Гордън Томас
Гласове в тишината (26)

26.

Мортън усети как мотрисата намалява, малко след това излезе от тунела и спря на пуст перон. Той надникна през прозореца, но по нищо не можа да познае къде се намира. Високоговорителят произнесе тържествено най-напред на мандарин, после на руски: „Научноизследователски център“. Вратите се отвориха и той слезе на перона. На равни интервали в арките на тавана светваха лампи и тъй като той бе облицован с бели фаянсови плочки, както и стените, получаваше се някаква водниста светлина, от която сенките наоколо изглеждаха измамни. Някъде по средата в стената се виждаше отвор. Зад него вратите изсъскаха и се затвориха, а бръмченето на двигателя изведнъж замря. Той закрачи към отвора в стената и се спря, като усети тихия шепот, полъхнал като бриз откъм мрака на тунела и веднага след това замрял. Друг влак? Или порив на вятър, пробил си по някакъв начин път до това студено и потискащо място? Той продължи с отекващи самотно по бетона стъпки.

В отвора имаше асансьор. Мортън премести пистолета от кръста на бедрото си, за да може по-бързо да го достигне под лекарската престилка. После протегна ръка и натисна бутона. Вратите веднага се отвориха. Стените на асансьора бяха облицовани с полиран орех. Беше виждал такива асансьори в Москва, монтирани на такива места, където руснаците искаха да смаят чужденците. Той влезе вътре и почти се наведе, за да не удари глава в плафона отгоре. До таблото с копчетата имаше надписи на ръка на руски: „Работилница“, „Администрация“, „Жилища“. Мортън натисна копчето с надпис „Експериментална Зона“.

Вратата се затвори и веднага се чу мекото бръмчене на далечния двигател. Когато отново се отвори, Мортън се намери пред коридор с врати и от двете страни. Всички бяха затворени. Тежката ръка на сталинския интериор се виждаше ясно и тук — ламперии от тъмно полирано дърво, тежки тъкани килими. Може би Игор Тамасара изпитва носталгия. В другия край на коридора имаше врата с вграден в нея малък прозорец. През стъклото се виждаше помръкващата вече дневна светлина.

Мортън се приближи до най-близката врата и рязко я отвори, без да чука, така както би направил руснак. Оказа се, че това е склад, чийто под не се виждаше от струпаните върху му глинени съдове. Той огледа етикетите. Руски химикали от най-различно естество. Мортън затвори вратата и се приближи към следващата, повтаряйки същата операция. В центъра на тази стая имаше голяма паянтова дървена маса, покрита с неизмита посуда за хранене. Нещо като столова.

Той огледа и останалите стаи. Всички бяха празни и миришеха на влага от петната по стените и таваните. Най-сетне стигна и до вратата с прозорчето. Надникна през него. Отвън се ширеше огромно открито пространство с ширина колкото две футболни игрища и няколко пъти по-дълго. Далеч откъм лявата му страна, едва видима в падащия здрач, се виждаше ниска сграда, полускрита зад китка дървета. Отдясно, но по-близо, също имаше няколко сгради със запуснат вид.

Той бръкна под ризата си и извади увеличението на сателитната снимка, подготвено му от фотографа на посолството. От един от джобовете си извади очила, приличащи на тези за заварчици. Отдел „Технически“ бе ги конструирал да осигуряват видимост при всякакви условия. Той си ги сложи и ги настрои, въртейки копчето отстрани до всяко стъкло. Останалото се вършеше от вградения микрочип. Мортън започна да сравнява сградите от снимката с тези, които сега вече ясно виждаше.

Съоръжението отляво бе бункерът, откъдето спътникът бе уловил топлинното излъчване. Железопътната линия сигурно излизаше откъм задния му край. Той бавно завъртя глава към сградите отдясно. Прозорците им бяха закрити с някакъв черен плат. Дани бе предположил, че Анна сигурно е там. А вероятно и Баскин, и Шраг. Но там нямаше никаква охрана, не се виждаше жива душа.

Мортън отново обърна глава към бункера, регулирайки фокуса. Единственият му прозорец бе май направен от стъкло с ниска рефракция. Обаче него го интересуваше тесният процеп в едната му стена. Топлинното излъчване бе излязло сигурно оттам. Мортън започна да оглежда зоната пред бункера сантиметър по сантиметър. Нищо не привлече вниманието му.

