Гордън Томас
Гласове в тишината (8)

8.

Точно в четири часа сутринта — болницата в Бетезда работеше по гринуичко време главният хирург и доктор Баркър спряха пред вратата на президентския апартамент. И двамата бяха облечени в сини халати. Хирургът бе с приятното лице на семеен доктор, който още прави посещения по домовете, но всъщност бе кален в битките на войната в Залива, а след това бе прослужил известно време с омиротворяващите войски на Обединените нации в Босна. В ръцете си носеше бъбрековидно легенче, в което имаше пълна спринцовка с поставен на иглата предпазител. В спринцовката имаше лек, но бързодействащ анестетик. Въпреки работния халат, всичко у доктор Баркър говореше, че е личният лекар на президента. Бе висок и сух човек с посребрени коси и обезоръжаваща усмивка, която в момента отправи на човека от „Секретна служба“, седнал пред вратата на спалнята. Човекът хвърли поглед на спринцовката в легенчето и каза:

— Откакто влезе тук, Лазер не е издал и звук.

По силата на професионалния навик агентът говореше за президента с оперативния му псевдоним, което бе част от сложната мрежа от предпазни мерки, съпровождаща лидера на нацията дори и тук. Апартаментът му беше Замъка, а спалнята — Спанак. Доктор Баркър бе Диагнозата, хирургът — Форцепс Едно. Останалите отговорни членове от персонала на болницата носеха същото име, но във възходящ ред. Двамата помощници, влачещи се отзад, бяха Форцепс Деветнадесет и Форцепс Двадесет. Куфарчето с Футбола — чантата с кодовете за изстрелване на ядрените глави, седеше до човек от „Секретна служба“, чийто псевдоним беше Домино.

— А къде е Дръмър? — попита доктор Баркър, поемайки езика на кодовете. Дръмър беше Такър Симпсън.

— Заедно с Вахтения са в Свързочната — отговори агентът.

Так вероятно въвеждаше Вахтения, тоест вицепрезидента, в обстановката.

Доктор Баркър запали осветлението в спалнята и двамата лекари хорово поздравиха президента с добро утро.

— Съжалявам, че трябва да ви будя толкова рано, сър, само за да ви приспя отново — каза хирургът бодро, приближавайки се към леглото.

Доктор Баркър сведе поглед към единствения си пациент.

— Имате ли някакви предварителни въпроси, господин президент?

— Само за тоя твой глупав скенер, Хърб. Мислил ли си какво ще кажеш на пресата? Знаеш как обичат да преувеличават нещата. Помниш ли какво стана с Джордж Буш, като падна от стола на оня банкет в Токио? Медиите започнаха да се чудят да не би президентът да има тумор в мозъка.

Доктор Баркър се усмихна успокоително.

— Скенерът е част от политиката ни за превантивна медицина. И по същество почти не е по-различно от това да ви светна с лампичка в ухото или окото. То е само по-сложна форма на проверка за собствено успокоение, това е всичко. И точно това ще кажа на пресата. И Вашингтон Пост няма да има за какво да се закачи.

Президентът се обърна към хирурга:

— А ако откриете нещо, тогава какво?

Хирургът отново го успокои:

— Ако например открием полип, то той най-вероятно ще е доброкачествен. Въпреки това, за да сме спокойни, ще го махна. Ендоскопът може да го прави по време на прегледа.

— Колко време ще отнеме това?

Хирургът свали предпазителя на иглата.

— Ще спите само няколко минути. И ще се събудите отново за ранна закуска — обеща той.

Президентът кимна, мъчейки се да изглежда по-спокоен, отколкото всъщност беше.

— Ами… в такъв случай почвайте.

Доктор Баркър хвана опакото на дясната ръка на президента и се опита да напипа вената. Когато успя, взе спринцовката от хирурга.

— Това нещо е по-леко и по-бързо от валиума. И няма абсолютно никакви странични ефекти. — С опитна ръка той пъхна иглата във вената и бавно започна да натиска буталото на спринцовката. — Започнете да броите, господин президент. Без да бързате, бавно.

