Гордън Томас
Гласове в тишината (4)

4.

В часа, в който слънцето докосваше с лъчите си само върха на Вашингтонския паметник — 6,30 сутринта според цифрите, изписани на телефона му, — президентът на Съединените щати се облече с дрехите, избрани му от шефа на „Личен състав“, а именно синя поплинена риза и също син, но по-тъмен костюм. В деня, в който президентът бе го наследил, този служител тихо му бе казал:

— Хората очакват да ви видят облечен в хубави дрехи, господин президент.

По-късно Так му бе казал, че внушавал същата идея и на тримата президенти преди него. Като шеф на личния състав на Белия дом, Такър Симпсън ги знаеше тия неща.

В деня на въвеждането му в длъжност Ню Йорк Таймс излезе с уводна статия, в която се приближаваше най-точно до определението какво още очаква електоратът. Под заглавие ЕДИН АМЕРИКАНСКИ ИСАЯ вестникът бе изразил надеждата, че народът ще гледа на него като на съвестта на нацията, като глашатай на обезправените, като на защитник на безгласните и пророк, който не се страхува да говори, когато другите мълчат. Тази уводна статия в момента бе сложена в рамка и стоеше на масичката в спалнята.

На телефонния апарат светна лампичка. Президентът се приближи и вдигна слушалката.

— Добро утро, господин президент. — Дори и в този ранен час гласът на шефа на личния състав бе мек и мелодичен.

— Добро утро Так. Сводката бива ли я като начало?

Всекидневната разузнавателна сводка на президента представляваше тъничка папка, която всяка сутрин се донасяше от специален куриер на ЦРУ в Белия дом. Съдържаше кратко резюме на по-важните събития през изминалата нощ, с които президентът трябваше да бъде запознат.

— Горе-долу. В Босна поне е спокойно. Поредният сблъсък в Кейптаун. В Токио е спокойно след вчерашните безредици. Нашите хора разправят, че било планирано още едно. В посолството вземат обичайните мерки. Иначе в Западния Пасифик всичко е, както винаги.

— Да не е затишие пред буря, Так?

Служителят се поколеба.

— Зависи от това какво ще отговори Пекин, господин президент.

— Е, скоро ще разберем.

Оставил слушалката, президентът закопча ръкавите на ризата си. Обличаше се за среща, която не би била официална, дори и двамата с Так да седнеха със Сайръс Б. Вос. Нямаше да се състои в Овалния кабинет в западното крило, а в жилищните помещения — и по-точно в Малкия овален кабинет на няколко метра от спалнята му.

Много малко хора знаеха, че в Белия дом има две толкова еднакви по форма помещения.

Мястото на срещата неволно го върна назад във времето. В същия този кабинет Франклин Делано Рузвелт бе подписал обявяването на война на Япония след подлото нападение над Пърл Харбър. Сай повече би го заинтригувал фактът, че именно тук Джон Г. Кенеди бе прелъстил Мерилин Монро. Сай беше неуморим колекционер и търсач на клюки. Освен това бе и единственият най-голям спонсор на партията и безспорно най-могъщият в света магнат от времето на Арманд Хамър насам. Разликата между тях се състоеше в това, че докато сферата на влияние на Хамър бе бившият Съветски съюз, Сай бе американецът с най-тесни връзки с китайския режим. Даже пушеше същите смрадливи цигари като председателя Ху.

Преди около седмица Сай бе отнесъл предложението му на председателя Ху. Абсолютно никой от правителството, нито от Конгреса, нито от Сената, а още по-малко от Лангли, знаеше какво е написал в това предложение. Знаеше само Так. И двамата бяха стигнали до заключението, че прецедентът си струва риска. Така бе постъпил и Кенеди, отправяйки лично предупреждение към Хрушчов по повод Залива на свинете, така бе постъпил и Линдън Джонсън, отправяйки пряк апел към Северен Виетнам да прекрати войната, Рейгън бе намерил подобен подход към Иран да поотвори малко вратите си. Всички те бяха действали в абсолютна тайна.

Минаваше полунощ, когато Сай бе телефонирал от Хонконг да каже, че се прибира във Вашингтон. Не бе дал на Так никакъв сигнал как е минала мисията му.

На вратата дискретно се почука и веднага след това тя се отвори. На прага й застана висока фигура в черен костюм, понесла поднос с чаша и кана.

— Чай, господин президент?

— Благодаря, Форбс.

