Гордън Томас
Гласове в тишината (30)

30.

В командния отсек на Родина Тарински отбеляза местоположението им на картата и съобщи, че наближават мястото на срещата. През последните седем часа бяха поддържали един и същи курс и скорост. През това време си бе взел кратка почивка, казвайки на Марло, че отива да иска от Бориков нещо за глава. А всъщност искаше да разбере дали и Юрий чувства същото към мъжа и жената, затворени в неговата каюта. Това, че се държаха с тях като със затворници, означаваше, че животът им е в опасност. Юрий се бе съгласил, че старият китаец, застанал в ъгъла на командния отсек, е способен на всичко. Беше се съгласил с него, че най-вероятно двамата нямат нищо общо с глупостите, които Марло наприказва за подготвяния удар срещу американския президент, който със сигурност щеше да въвлече не само Русия, но и всички в беда. Бе казал на Юрий, че след като не могат да се доближат до онова адско оръжие в торпедното отделение, може би има някакъв друг начин да помогнат на мъжа и на жената. Юрий сподели с него плана си.

Доктор Бориков се стараеше да седи незабелязано в един ъгъл на командния отсек и усилено мислеше. Борис бе прав, мъжът и жената бяха в опасност. Бе разбрал това още като прегледа жената. Умствено на нея й нямаше нищо, като се има предвид, че държането й би заблудило доста лекари. Бе просто чиста случайност, бе й казал той, че във военноморския медицински институт бе защитил дипломна работа на тема „Предимства и недостатъци при електрошоковото лечение“. След това в тясната каюта бе настъпила тишина. После мъжът, който каза, че името му е Колин, проговори.

Бориков си каза, че дори и след изключителната реч на Марло обясненията на Колин пак звучаха невероятно. А може би не бе казал всичко. Все пак бе казал достатъчно, за да го убеди, че говори истината. Никой не би могъл да измисли такова нещо. Освен това с разказа си какво се е случило на Анна и него той поемаше риск: Бориков можеше да отиде и да разкаже всичко на капитана или на онзи китаец. Този Колин сигурно внимателно е претеглил възможностите за риск и те са натежали в негова, на Юрий, полза. И още нещо — дори и в такива места като Гремиха се носеха слухове за експериментите в секретните заведения, пръснати из степите. Не просто обикновените медицински злоупотреби с дисиденти, които толкова дълго време бяха срамна част от съветската медицина. Нещо много, много по-сериозно. Професор Тамасара и неговите колеги са останали част от това — това, което бяха започнали в Русия, са доизпипали в Китай.

Когато Колин свърши, Бориков бе почувствал как у него започва да клокочи необичаен за характера му гняв срещу това какво могат да направят някои лекари. Когато Анна го бе помолила, той моментално се съгласи да помогне, обяснявайки й, че тя е негова пациентка, а той е полагал клетва да се грижи за пациентите си. Трябваше да ги задържи по някакъв начин на борда. Може би по-късно щеше да уреди да говорят по радиото. Саша, радиоинженерът, бе добър човек и биха могли да го помолят да помогне.

Бориков погледна към изправилия се от плотинга Марло.

— Стоп двигател — заповяда капитанът. — Кърмова скорост една трета.

Потрепването на подводницата замря и накрая Родина спря. Марло хвърли поглед към сонарното.

— Докладвайте.

— Шум от повърхността, другарю капитан. Пеленг двеста и четиридесет. Прилича ми на дизелов двигател — докладва акустикът.

Марло се извърна към маневриста и заповяда изплуване на перископна дълбочина.

Родина бавно се издигна нагоре и увисна на три метра под повърхността на Южнокитайско море.

— Вдигни перископа — заповяда Марло.

Той залепи чело за гумената козирка на окуляра и започна да оглежда. После спря и нагласи фокуса. След малко се дръпна назад и се обърна към Кяо Пин:

— Това вашата джонка ли е?

Кяо Пин притисна чело към козирката. В тъмнината тя приличаше на всички останали джонки — тромава и ниска над водата. Но зад този очукан корпус се криеха мощни двигатели и още много изненади. Той се отдръпна от перископа.

— Тя е.

— Готови за изплаване! Изпразни всички цистерни! — заповяда Марло.

Придружена от силен съсък на въздух, кулата разкъса копринената повърхност и горната част от корпуса се показа над водата.

— Мостикова команда, докладвайте — прозвуча отново гласът на капитана.

Офицерът от мостика докладва, че джонката не мърда от мястото си на около половин километър откъм левия борд. Малко зад нея се виждала тъмната маса на китайския бряг.

— Някакви други кораби? — попита Марло.

— Не и в непосредствена близост, другарю капитан. Обаче надалеч се виждат много светлини.

Марло кимна. Сигурно бяха корабите от китайския военноморски флот, за които бе споменал Кяо Пин. Казал му бе, че щели да ги пръснат по цялата зона, за да затруднят евентуалното наблюдение.

— Работна група на предната палуба — заповяда той.

През командния отсек изтичаха забързано няколко матроси и се изкачиха по стълбичката към мостика. Оттам щяха да се спуснат към празната ракетна палуба.

— Джонката се приближава, другарю капитан — докладва офицерът от мостика.

Марло набра някакъв номер по вътрешната връзка и каза в слушалката:

— Готови за прехвърляне.

В торпедното отделение матросите завъртяха едно колело, за да отворят товарния люк. Двама от работната група навън дръпнаха дръжките от двете страни, люкът отскочи назад на пантите си и се застопори.

В командния отсек Бориков разбра, че му остава много малко време да помогне на Анна и Колин. Той хвърли поглед към Тарински, който кимна. Щяха да направят каквото могат.