Устата на президента се отпусна и той започна да диша по-дълбоко. Хирургът се обърна към вратата и махна на двамата санитари. Те избутаха леглото от спалнята и го вкараха в личната амбулатория на апартамента. Там обърнаха президента на една страна, свиха коленете му нагоре и в ректума му вкараха тръбичка от оптична нишка, за да изследват вътрешната мембрана на гръбначния стълб. Хирургът гледаше през специален окуляр, който му даваше силно увеличеното изображение на тъканта.

След няколко минути той наведе окуляра надолу и се обърна към доктор Баркър:

— Този човек е чист като аптека. Погледнете сам.

Доктор Баркър се убеди, че това наистина е така. Президентът вече бе започнал да се размърдва в леглото.

— Дайте да го откараме при магнитографа. И за него трябва да е спокоен и отпуснат.

Предшествана от човека на „Секретна служба“, мърморещ тихичко нещо в микрофона на ревера си, малката процесия излезе от апартамента.

 

 

Мортън седеше на добре тапицирания стол в офиса си в щаба на „Хамър Форс“. Бе избрал тази ъглова стая за свой офис, защото прозорците откриваха чудесна гледка към Швейцарските Алпи. Винаги си бе бил планинар и когато всичко това свършеше, щеше да си премери силите с някой планински връх. Огромното бюро и столът бяха единствените мебели в стаята. Всичко останало бе последен модел свързочна апаратура. Без да сваля поглед от монитора, той набързо въвеждаше Бил Гейтс в ситуацията по телефона. Томи се бе обадил и бе докладвал, че претърсването в апартамента на Ребиков не е дало резултати. Компютрите на Лестър Финел не бяха открили никой, който е бил в Пощенска кутия 97. Професорът бе оставил съобщение, че двамата с Анна не са напреднали много с психопортрета на Игор Тамасара. Той отмести поглед от монитора.

— След като Джони Куърк и хората му разхвърлиха електрода от мозъка на Ребиков на съставните му части и го подложиха на серия най-различни тестове, Уолтър наблегна, че все още не могат да потвърдят със сигурност дали Игор Тамасара, е имплантирал този електрод или не — каза Мортън.

— Тогава какво иска Битбург? — изръмжа Гейтс. — Изявление от Тамасара?

Мортън си представи отпусналия се в креслото си Гейтс, притиснал слушалката с рамо към ухото и вперил поглед в пейзажа навън.

— Да, и ако може да е надлежно подписано в присъствието на двама свидетели. Откакто разбра какво могат да правят компютрите, Уолтър вече е убеден, че ако нещо не се появи на разпечатка, то изобщо не се е случило. Точно това ми отговори и когато му казах, че Игор Тамасара сигурно е в Китай.

Гейтс се закиска:

— Докато не му покажеш самолетния му билет и резервацията на стая в хотел „Пекин“, той изобщо няма да повярва.

Мортън погледна през прозореца. Алпите се гушеха в облачна пелена. Сигурно горе валеше и по това време на годината снежинките скоро щяха да преминат в суграшица, превръщайки карането на ски почти толкова трудно, колкото и да се отгатне къде се намира Игор Тамасара.

— Китай просто е единственото място, където би могъл да отиде — каза той. — От списъка ми отпаднаха всички, с изключение на Кяо Пин. Има парите, а и винаги се е интересувал от контролиране на съзнанието. Точно затова ми се струва, че най-логичното място, откъдето трябва да започнем търсенето, е Пекин.

Гейтс хвърли поглед на компютъра си.

— Предполагам, че онова, дето го имаме за него тук, ти вече го знаеш — изръмжа отново той. — Само не ми се прави на глупак.

Мортън изслуша Гейтс, който му прочете информацията. Бил беше прав — нищо ново. ЦРУ разполагаше със същите схематични и кратки описания, които бяха събрали и те, и вероятно идваха от един и същи източник. Продажбата на данни от вече горе-долу по-достъпния архив на КГБ се бе превърнала в добър бизнес за съветските емигранти. Мортън чу как изведнъж Бил рязко си поема дъх — най-близката му до изненада реакция.

— А стига бе…

— Нека отгатна — обади се Мортън. — Има кръстосана проверка за Колин Баскин.

— Бива те. — Когато беше наистина впечатлен, Гейтс винаги употребяваше неуставни изрази. — Как позна?