Камериерът влезе в спалнята, сложи подноса на една масичка и му наля чаша билков чай.

— Тази сутрин съм ви приготвил лайка, господин президент. Майка ми едно време казваше, че действала много добре на кожата. — Камериерът му подаде чашата.

Президентът се усмихна и започна да отпива от горещата напитка.

— Поднесох лека закуска в кабинета, господин президент. Сок, кифлички и кафе. Жасминов чай за вас. Сигурно няма да искате да сервирам, нали?

— Мисля, че ще се справя сам, Форбс.

— Сигурен съм, няма да забравите, че доктор Баркър ви е казал да не ядете нищо, господин президент.

— Няма.

Почти бе забравил, че днес трябва да ходи на редовния си годишен медицински преглед и стомахът му трябваше да бъде празен.

— Ако нещо ви потрябва, ще бъда в кухнята — каза Форбс и отново напълни чашата на президента.

— Благодаря, Форбс.

Свеждайки почтително глава, камериерът излезе.

Президентът остави чашата на подноса и погледна през прозорците на спалнята. Небето бе ясно, обещаващо поредния хубав ден. Това само щеше да насърчи демонстрантите. Първите скандирания даже започваха отново: „Дръжте се като американец, господин президент!“ „Помнете Пърл Харбър!“, „Изправете се срещу Токио!“

Още от първия ден на встъпването му в длъжност Япония си бе останала най-голямата заплаха за Съединените щати като съперник в борбата за доминираща роля върху световните пазари. По цяла Европа и Африка, Латинска Америка и Австралия японските фирми продължаваха опитите си да избутат техните американски конкуренти. Миналата година загубите, които Съединените щати претърпяха от провалени договори, възлязоха на половин трилион долара. На територията на САЩ продукцията им заливаше нацията като пълноводна река. Колите им превърнаха Детройт в най-обикновено автомобилно гробище. На Уолстрийт доминираше йената. Дори бастионът на американската мечта — Холивуд — бе паднал в ръцете на ненаситно разширяващите се банки и финансови институции, изцяло контролирани от Токио.

Но това съвсем не означаваше, че трябва да им се, обяви война във физическия смисъл на думата. Трябваше да се намерят други начини за победа. Точно затова бе изпратил Сай Бос в Пекин с щедри обещания за гаранции, че Китай ще се превърне в първата нова суперсила на следващия век, а Съединените щати — в неин най-близък търговски партньор и защитник.

Американско ноу-хау щеше да осигури евтина храна за единия милиард и нещо усти в Китай, чието население растеше с темп дванадесет милиона на година. Това означаваше на всеки дванадесет месеца да се търси храна за цял нов град, по-голям от Лос Анджелис. Американските инженери щяха да преградят Яндзъ и другите големи китайски реки, осигурявайки по този начин евтин и изобилен източник на електричество. Американските учители щяха да обединят усилията си в ограмотяването на осемстотинте милиона неграмотни селяни. Американските финансисти щяха да научат китайците как да управляват икономика, базирана на свободния пазар, превръщайки се по този начин в най-големия джойнт венчър в историята на света. Предприятие, далеч по-голямо от доктрината „Труман“ в края на Втората световна война, довела до създаването на плана „Маршал“, призван да вдигне на крака потъналата в развалини Европа.

Дълго и сериозно бе обмислял по какъв начин би трябвало да обясни какво иска в замяна. Накрая бе избрал прямотата, която винаги му бе помагала в такива моменти. С няколко изречения бе помолил председателя Ху да даде под наем за сто години колонията Хонконг, когато тя бъде върната на Китайската народна република. Ако Китай се съгласеше, през следващите сто години Хонконг щеше фактически да бъде най-новият американски щат — с цялото финансово преимущество, което това му даваше. А в същото време Китай щеше да използва острова като най-предпочитана витрина на територията на самите Съединени щати.

Президентът си наля още една чаша от почти изстиналия чай. Не можеше да си спомни колко чаши такъв чай бе изпил, докато обмисляше заключителната част на предложението.

Китайците бяха горд народ. Културното им наследство надхвърляше три хиляди години. Може би не бяха свикнали да бъдат заплашвани. Той обеща, че Америка няма да се опитва да налага ценностната си система на китайския народ и ще я защитава от всеки, който се опита да го стори. Чрез даването на Хонконг под наем китайските остаряващи политици гарантираха собственото си оцеляване. Смайващ със замисъла си, планът предвиждаше просперитет и за Съединените щати, и за Китай далеч след навлизането в следващото хилядолетие, а също така гарантираше стабилност в района на Западния Пасифик и около него.