Пъхайки снимката обратно под ризата си, той опита дръжката на вратата. Тя се отвори още при първото докосване. Тъкмо се канеше да прекрачи прага, когато откъм бункера долетя тъп металически звук. И веднага след това пак. Дърветата затрудняваха преценката му за разстояние, но звукът не можеше да бъде сбъркан с нищо друго — прикачваха някакви вагони. Някои неща просто се запечатват в мозъка неизтриваемо, помисли си Мортън.

Той свали бялата престилка, сви я на топка и я хвърли в най-близката стая. После отново бръкна под ризата си и извади оттам свития на руло работен комбинезон. Тръсна го да се развие и го облече. Отдел „Технически“ му бе демонстрирал, че платът може да направи човек невидим за инфрачервено или какъвто и да било друг тип нощно виждане. От малката тубичка в един от джобовете на комбинезона той изстиска в дланта си малко тъмна паста и я натърка по лицето и ръцете си, за да убие миризмата на тялото си, в случай че пуснат по следите му кучета. След като затегна лентата на очилата, предпазливо закрачи към бункера.

Стигнал до прикритието на дърветата, той спря. На около осемстотин метра пред себе си видя влака — локомотив, половин дузина открити и закрити вагони, както и самотен пътнически вагон. Около един от откритите вагони се суетяха войници и под ръководството на облечен в бяла престилка цивилен наместваха на платформата някакво съоръжение, прилично на голям черен сандък. Влакът се намираше на границата на максималния обхват на очилата и лицата на войниците и цивилния бяха просто безформени светли петна, осветени от натриевите лампи. В един от джобовете на комбинезона имаше уредче, голямо колкото уокмен. Към него бяха включени чифт слушалки. Той ги нахлузи на главата си и насочи гласоуловителя към влака.

В ушите на Мортън нахлу неясен шум от говор. На малкото екранче на уредчето се появи команда: Spec Trans Lang. Той натисна един клавиш, за да определи, че иска превод от мандарин и руски на английски. Мощната, но миниатюрна параболична антена на гласоуловителя започна да въвежда данните от далечните гласове в малкия, но също така мощен декодер, който веднага се зае с превода. Към цивилния се бяха присъединили още няколко души в бели престилки. Всички те разговаряха на руски. Хората на Тамасара.

— Мислех, че изпитанията завършиха. Сега пък ще трябва да ходим до Луда — изръмжа един от тях.

Ето къде бил! Жиротронът! Толкова мъчително близо! Но и на милиони километри да беше, шансът да го унищожи щеше да бъде същият. Онези войници щяха да го разкъсат на парчета. Усети как го обхваща отчаяние, заплашващо да отслаби решителността му. Той се пребори с него безмълвно, измъквайки се от лепкавите му прегръдки, съсредоточавайки се върху гласовете в слушалките.

— Чух, че искал да изпита жиротрона как щял да действа над вода — каза друг глас.

— И защо му е? — изсумтя трети.

— Кой го знае? Аз допреди час даже не знаех какво е това. Луда — недоволно се намеси четвърти глас на руски.

Мортън напрегнато слушаше. Луда беше най-северната китайска военноморска база, разположена на Бохайския залив, почти на един и същи меридиан с Манила, намираща се на около три хиляди километра по на юг. За лъча на жиротрона обаче разстоянието нямаше никакво значение. Както частите на добре смазана машина, изведнъж всичко щракна на мястото си. Пред очите му светна — о, Боже! — как добре му светна! Нападението срещу президента нямаше да бъде в Хонконг, а в Манила!

Той запрехвърля в главата си часове и разстояния. Влакът щеше да пристигне в Луда съвсем навреме, за да успеят да нагласят жиротрона за удар по президента, когато той пристигне в Манила.

Мортън насочи апарата към група войници. Войнишки приказки. Каква била храната и мацките в Луда. Той го мръдна към вагона, но долитащите отвътре гласове бяха неясни. Отново върна уреда към открития вагон. Техниците бяха покрили жиротрона с брезент, а около него бяха наклякали войниците от охраната. Останалите войници се качваха в закритите вагони.

Малко по-късно влакът се отдели от платформата. Докато го гледаше как се отдалечава, той погледна компаса на часовника си. Стиснал гласоуловителя здраво с ръце, той го насочи към небето и натисна няколко клавиша. На няколко хиляди километра в космоса, спътникът на „Хамър Форс“ щеше да улови предаването и едновременно с това щеше да го ретранслира в Женева. Оттам щяха да го разпратят до всички, които трябваше да знаят крайната цел на жиротрона.