Мортън му разказа за статията на Кейт Баскин със споменаването на работата на баща й.

— Минутка само, Дейвид — каза Гейтс и натисна друг клавиш. Екранът се изчисти и отново започна да се пълни с данни за Колин Баскин. — Много е да ти го чета, Дейвид, затова ще ти го изпратя по факса.

Той натисна друг клавиш, за да започне предаването, и се облегна назад, вперил поглед в продължаващия да се пълни с информация екран.

— Даже и когато гениите по новите технологии струваха центове, Колин Баскин е изпъквал сред тях като хлебарка на сватбена торта — каза той в слушалката.

Едно време новите технологии бяха обект на голямо внимание от страна на Управлението, което всяка година привличаше най-блестящите умове от дипломиралите се, предлагайки им огромни заплати и обещавайки им да публикуват поне някои от откритията си в реномирани научни списания. Без да се брои патриотичният подтик и мистиката да работиш по някакъв секретен проект.

— Баскин е започнал да работи за нас върху психотрониката, опитвайки се да създаде оръжие, действащо на съзнанието. Помниш ли SADDOR?

— Ами да.

SADDOR беше върхът в паранормалния период на ЦРУ. Към многомилионния бюджет бяха привлечени да работят известни екстрасенси, които трябваше да се опитат да напипат движението на руските подводници с помощта на смесица от науката за гледане на карти по системата Таро, астрология и предполагаемото второ око на самите екстрасенси.

— Закарали сме тази скъпа техника на Военното пристанище, но все още почти никакъв напредък — оплака се Гейтс, след което му разказа за движението на съветския „Тайфун“.

Мортън си отбеляза всичко това, но се въздържа от коментар. Не бе време за прибързани предположения.

— Върху какво друго е работил Баскин? — попита той.

— Върху нещо, което наричал „Фотонна бариерна модулация“. Искал е да види дали екстрасенсите могат да убият някого чрез далечен телепатичен удар.

— Постигнал ли е някакви резултати?

— Тук не пише. Но сигурно не. Защото ако имаше и най-малък успех в тази насока, щяха да го отбележат. — Натискайки стрелката надолу, Гейтс вдигна текста нагоре и продължи да му цитира онези пасажи, които според него заслужаваха внимание: — Известно време като че ли е бил съвсем близо до успеха да види дали биоенергията може да бъде впрегната в работа. Работил е върху нещо, наречено „йеронимна машина“. Звучи направо като от комикс, нали? Теорията, доколкото разбирам, гласяла, че е достатъчно да имаш снимка на мишената, за да се заредиш с енергия за стрелба. Слагаш снимката на, да кажем, тая подводница в машината, натискаш копчето и хоп! — подводницата потъва. Дивотия някаква.

В ъгъла на офиса факсът започна да получава данните от Вашингтон.

— Тая машина някога свършила ли е нещо, което поне да е близко до понятието „работа“? — попита Мортън.

— Пак нищо не пише. И пак най-вероятно не. Такова нещо би приключило със студената война далеч по-скоро. И всички ние щяхме да чуем за него.

— Изглежда, той е отхвърлил доста работа, Бил, но безрезултатно.

— Освен това е похарчил и много пари. Но е разбираемо защо не е могъл да покаже нищо срещу тях. За да докаже идеята си, на него са му трябвали опити върху хора. А по онова време не можели да ги намират лесно — каза Гейтс.

Баскин бе работил по време, когато потокът от анонимните бегълци от Източна Европа, подозирани, че са свързани с долните етажи на тайните служби, беше пресъхнал. Същото беше и с опитните зайчета от Виетнам.

— И върху какво друго е работил Баскин? — повтори Мортън.

Още веднъж той чу характерното изхъмкване и после:

— Без майтап… тоя тип е работил върху мозъчен предавател.

— Какво се е опитвал да прави?

— Надявал се да повтори някои съветски експерименти, за които Управлението бе надушило. Поне така пише тук. Нека ти го прочета. Това е цитат от неговото предложение, адресирано до директора: „Руснаците вярват, че една от възможностите на мозъчните емисии е да се влияе на хората така, че да приемат политическата система. Автономиите и соматичните функции, индивидуалното и общественото поведение, емоционалните и умствените реакции могат да бъдат предизвикани, поддържани, модифицирани или въведени чрез електрически стимулатори, действащи върху някои специфични мозъчни структури“. А чуй и това. Сещаш ли се кой пръв е разтърсил този клон от съветска страна?

