от компания? Той липсва ли ти? Знам, че ти липсва. Какво ще кажеш да излезем и да направим нещо заедно?“. Година след година тя отново изкопавала гроба на мъжа си и погребвала своята мъка сама.

Накрая започнала да избягва и други годишнини, включително собствения си рожден ден. Зоната на смъртта се разширила навън от центъра на тайната и обхванала не само тъжните годишнини, но и празниците. Жената намразила всички семейни и приятелски събирания, като външно ги смятала за загуба на време.

За нейното подсъзнание обаче те били празни жестове, защото в моментите на отчаяние никой не идвал при нея. Хроничната й скръб, пазенето на онази позорна тайна прояло онзи участък от психето й, където обитавали роднинските отношения. Най-често нараняваме другите там, поне приблизително, където сме били наранени самите ние.

Но ако иска да запази всичките си инстинкти и способността си свободно да се движи в психето си, жената може да разкрие тайната на човек, на когото има доверие, и да я споделя, колкото пъти се налага. Раната обикновено не се дезинфектира веднага, а има нужда от грижи и промивки, за да зарасне.

Когато тайната най-после бъде разкрита, душата се нуждае от сериозен отговор, а не „Хммм, а, всъщност, жалко“ или „Ами, животът е тежък“ — и от страна на самата жена, и от страна на слушателите й. Жената трябва да се опита да не подценява проблема. Чудесно е, ако слушателят е човек, който може да слуша с цялото си сърце, да потръпва и усеща болката, пронизваща душата му. Излекуването от тайната отчасти изисква да бъде разкрита така, че да трогне другите. По този начин жената започва да се възстановява от срама, като получава подкрепата и грижите, липсвали й по време на първоначалната травма.

Сред малки, доверени групи пациентки аз поставям този въпрос, като ги моля да донесат снимки на майките, лелите, сестрите, партньорите, бабите си и други важни за тях жени. Подреждаме всички снимки една до друга. Някои са смачкани, други са повредени от вода или кафе, трети са били скъсани на две и после пак залепени, четвърти са увити в целофан. На гърба на много от тях има красиви надписи със старомоден почерк: „Ах, малката!“, „С вечна любов“, „Ние с Джо в Атлантик Сити“, „Тук сме с моята страхотна съквартирантка“ или „Това са момичетата от фабриката“.

Предлагам на всяка жена да започне с думите: „Това са жените от рода ми“ или „Това са жените, които съм наследила“. Те се вглеждат в тези фотографии на своите сродници и приятелки и с дълбоко вълнение започват да разказват историите и тайните на всяка, както са им известни: голямата радост, тежката рана, суровото премеждие, върховният триумф в живота на всяка жена. Често просто не можем да продължим по-нататък, защото много сълзи повдигат много лодки от сухия пристан и за известно време всички ние отплаваме заедно^[2].

Ценното тук е окончателното изчистване на петното веднъж завинаги. Широко разпространената забрана за изпирането на семейните „кирливи ризи“ пред външни хора носи в себе си ирония, защото обикновено те никога не се перат и в самото семейство. Семейните „кирливи ризи“ просто лежат заключени в най-тъмния ъгъл на мазето. Запазването им в тайна е пагубно. Всъщност това означава, че жената не получава подкрепа от околните да се справи с проблемите, които й причиняват болка.

Много от личните тайни истории на жените са от онзи вид, който семейството и приятелите не са в състояние да обсъждат. Те не им вярват или се опитват да ги заобикалят и наистина имат разбираема причина да го правят. Ако ги дискутират, ако ги осветят, ако работят върху тях, ще трябва да споделят мъката на жената. Няма да могат да запазят самообладание. Няма да има „Хмм, ами…“ и после мълчание. Няма да има „По-добре да се занимаваме с друго, за да не мислим за тези неща“. Ако се наложи да споделят мъката от смъртта на златокосата жена, партньорът, семейството или обществото ще трябва да заемат мястото си в траурната процесия. Всички ще трябва да плачат на гроба. Никой няма да може да избяга и на тях ще им бъде много тежко.

Когато мислят за тайния си позор повече от другите членове на семейството си или обществото, жените съзнателно страдат^[3]. Психологическата функция на семейството — да овладява — не бива да изпълняват. Но дивата природа изисква средата да се пречиства от дразнители и заплахи и потискащите проблеми да се свеждат до минимум. Затова обикновено е въпрос на време жената да събере смелост от костите на душата си, да си откъсне златна тръстика и да изпълни тайната със силния си глас.

Проучванията на архетипните съвети, екстраполирани от десетки приказки като „Синята брада“, „Господин Лисан“, „Женихът крадец“, „Мери Кълхейн“^[4] и други, показват какво трябва да правим с позорните тайни. В тях героинята по един или друг начин отказва да продължи да пази тайната и затова накрая се освобождава и води пълноценен живот.

Вижте каквото можете да видите. Кажете го на някого. Никога не е късно. Ако смятате, че не можете да го изречете на глас, напишете го. Изберете човек, на когото инстинктивно имате доверие. Много по-добре е кутията с червеи, от чието отваряне се боите, да бъде открехната, отколкото да гнои във вас. Ако предпочитате, потърсете терапевт, който умее да работи с тайни. Той ще е човекът, който ще прояви съчувствие към вас, без да бръщолеви за добро и зло, който знае разликата между вина и угризение, който познава природата на скръбта и възкресяването на духа.

Каквато и да е тайната, ние разбираме, че тя вече е част от действията ни до края на живота ни. Изкуплението понякога лекува откритата рана. Но въпреки това остава белег. С промените на времето там пак ще ви заболява. Такава е природата на истинската скръб.

Години наред класическата психология от всички школи погрешно смяташе, че скръбта е процес, който преживявате еднократно, за предпочитане в продължение на едногодишен период, и после приключвате с него, а на онези, които не могат или не желаят да го направят в предписания срок, им има нещо. Но днес ние знаем онова, което хората инстинктивно са усещали от векове: някои рани никога не могат да се преживеят, например загубата на дете.

В своето проучване^[5] на стари дневници д-р Пол С. Роузенблат установява, че хората могат да се възстановят от най-тежка душевна скръб през първите една-две години след трагедията в зависимост от поддържащите системи на индивида и т.н. Но после човек продължава да преживява периоди на активна скръб. Въпреки че с времето епизодите стават все по-редки и по-кратки, всеки от тях е приблизително също толкова интензивен, колкото първия случай.

Тази информация ни помага да разберем, че продължителната скръб е нормална. Когато тайната остава скрита, скръбта продължава до края на живота. Пазенето на тайни пречи на естествената самолечителна хигиена на психето и духа. Това е още една причина да разкриваме тайните си. Разкриването на тайните и скръбта ни възраждат от зоната на смъртта. Те ни позволяват да оставим зад себе си пагубния култ към тайните. Можем да скърбим и да сме целите облени в сълзи и това е по-добре, отколкото да се срамуваме. Можем да станем по-мъдри, по-осъзнати и изпълнени с нов живот.

Дивата жена ще ни люлее, докато скърбим. Тя е инстинктивната Същност. Тя може да понесе нашите писъци, нашия вой, нашето желание да умрем, без да умираме. Тя ще намаже наранените места с най-целебния мехлем. Тя утешително ще ни шепне в ухото. Тя ще изпитва нашата болка. И ще я изтърпи. Няма да избяга. Макар че ще останат белези, при това много, трябва да запомним, че със способността си да поглъща натиска, белегът е по-здрав от кожата.