Привършил с тази задача, Мортън отпусна ръце и тръгна към линията. Стигнал дотам, той пое покрай нея към бункера. В огромната плъзгаща се врата на главния вход имаше изрязана малка пешеходна вратичка. От цепнатините покрай нея струеше синкава светлина. Мортън притисна ухо към вратата. Тишина. Натисна дръжката и вратата се отвори навътре. Синкавата светлина идваше от мониторите, закрепени на една от стените. Той влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Бункерът бе по-голям, отколкото си го бе представял: беше горе-долу с размерите на тенискорт, с груби и голи бетонни стени, едната от които свършваше с прозореца, а в другата бе пробита амбразура. Релсите идваха до центъра на пода. Наоколо по масите бе пръсната каква ли не апаратура и оборудване, повечето от което му бе с непознато предназначение. Но това нямаше значение. Тук Игор Тамасара бе настройвал жиротрона си.

Мортън се приближи към мониторите. На тях се виждаха малки, прилични на килии стаички и коридори. Повечето от стаите бяха празни, но в една-две той различи нещо като спящи фигури, свити на пода. На един от екраните се виждаше въже, висящо от тавана. Под него лежеше още една неподвижна фигура. Впил поглед в екрана, Мортън изведнъж изпита чувството, че се натрапва.

Той се приближи към прозореца. Сградите се намираха в другия край на откритото пространство. Внимателно ги огледа и кожата му настръхна, когато бавно започна да разбира. Топлинното излъчване, уловено от сателитните уреди, е било всъщност стрелба с жиротрона. Очевидно фигурите от екраните са жертви на Игор Тамасара.

Мортън се извърна и хукна към вратата. Вън бе започнало да вали. Докато стигне до сградите, бурята вече биеше по стените с мощта на водните си камшици, късайки черния плат от прозорците. Въпреки че комбинезонът бе водонепроницаем, той измръзна до кости. Тичешком хлътна в един от входовете и пороят рязко спря.

Фокусирайки очилата, започна да оглежда стаите една по една, с пистолет в ръката, свободно отпусната до бедрото. Стаите бяха празни. В края на коридора стигна до стълбище. От бурята навън въздухът бе станал тежък и потискащ. Той се качи по стълбите на горния етаж. Същата потискаща тишина цареше и тук. Някъде по средата на коридора, точно под зяпналата капандура на тавана, лежеше тялото на китаец с обърнато нагоре лице и неестествено извити ръце и крака.

Мортън се приближи и застана над тялото. Никакво падане не би могло да направи такова нещо с главата на този нещастник. Темето на черепа бе отрязано като с нож, оставяйки тъмна и празна дупка. Това бе дело на някаква тъмна и зла сила.

Той продължи по коридора, надничайки във всяка стая. Злокобната им тишина като че ли го стискаше с менгеме. Следвайки извивката на коридора, той се натъкна на изгорялата кибритена клечка. Вдигна я и я помириса. Използвана е била съвсем скоро. Няколко метра по-нататък откри и самата кутия. Тъй като нещо профуча покрай главата му, той инстинктивно се сниши и вдигна пистолета, но в следващата секунда го отпусна. Прилепи. Малката им колония висеше по тавана. Някой бе запалил клечката, раздразнил бе прилепите и бе изтървал кутията от страх. Това не беше в стила на Анна.

Мортън продължи нататък. Бе изминал точно тридесет крачки, когато видя тъмното петно на стената. Клекна до него и го докосна. Беше мокро на пипане. Той помириса пръста си. Прясна кръв. Изправи се. Стиснал този път пистолета с две ръце пред себе си, тръгна по кървавата диря и я последва зад завоя на коридора. Точно там се натъкна на неподвижното тяло на мъж, проснато на пода. Кръвта, вече съсирена и засъхнала, придаваше на зейналата в гърлото дупка още по-зловещ вид.

Мортън отново клекна до тялото, без да обръща внимание на вперените в него очи, угаснали, но някак си стреснати от дивашкия начин, по който смъртта бе дошла. Човекът бе огромен и отпуснат, на средна възраст. Мортън огледа ужасната рана. Който и да е направил това, направил го е с професионален усет. Анна?

Пребърка джобовете на убития. Празни. После се опита да напипа етикета на производителя, но не можа и за да е сигурен, изхлузи якето от раменете му. От вътрешната страна на яката имаше име. Шраг.