— Игор Тамасара.

— Точно така, Дейвид, точно така.

— Добре, а какво е станало с предложението на Баскин?

— Не са го одобрили. Още ни пищят ушите от MKULTRA.

Мортън си спомни. Програмата MKULTRA първият истински скок на ЦРУ в дълбините на човешкото поведение. Експериментите бяха потресаващ пример за това как ЦРУ е готово да въздейства на хората. Изследванията бяха станали много опасни и бяха спрени, въпреки че никой не можа да разбере докъде са стигнали.

Гласът на Гейтс прозвуча по-трезво:

— Баскин никога не е бил пряко замесен в MKULTRA, но когато наблюдаващата комисия им затворила кранчето, той бил хванат на дъното — в утайката на ваната. Обаче до повърхността стигнали достатъчно неща, появили се в медиите и съсипали не една кариера. Баскин бил един от тях.

— Какво е станало с него?

— Живял е ден за ден. Тук не пише нищо, освен датата на приключване на договора и подробности по изплащане на неустойката му. Четиридесет и две хиляди. Никога не сме били големи плащачи, ама тоя явно е бил едра риба. — От Вашингтон последва кратка пауза. — Мен тогава ме е нямало — добави най-сетне Гейтс.

— Бил е оперативен агент в Конго по време на чистката, свързана с MKULTRA. Когато се е върнал в Лангли, метлата вече си е била свършила работата. Отговорните хора бяха нови, нови бяха и правилата. Едно от тях бе, че никой вече няма право да се захваща с нищо такова като MKULTRA.

— И къде е отишъл Баскин след това? — попита Мортън. Все пак Микронезия бе доста голямо място.

— Искаш да го потърсиш ли?

— Ами да. Засега той е единствената нишка към Тамасара — отвърна Мортън. — От другата страна на стаята факс хартията бе започнала да се стеле по пода.

— Тук има забележка, направена от „Личен състав“, в която пише, че всички въпроси, свързани с Колин Баскин, трябва да се отнасят към дъщеря му Кейт. — Гейтс се засмя: — И трябва да ти кажа, че какъвто бащата, такава и дъщерята, но не съвсем. Занимава се с всичко, свързано с електромагнетизма, особено онзи дял от него, засягащ ниските плътности. Но както е записано тук, тя се занимава с тази наука, за да накара слепите да прогледнат, глухите да започнат да чуват, а хромите — да проходят. Ако искаш да говориш с нея, тук са оставили един телефон. На факултета по неврология към университета „Маджил“ е.

— Благодаря — отвърна Мортън, записвайки монреалския номер. — Да ми кажеш нещо друго за нея?

Гейтс погледна към екрана.

— Само това, че е на тридесет и четири години, разведена и без деца. Освен това тук пише, макар че един господ знае защо, че е „физически доста привлекателна“. Звучи ми така, сякаш ФБР го е писало. „Физически доста привлекателна“… Застраховат се нещо, какво ли?…

— Защо ФБР е трябвало да я следи? — попита Мортън.

— Не пише. Но вероятно са я следили, за да видят дали някой няма да дойде и да я пита за баща й.

— А нещо да имате за Ребиков от Маями?

Гейтс изпръхтя.

— Изпратиха двама от излъсканите си и образовани агентчета, току-що дипломирали се от онова тяхно скапано училище в Куонтико. След като изхвърлиш засуканите им лафове как говорили с всички от квартала, излизаш обратно на изходно положение, а именно че не се знае защо е скочила.

— Може да е имала нещо имплантирано като брат си.

— Ако е така, никога няма да го узнаем — отвърна Гейтс с категоричен глас.

Мортън се размърда в стола си. Факсът най-сетне бе спрял. Натрупаното по пода означаваше най-малко един час четене.

— Нека те попитам нещо, Дейвид. Ако Тамасара е в Китай, как ще го примамиш да изплува на повърхността?