Президентът пресуши чашата си и въздъхна. Отначало щеше да има опозиция — точно както бе станало и с плана „Маршал“. Изолационистите от Конгреса щяха да наддадат вой. Същото щяха да направят и някои европейски страни, дори само за това, че сами не са се сетили. Британците философски щяха да вдигнат рамене по начина, по който направиха това още при първата загуба на част от Империята. И бе уверен, че точно както планът „Маршал“ бе приветстван от Уинстън Чърчил като „най-безкористният акт в историята“, така и този план щеше да бъде посрещнат с одобрение. В себе си той бе събрал всичко най-добро от американския характер с прословутата му вяра в прагматичните решения.

След като завърза вратовръзката си, президентът седна на края на леглото да си завърже и обувките. В дясната имаше медицинска подложка, над един сантиметър дебела. Рузвелт бе носил железни шини на краката, а Кенеди — медицински корсет, като и двамата не бяха могли да ги скрият. Обаче неговият обущар успешно бе успял да прикрие дефекта му. Разбира се, този недостатък по рождение бе отразен в медицинския му картон, който бе публично достояние. От Рейгън насам всяка реакция на президентските черва се превръщаше в обект на общественото внимание.

Президентът се изправи и погледна отражението си в огледалото. С неохота бе приел, че ежегодният му медицински преглед в Бетезда ще се превърне в тема за обсъждане по цялата страна. Все още изглеждаше подозрително млад за своите шестдесет и две години. Фигурата му бе стегната и стройна, погледът — ясен. Само сивите нишки в косата и леките бръчици около устата показваха, че напрегнатата работа в Белия дом си казва думата. Тъй или иначе отражението му потвърждаваше думите на доктор Баркър, казани на пресконференция в Белия дом след миналогодишния преглед — президентът ни е физически и умствено здрав. Само дето е станал малко по-избухлив. Но не можеше да понася глупаци. А Бъд Емерсън се бе показал като първи глупак.

На една бизнессреща в Сан Франциско — тогавашният министър на труда бе заявил, че ще накара ЦРУ да сложи подслушвателни устройства във всички заседателни зали на японските фирми. Обядът бил уж закрит, но един от гостите бил брат на местния представител на Асошиейтед прес и след един час цялата история гръмна по радиото и телевизията. Още един час след като Емерсън отказа да оттегли думите си, той го уволни.

Сега, с настъпването на новия ден, откъм Пенсилвания Авеню се дочу скандиране „Емерсън — президент“, както и още по-солени лозунги, идващи този път откъм източния портал. Там сигурно чакат олдсмобила, който той изпрати да вземе Сай от военновъздушната база „Андрюс“. Так бе казал, че колата ще привлече по-малко медийно внимание, отколкото шумът от хеликоптерни витла край Розовата градина.

За секунда се изкуши да звънне на Сай по обезопасената линия. Вместо това обаче, се обърна към прозореца и се заслуша в демонстрантите. Какво ли щяха да започнат да скандират, когато разберат за неговия план? Част от съзнанието му бе готова да изпита почти съчувствие към гнева им. На хората им трябваше един старомоден скандалджия в Белия дом — нещо като Роналд Рейгън, заклеймяващ Съветския съюз като „империя на злото“, като Джордж Буш, нарисувал славната история на президентството си из пясъците на Арабската пустиня. Или дори като Бил Клинтън. Но светът оттогава се бе променил и новото време изискваше радикално нов подход.

Закопчавайки сакото си, президентът излезе от спалнята. Вън в коридора двамата мъже се изпънаха като струни. Единият от тях бе дежурният служител от „Секретна служба“. Другият бе офицер от „Сигнално осигуряване“, известно под името Куфарчето. Той носеше петнадесеткилограмов метален куфар със сложна секретна заключалка, известен под името Футбола. В куфара бяха събрани голям брой пликове, запечатани с червен восък и носещи подписите на обединените началник-щабове. Всеки плик съдържаше кодовете, които биха дали възможност на президента да изстреля ядрен удар по посочената цел. С разпадането на Съветския съюз Москва и още някои важни съветски градове бяха премахнати от списъка. Обаче Пекин и други китайски градове бяха останали.

Кимайки на човека от „Секретна служба“, президентът закрачило коридора. Прегърнал металния сандък в ръце, след него тръгна и Куфарчето.