Оставил тялото на мира, Мортън претърси останалите стаи по коридора. Бяха празни. Стигна до отвора с висящото отгоре въже. После надникна нагоре. Въжето изчезваше зад ръба на отвора и там, където се опираше в него, бе започнало да се претрива. Той го дръпна силно, но въжето бе вързано здраво. Пъхайки пистолета в джоба на комбинезона, той се изкатери по въжето, помагайки си с ръце и крака, за да спре въртенето. Стигна до отвора и се прехвърли през ръба му. Изправи се, извади пистолета и продължи претърсването.

В една от стаите намери женско тяло, проснато с, лице към пода, а до него се търкаляше преобърната табуретка. Около шията й имаше виолетови петна, сякаш е била удушена. Преобърна трупа. Косата й падна върху челото, което бе гладко отрязано, а устата й бе широко отворена сякаш в безмълвен вик. Поредният експеримент на Игор Тамасара?

Мортън замръзна на място. С крайчеца на окото си долови някакво движение под полата на жената. Чу се звук от разкъсване — едва доловим дори и в тази мъртва тишина. Платът по бедрата на жената отново се раздвижи, от дупката между краката й излезе плъх, хукна по пода и изчезна зад вратата.

Мортън продължи огледа. Повече трупове нямаше. Но нямаше и следа от Анна или Колин Баскин. Той излезе от сградата, прекоси откритото пространство и се върна в първото съоръжение с облицования с дървена ламперия коридор. Вратите на асансьора все още бяха отворени.

Отиде в стаята, където бе захвърлил бялата си престилка, смъкна работния комбинезон, сгъна го и отново го бутна под ризата си. Връщайки пистолета отзад на кръста, той пак облече бялата престилка и влезе в асансьора. Когато се качи горе на перона, установи, че мотрисата си бе там, където я бе оставил. Той отвори вратата и сложи пръст на лампичката с надпис „Военна болница №1“. Вратите се затвориха и високоговорителят потвърди направлението. Тридесет минути по-късно Мортън се озова там, откъдето бе тръгнал.

Излезе от тунела и се вмъкна в асансьора на болницата, който го качи до коридора, водещ към болничните отделения. От една странична врата излезе сестра и изненадано го погледна. После посочи към дъното на коридора. Мортън кимна и се усмихна. Минута по-късно той се присъедини към останалите делегати, тъкмо излизащи от последната лекция по народна медицина.

Един час след това Мортън вече бе в заседателната зала на посолството, където накратко разказа на Дани и Томи за случилото се.

 

 

Капитан Марло се бе облегнал отзад на релинга и наблюдаваше как командата на мостика подготвя Родина за акостиране. Не можеше да ги упрекне в нищо. Откакто преди половин час бяха изплували, Куиндао непрекъснато бе наедрявал пред очите им — сега вече можеше да отделя светлинките на града една от друга. Морето наоколо гъмжеше от плавателни съдове от най-различни видове и размери, но много малко от тях имаха сигнални лампи.

На десетина метра пред него Тарински подвикваше командите за промяна на курса, които щяха да отведат Родина на определеното от щаба на флота в Куиндао място за акостиране. Без карта на тези води. Щурманът разчиташе най-вече на гласа от нахлузените на главата му слушалки. Китайският офицер на брега говореше сносен руски и се бе похвалил, че е вършил това няколко пъти. Сигурно е било през дните, когато тайфуните редовно посещаваха тези води. Тарински обаче знаеше, че когато се акостира в непознато пристанище, нищо не бива да се взема на доверие. Бе дал поредната заповед за промяна на курса, за да избегне някакъв стар товарен кораб, който мина откъм левия борд, вдигайки висока вълна въпреки малката си скорост. Бе изрекъл заповедта за промяна цяла минута преди гласът от слушалките да му каже да го направи. Китайците действаха бавно и бяха много самонадеяни.

Засега още не беше съобщил за присъствието на танкера на около осемстотин метра напред по курса. Тарински го огледа през бинокъла си. Газеше съвсем ниско, което означаваше, че е натоварен до пълния си капацитет. А тази вълна пред вълнореза показваше, че набира скорост. Носът на танкера растеше пред очите му.

Той тихо изруга. Ако танкерът искаше да се размине с него откъм левия му борд, което всъщност трябваше и да направи, този нос трябваше да спре да расте. А проклетото нещо се носеше право към тях. Той взе трубката и заповяда:

— Увеличи оборотите с една трета!

Водата под сферичния вълнорез на Родина закипя.

Секунда след това в слушалките прозвуча гласът на китаеца:

— Дръжте този курс.

— Право напред по курса има танкер — каза Тарински в микрофона пред устните си.

— Заповядано му е да промени курса — долетя отговорът.

Тарински вдигна отново бинокъла. Марло застана до него.