— Ще му хвърля някаква стръв. Нещо такова, по което много си пада.

Гейтс знаеше, че не бива да задава много въпроси.

— Обади се, преди да тръгнеш за Пекин — каза само той.

Мортън обеща. Преди това обаче трябваше да проведе още много разговори — да се обади в Хонконг и Токио, както и да прати обява за готвач, която да излезе в китайския Пийпълс Дейли.

 

 

Един от двамата техници, обслужващи магнитографа, се обърна към доктор Баркър:

— Съжалявам, сър. Но просто за да сме сигурни, трябва да го прегледаме още веднъж.

Президентският лекар надникна в наблюдателния отвор. Президентът лежеше по пижама, прикрепен с колани за шейната, спряла на релсите си пред машина с отвор в средата, достатъчно голям, за да влезе човек през него. Скенерът приличаше на огромна пералня. Президентът лежеше по гръб и очите му потрепваха. Действието на анестетика бързо отминаваше. Доктор Баркър хвърли поглед към стената от екрани. Всеки от тях даваше различно триизмерно изображение на президентския мозък.

— Засега профилите не показват нищо. Обаче при последния оглед не успяхме да направим добра аксиална томография на амигдалата. — Неврологът бегло се усмихна. — Понякога и една машина за десет милиона долара ти погажда номера като обикновен касетофон.

Доктор Баркър въздъхна и щракна ключа за интеркома. Заговори ясно и бавно:

— Господин президент, само още веднъж, моля ви. Дотук всичко е наред. Просто си лежете и отново си затворете очите.

Президентът промърмори нещо, но се подчини.

— По местата — каза старшият от екипа.

Аналогията с киноснимките бе очевидна. Невролозите наистина снимаха екшън в мозъка на президента. Двамата техници занатискаха бутони и запревключваха ключове.

— Сензорите активирани — каза единият от тях.

— Компютър готов — откликна другият.

Зад тях мощният компютър „Хюлит Пакард“ отново бе готов да приема, анализира и предава огромната маса от информация, събирана от сензорите, на екраните.

— Пускай — заповяда спокойно неврологът.

Шейната тръгна бавно и уверено към вътрешността на машината.

— Да бяха го направили така, че да вдига поне малко шум. Просто за успокоение на пациента, че не го облъчваме с нещо от реквизита на Стар трек — промърмори доктор Баркър.

Неврологът се усмихна със същата бегла усмивка, но не каза нищо. Погледът му не се отместваше от екраните. На единия от тях се появи главата на президента на компютърно обработено изображение.

— Задръж! — прозвуча рязко гласът на невролога.

Наведе се напред и впи поглед в екрана. Доктор Баркър и техниците последваха примера му.

— Ето, виждате ли? — попита неврологът.

— Виждам — каза старшият техник.

— И аз. Но е много малък — обади се и вторият техник.

— Какво? — нетърпеливо попита доктор Баркър, опитвайки се да различи нещо от плетеницата тъкани в долния край на амигдалата има малко изтъняване. — Неврологът посочи малкото бадемовидно петно на амигдалата.

— Сериозно ли е?

— Сериозно? Не. Много хора на негова възраст го получават. Стават може би малко по-раздразнителни, малко повече забравят. Дори малко по-агресивни може би. Но без никаква опасност за живота.

— Говорим за президента на Съединените щати — напомни му доктор Баркър рязко. — Трябва да знам дали това положение може да се влоши, в какво би се изразило и какво да се предприеме в смисъл на лечение.

— Прекарайте го още веднъж — каза неврологът на старшия техник и покани доктор Баркър с жест в другия край на камерата за управление. След като видя как президентът отново влиза в скенера, неврологът се обърна към доктор Баркър и продължи: — Нека отговоря на въпросите ви поотделно. Според статистиката, шансът да се влоши с тридесет процента. Но раздразнителността, агресивността и празнините в паметта ще нарастват постепенно и ще започнат да проличават, след като прехвърли седемдесетте. Дотогава той, разбира се, вече ще е обикновен гражданин, който няма да носи такава голяма отговорност. Колкото до лечение, такова няма. Никога не е страдал от епилепсия, така че по този въпрос няма какво да се безпокоим. Също така няма никакви признаци на тъканно разпадане вследствие употреба на алкохол или наркотици. Така че това са два благоприятни фактора…

— Да не става въпрос за болестта на Алцхаймер?