Мортън прелистваше зеленото медицинско досие, върху което някой бе написал името на Виталий Ребиков, датата му на раждане и датата на приемане. Мъжът бе на петдесет и една години и жизнените му функции показваха, че е в добра физическа форма. Единствената важна забележка бе непрестанното главоболие. Приелият го лекар бе написал: „СНН?“.

Професор Свенсен му бе обяснил, че това съкращение означава Синдром на нервно напрежение. Това било най-обща диагноза и би могла да бъде малко по-точна.

Медицинският картон на Ребиков само потвърждаваше казаното от психиатъра. Подробности за хоспитализирането му в Пощенска кутия 97, малкото време, което той и сестра му са прекарали в Германия, времето им във Флорида до нейното самоубийство, а след това и времето, прекарано от него в Женева през последните няколко месеца. Нищо забележително.

Главоболието на Ребиков явно е започнало само един-два дни преди той да изхвръкне гол на улицата. Ако лекарката, приела Ребиков същия ден, е сметнала това за нещо важно, то тя не го бе отразила в картона. На един отделен лист професор Свенсен бе описал машината, с която според Ребиков се занимавал Игор Тамасара. Ребиков бе посочил и името й — „жиротрон“.

Професор Свенсен бе сложил името в кавички, но не бе направил никакъв коментар. Други описания, които Ребиков бе дал, бяха написани по същия начин — без никакви обяснения: „силово поле“, „чист поток“, „мезоконичен ефект“, „вакуумкомпактори“, „мезоскални мистроми“. И толкова.

Но имаше и две напълно завършени изречения: „Нулево-векторният скаларен ЕМ ефект може да издържи стотици и хиляди километри. На теория жиротронът може да достигне до всяка точка на земята, както и далеч в космоса“.

Под тези думи имаше проста скица на машината, която психиатърът бе накарал Ребиков да нарисува. Това бе голяма квадратна кутия с няколко циферблата й къса цев от единия край. Колелцата отдолу показваха, че е подвижен. Нямаше никакъв мащаб, от който да е видно колко е голям. Във всеки случай нямаше застрашителен вид. Но и атомната бомба, хвърлена над Хирошима, бе имала същия безобиден вид.

Мортън отново се взря в листа. Вече бе питал професор Свенсен дали това не са псевдонаучни драсканици на някой психопат. Професор Свенсен му бе повторил думите си, че е доволен, че Ребиков не е умствено болен. Мортън бе помолил за фотокопие. Да видим какво заключение щеше да даде Техническият отдел. Психиатърът бе отишъл до копирмашината.

Мортън продължи да прелиства досието. С изключение на температурната диаграма — нормална — и предписанието за нембутал, друго за здравословното състояние на Виталий Ребиков нямаше.

Най-накрая бе приложен и факсът с копие от протокола за аутопсията на Нина Ребикова. В него нямаше нищо повече от онова, което всеки би очаквал да се случи с тяло, паднало върху тротоара от 90-метрова височина. Срещу думата мозък американският патолог бе написал: „Събрано е твърде малко количество, за да се направи твърда оценка, но няма никакви следи от разпадане или злокачествени образувания“.

Мортън затвори досието и се приближи към прозореца. Джони Куърк, оглавяващ Техническия отдел, бе откровен. Никой от учените му нямаше нещо повече от повърхностни познания за използване на насочените високи енергии като оръжие. А и не само те. И Пентагонът, и НАТО влагаха парите си в други неща. Джони му бе казал, че единственият, който може би знае нещо по въпроса за енергетиката, е някакъв учен на име Баскин. Отпреди няколко години обаче не се бил появявал никъде. Джони си спомни слуха, според който Баскин отишъл да живее като дивак на един от островите в Микронезия.

Тогава и Мортън си припомни. Колин Баскин имаше дъщеря — Кейт, невроложка. В оскъдния материал, изпратен му от Джони, имаше малка колонка от вестник, в който тя бе писала за резонантните токове, цитирайки капиталните трудове на баща си.

Някъде откъм другия край на коридора се чу шум от бягащи стъпки и възбудени гласове. Вратата се отвори и на прага застана професор Свенсен, а зад раменете му надничаха две сестри. Мортън вече бе виждал този израз по лицата на загрижени професионалисти, сблъскали се с нещо неочаквано.

— Виталий Ребиков е мъртъв — каза професор Свенсен тихо. — Току-що го намерили обесен в банята.