— Другарю капитан! Този танкер създава ситуация за сблъсък!

Вълнорезът в бинокъла растеше с всяка изминала секунда.

— Дясно на борд двадесет! — заповяда Марло.

Докато матросът вдигаше трубката, за да предаде заповедта, Тарински го спря и се обърна към капитана:

— Няма да успеем да се отстраним навреме от пътя му, другарю капитан! Ще ни удари отстрани тъкмо като завиваме! Единственият ни шанс е да дадем пълен напред и да кривнем съвсем леко встрани, преди да ни е ударил!

Марло погледна щурмана, после вдигна бинокъла към танкера. Беше ужасно близо.

— Дръж този курс! — заповяда той.

Подводницата потръпна от увеличените обороти на двигателя. Всички на мостика не откъсваха очи от танкера.

— Кажи на този глупак в слушалките ти да направи нещо! — изрева Марло.

Тарински обхвана микрофона с длан.

— Само ще го паникьосам, другарю капитан.

Всички бинокли бяха насочени към танкера и не помръдваха.

— Танкерът дава заден ход! — извика внезапно един от наблюдателите.

— Намалете скоростта си — чу се гласът в слушалките.

— Две трети пълен напред! — заповяда Тарински.

Марло погледна щурмана, но не каза нищо.

Без да отделя поглед от носещата се към тях вълна, Тарински отново се обади:

— Реверсивният винт ще създаде такава турбулентност, че ако не се махнем навреме, може да ни дръпне към себе си.

Растящият вълнорез вече бе на по-малко от триста метра и закриваше почти целия им хоризонт.

Двеста метра. Само огромната котва, увиснала на носа, бе достатъчна да смаже Родина с един удар.

— Пълен напред! — ревна Тарински.

Родина започна да се клати от вълната, вдигната от вълнореза на танкера, която преля през подводницата и намокри всички на мостика.

— Какво правите? — попита сприхаво гласът в слушалките.

Тарински не му обърна внимание. Бяха се изравнили с мостика на танкера. Разтревожени лица се взираха надолу към тях. Турбулентността, създадена от мощния винт на кораба, продължаваше да люлее Родина. Обаче разстоянието между тях бързо се стесняваше.

— Завивай! — извика Тарински.

Или онова китайско копеле бе заповядало на танкера да промени курса, или лоцманът — ако на борда изобщо имаше такъв — действаше на своя глава да избегне удара. Огромният вертикален борд на танкера продължи да се плъзга покрай тях, но разстоянието пак намаляваше.

Марло стоеше с отворена уста, като че ли замръзнал пред неизбежния удар. Тарински грабна микрофона на електрическия мегафон на подводницата и ревна в него с пълно гърло:

— Мостик на танкера! Дайте пълен десен!

Водата между корпуса на танкера и Родина бясно се пенеше.

— Танкер! Пълен десен! — Жилите по врата на Тарински изпъкваха като въжета от яростното напъване.

Петнадесет… дванадесет… десет метра ги отделяха от надвисналата над тях стоманена скала.

— Изравнихме кърмата му! — викна наблюдателят. Всички на мостика се напрегнаха в очакване на удара. — Мина!

Извитата кърма на огромния кораб мина през мястото, където само преди секунда бе кърмата на Родина. Водата под винта на танкера яростно вреше и кипеше и подводницата леко се заклати натам, но набрала скорост, се откъсна напред. Опасността отмина.

Марло взе трубката.

— Говори капитанът. Току-що избягнахме на косъм сблъсък с танкер… — Направи пауза и погледна Тарински. — Само решителните действия на другаря щурман Тарински спасиха положението.

В устава бе ясно написано: насърчавай проявилите се в добра служба.

Тишината в командния отсек бе нарушена от спонтанните одобрителни викове. Тарински смаяно гледаше капитана. Знаеше този Марло да изненадва хората.

В слушалките китаецът продължаваше да пита със свадлив глас:

— Защо вие не подчинява на заповеди?

Марло протегна ръка и завъртя микрофона пред Тарински към себе си.

— Говори капитанът на Родина. Сляза ли на брега, първата ми работа ще бъде да се погрижа вече никога да не се занимавате с водене на кораби!

Той пусна микрофона и каза на Тарински:

— Поемете командването, другарю щурман!

Тарински за първи път виждаше командира си да се усмихва. Навигаторът бе абсолютно сигурен, че за такова нещо в устава не се споменава.

В огрения от луната залив ясно се виждаше входът към кейовете за подводници. Отдолу докладваха, че няма никакви повреди.