— Боже господи, не! Абсолютно не! — Неврологът кимна към екрана: — Там няма никакви признаци дори за наченки на атрофия. Не е пострадал нито един неврон.

— Това отразява ли се по някакъв начин на вземането на решения? На президента често се налага да мисли в движение.

Неврологът хвърли бърз поглед към вратата. През стъклото й се виждаха човекът от „Секретна служба“ и морският пехотинец с куфарчето, които спокойно разговаряха помежду си.

— Разбира се, не съм запознат с ежедневния мисловен процес на президента, но не виждам нищо, което би му навредило. Изтъняването е съвсем слабо. Ако беше някой друг, сигурно въобще нямаше да го спомена.

— Искате да кажете, че няма абсолютно никакъв риск?

Неврологът се поколеба.

— Това, което искам да кажа, е, че рискът е малък. Единственият проблем, който може да възникне, е, ако президентът бъде подложен на действието на рентгенови лъчи с нисък интензитет. Или на някаква форма електрическо излъчване.

— Като например?

— Ами например не бих се чувствал особено щастлив, ако му се наложи да прекара седмица или две в близост до кабел под високо напрежение. Или пък ако реши да прави обиколка на националната електрическа мрежа. — Неврологът примижа към доктор Баркър. — Не се кани да го прави, нали?

— Не.

Неврологът се усмихна.

— Тогава няма за какво да се безпокои. Нито пък вие.

— А трябва ли да му кажа какво сте открили?

— Ако беше мой пациент, нямаше да му кажа. Само ще се безпокои напразно.

Шейната с президента отново бе излязла от скенера и той гледаше към пулта за управление.

— Свършихте ли най-сетне? — попита той.

Доктор Баркър включи интеркома.

— Свършихме, господин президент.

— Как е?

Доктор Баркър не се поколеба и секунда:

— Справихте се чудесно, господин президент. Нямате абсолютно никаква причина за безпокойство.

 

 

Мортън седеше наведен над бюрото си, притиснал силно слушалката с рамо към лявото си ухо, докато с дясната ръка си играеше с химикалката. Бе запълнил няколко страници с бележки от разговорите си с Токио, Хонконг и професор Свенсен. Факсът от Гейтс бе разпределен на отделни купчинки по бюрото му. Едната купчинка бе за Игор Тамасара, втората — за Колин Баскин, а третата, от две страници — за Кейт Баскин. Бе прекарал цял час в четене, заграждайки пасажи и абзаци, в повечето случаи свързани с работата на Колин Баскин. Явно той се бе движил или по утъпкан път, или наистина е бил далеч напред във времето.

Баскин е бил в центъра на усилията на ЦРУ да не изостава от Съветския съюз в производството на нови екзотични оръжия. През последната си година в Управлението той е работел над нещо, наречено „електронно разпадане“. Намерението било да се произведе машина, способна да излъчва най-различни лъчи, предназначени за увреждане на биологичната система. Но преди да успее да я изпробва върху животни, скроили са му номер й е бил уволнен.

И все пак не беше злонамерен учен, врекъл се да създаде съвременен вариант на най-несъкрушимото оръжие от легендите — меча Ескалибур. Това поне му стана ясно още от началото на разговора между него и Кейт Баскин. Бе й казал кой е, кой му бе дал телефона и защо й се обажда.

— Обаче още не сте ми казали защо искате да го видите — каза тя.

Гласът й бе гърлен. И като се има предвид забележката на ФБР, тя бе привлекателна и с него.

— Игор Тамасара — каза Мортън, придърпвайки купчинката листове от факса на ЦРУ към себе си. — Да сте чували някога за него?

— Не. Но името му сякаш е руско.

— Защото е руснак. И е работил в същата област като на баща ви. Искам да разбера дали може да ми каже нещо за Тамасара.

От другата страна на линията помълчаха малко.

— Както вече ви казах, татко от доста време не работи по това, полковник Мортън.

— А може ли да му се обадя?

Тя се засмя. Смехът й му хареса.

— Той няма телефон. На острова изобщо няма телефони. Имат само късовълнова радиостанция. Ползва нея, когато има пациент, с който не може да се справи сам.

Мортън не можа да скрие изненадата си.

— Баща ви практикува?

— Той е започнал като лекар, полковник. Работел е втора година като невролог в „Паркланд Мемориъл“ в Далас, когато са го привлекли на работа в ЦРУ. Казали му, че пак ще си работи по специалността — човешкия мозък, само че този път щяло да бъде от национален интерес. Затова той приел с охота. После, когато националният интерес се изпарил и отдолу се показали кашите на Управлението, направо го изхвърлили. Той просто си замина, твърдейки, че винаги искал да се върне назад — към основните неща в живота. И какво по-основно от това да посрещаш медицинските нужди на неколкостотин островитяни на някакъв остров на края на света. А пък остров Боракаи е съвсем на ръба на света.

С дясната си ръка Мортън избра командата „търси“ на клавиатурата и в появилата се иконка натрака Боракаи.

— А майка ви? С него ли замина?

— О, тя си отиде години преди това. Избяга с някакъв от тъмната страна на Управлението. Майка ми винаги е имала слабост към драматизма. Не можах да се сближа с нея, а след като причини това на татко, връзките ни съвсем прекъснаха.

Мортън си отбеляза информацията. В гласа й се бе появило напрежение, което не бе очаквал. Дали не изпитва, още болка? Или е нещо друго?

В това време на екрана излезе информацията за острова: „Остров в Меланезийския басейн. 15° северна ширина, 155° източна дължина. На 874 км юг-югозапад от Косрий. Население: 425 (прибл.)“.

Той натрака нова команда. Компютърът му изписа, че Хонконг е на 4 900 километра от Боракаи — шестчасов полет. Но сигурно далеч повече с прехвърлянията и услугите на междуостровния транспорт.

— Бих могъл да се видя с баща ви — каза Мортън.

— Ами… не знам — отвърна тя със съмнение.

— Доктор Баскин, не бих ви молил, ако не беше изключително важно.

Накрая винаги се стигаше до това. Оттатък отново замълчаха.

— Какво му е толкова важното? — попита тя най-сетне.

Мортън погледна бележника си.

— Познавате ли Ларс Свенсен?

— Психиатъра? Той едно време работеше тук.

— Ако той ви каже, че е много важно да се видя с баща ви, вие ще се съгласите ли?

— Ларс е добър човек — каза тя тихо. — Когато бракът ми се разпадна, той ми помагаше много.

Мортън отново си отбеляза нещо в бележника.

— Можете ли да ми уредите среща с баща ви? — попита той.

Отново тишина. Усещаше я как се опитва да вземе решение.

— Добре. Но ще дойда с вас. Имам още две седмици почивка. Кога можете да бъдете в Хонконг?

— Утре — отвърна той.

— Ще ми трябва един ден да пооправя някои неща. Знаете ли хотел „Мандарин“?

— Ами да.

— Ще се видим в бара на фоайето. Шест и тридесет, точно след два дни, броено отсега.

Щеше да я чака на летището. Но, разбира се, нямаше да й го каже.

Мортън излезе от кабинета си, мислейки с какви думи да обясни на останалите каква ужасна заплаха представлява Игор Тамасара.

 

 

След като проучи последния факс на Ли Муфанг от Вашингтон, Кяо Пин влезе в голямата стая без прозорци, намираща се до кабинета му. Преди малко бе изпратил инструкциите си до Ли по факса, обяснявайки какво точно иска от него.

Стените на стаята бяха покрити с карти — Съединените щати, Хонконг, Русия, Япония, Световният океан. Цялото подово пространство бе заето от работна маса. Получил координатите по факса, Кяо Пин гледаше как офицерът от Народноосвободителната армия слага на картата върху масата боядисан с червена боя модел на съветския „Тайфун“, и то точно на мястото, където американците са го забелязали за първи път. Преди да излезе, той погледна офицера и попита:

— Не трябваше ли на смяна да е капитан Уанг?

— Да, другарю. Но той се разболя и от централата изпратиха мен.

— Как се казвате?

— Ченг, другарю. Капитан, Трета армия, от свързочен полк…

— И са ви въвели в обстановката? — прекъсна го Кяо Пин.

— О, да. Трябва да се свързвам с централата през петнадесет минути за последните сателитни сводки. И да ви докладвам на всеки цял час.

Кяо Пин продължаваше да го, гледа вторачено.

— Вие да не сте син на Лишай Ченг?

— Да, другарю.

— А, да — спомни си Кяо Пин.

Лишай Ченг бе офицер от командването в Лхаса, когато тибетските монаси отново излязоха от манастирите си, за да протестират срещу окупацията на Тибет от Китай. Лишай Ченг бе заповядал на войските си да стрелят срещу невъоръжените монаси. Имаше десетки убити и стотици ранени. На път за Пекин, за да получи медал от председателя Ху, военният самолет, в който пътуваше Лишай Ченг, се бе разбил и всички на борда загинаха.

— Баща ви беше храбър мъж — каза Кяо Пин, излизайки от стаята.

— Благодаря ви, другарю — отвърна Яобан Ченг.

Как да каже на този човек истината? Че това, което бе заповядал баща му, си бе хладнокръвно убийство. Или да му каже, че всичко това му го е обяснил чужденец.

Бяха се видели с него цяла година след касапницата. Срещна се случайно с него на улица „Уангфуджин“, един от най-известните търговски центрове в Пекин. Човекът го бе попитал как да стигне до Универмаг номер едно. Яобан реши до го заведе. Бе станало съвсем просто. След това се срещнаха още няколко пъти, разхождаха се по хутонгите — плетеницата от малки улици и алеи из Стария град, хапваха в някой ресторант около Коул Хил, качваха се на лифта до върха на Ароматния хълм. Турист и неговият гид.

Не си спомняше откога започна да разбира истината за този човек, който наричаше себе си просто Дейвид. Дали не беше от начина, по който се усмихваше — строга, кратка усмивка? Или от внимателните въпроси за Тибет и за баща му? Разбира се, Дейвид бе много добре запознат със случката. Когато веднъж отидоха в зоологическата градина, някъде между мрачните лица на горилите и алигаторите от Яндзъ, вперили неподвижни погледи в тях, Дейвид бе произнесъл присъдата си над касапницата. Било безсмислено убийство, а баща му — коравосърдечен убиец. Оценката му бе докоснала някаква струна в съзнанието му. Нещо, което той не бе подозирал, че има, се появи под формата на бърз и накъсан разказ.

Когато свърши, разбра, че бе казал на Дейвид повече, отколкото на всеки друг, за любовта към страната си и дълбокия гняв към онези, които я управляваха. Баща му бе само един от бруталните убийци, но много повече бяха все още живи.

На връщане от зоологическата градина, въртейки бавно педалите на велосипедите — двама души в огромния поток от колоездачи, движещи се като компактна маса сред тихото прозвънване на звънчетата. — Дейвид му бе казал какво може да направи, за да помогне на Китай да се превърне в свободна страна, готова да влезе в двадесет и първия век — Векът на Пасифика, както го нарече Дейвид.

Яобан бе разбрал без капка колебание, че го карат да шпионира срещу страната си. Но в тази работа той не изпита нито веднъж чувството, че предава Китай — просто му помагаше да заеме полагащото му се място в света. Информацията, която предаваше, разкриваше машинациите на тия, които съсипаха страната му.

Затова след като в Пийпълс Дейли се появи обявата, че се търсят кухненски работници, на Яобан му се бе наложило да прояви голямо умение и да поеме рискове, за да уреди нещата така, че капитан Уанг да легне болен от отравяне с храна, за да може той да вземе смяната му.

Това, което бе видял досега, си струваше риска, но нямаше да предприема нищо, докато не се появи следващата обява. Това щеше да бъде сигналът, че трябва да отиде на площад „Тянанмън“ и да се смеси с тълпата, притиснал слушалките на уокмена си към ушите. Уокменът и касетите с песни от времето на Културната революция изглеждаха същите, каквито се предлагаха на щанда за електроуреди в Универмаг номер едно. Но Дейвид му бе казал, че са направени специално за него в онова далечно място, наречено Женева.