— Радиото до командването.

— Казвайте! — нареди — вахтеният офицер.

— Никакви подводни контакти.

Марло изхъмка. Ония японци щяха сигурно да пазят пълно радиомълчание. На тяхно място щеше да направи същото. Приятно му бе да знае, че са там и продължават да ги охраняват.

— Радар до командването.

— Докладвайте!

— Китайски радар. Откъм десния борд и брега.

Марло отново доволно изхъмка. Тези китайски радари сигурно са покрили зона от най-малко триста и петдесет квадратни километра. Даже и американците нямаше да могат да се промъкнат, за да ги търсят.

Отвъд борда долетя равномерното боботене на мощни двигатели. Родина леко се заклати от вълната.

— Джонката е до нас — подвикна надолу офицерът от мостика.

— Качваме се — отвърна Марло.

Той остави телефона и се обърна към Кяо Пин:

— Може да съберете всички, които трябва да се прехвърлят.

Бориков пристъпи напред.

— Жената и американецът трябва да останат тук. Те са мои пациенти и трябва да получат необходимото медицинско обслужване.

Кяо Пин се обърна и измери Бориков с поглед. Не зададе никакви въпроси. Но зад безстрастния поглед Бориков отново видя бързия ум на разузнавача, пресяващ информацията за части от секундата.

Марло сви рамене:

— Те всъщност нямат нищо общо с нас, другарю Бориков…

— Те ще дойдат с нас, капитане! — чу се резкият глас на Игор Тамасара, застанал до вратата към командния отсек. Зад него се виждаха Доктор Петраров и доктор Фретов. — Ако имат нужда от медицинско обслужване, ще го получат — продължи сърдито Тамасара и пристъпи вътре.

Лицето му помрачня още повече. Най-напред посмя да се намеси този проклет китаец. А сега и това кутре — доктор се опитваше да прави същото. Със смразяващ глас той продължи:

— Другарю лекар! Не знам къде сте добили квалификацията си, но едно е ясно. Не сте посещавали нито една моя лекция. Защото ако бяхте, сега нямаше да си позволите да говорите с такова нахалство!

— Професор Тамасара, не съм искал да ви обиждам — отвърна спокойно Бориков. — Но прегледах жената и…

— И какво открихте? — Игор Тамасара почти крещеше.

— Изглежда, съвсем наскоро и е била прилагана електрошокова терапия…

— Заради депресията й — намеси се бързо доктор Фретов.

— Лекувах я, преди да се качим на борда.

— Така или иначе, другарю професор, според мен тя не е в подходяща за пътуване форма — настоя Бориков. — Може да остане на борда и ви уверявам, че ще получи квалифицирана медицинска помощ, докато стигнем сушата…

— Забравихте ли думите на капитана, че ще прекарате много време под полярните ледове, преди да се завърнете у дома? — попита доктор Петраров студено.

Бориков продължи със същото несломимо спокойствие:

— Мъжът, който пътува с нея, е лекар и може да ми окаже необходимата помощ за…

— Стига! — извика Игор Тамасара. Тези хора не са ваша грижа.

Кяо Пин бе слушал разговора с безстрастно изражение. Защо този лекар държи толкова да ги остави на борда? От глупава човечност вероятно. Той се обърна към Марло:

— Докарайте мъжа и жената на палубата.

— Другарю капитан! — помоли го Бориков. — Моля ви, нека останат.

— Въпросът е приключен! — отсече Марло.

В настъпилата тишина Игор Тамасара и останалите започнаха да се катерят по стълбичката към кулата. След като заповяда на един матрос да доведе Анна и Колин Баскин, Марло и Кяо Пин ги последваха.

 

 

От кърмата на джонката стърчеше стрелата на малък кран. Игор Тамасара стоеше до отворения люк, отправил поглед надолу в торпедното отделение, където техниците увиваха жиротрона с товарната мрежа. Когато бяха готови, той се извърна и направи знак с палец на китаеца на кърмовия кран да вдига.

Морякът задейства крана. Заедно с двама техници, хванали се за мрежата като прилепи, жиротронът се подаде от торпедното и се залюля над ракетната палуба, преди операторът да завърти стрелата към джонката.

Кяо Пин слезе от кулата и тръгна по широката ракетна палуба. Доктор Петраров и доктор Фретов го последваха.

Пред тях вървяха техниците и китайците от охраната, които също се бяха измъкнали от торпедното отделение. От палубата на джонката се прехвърли мостче и се опря в ракетната палуба.

 

 

Когато Колин Баскин и Анна влязоха в командния отсек, Бориков се приближи към тях.

— Съжалявам. Нищо не можах да направя — каза той съкрушено.

— Подозират ли, че симулирам? — попита го Анна, снишила глас.

— Не мисля — отвърна Бориков.

— Разполагаш ли с някакъв начин да изпратиш радиосъобщение на външния свят и да предупредиш какво става? — попита го тя.

— Ще се опитам — отвърна Бориков без всякакво колебание.

Те помълчаха малко, напрегнато загледани един в друг, после хирургът продължи:

— Пак не мога да разбера защо трябва да ви вземат.

Колин Баскин бързо се намеси:

— Както и всичко останало, това ласкае самолюбието на Игор Тамасара. Той иска да ми покаже крайния резултат. Нацистките лекари са били същите. Карали са затворниците да гледат експериментите.

— Мислите ли, че това оръжие наистина може да навреди на съзнанието на президента до такава степен, че да го накара да нападне Япония? — попита Бориков.

— Кой знае? Но все още се надявам да успея да му хвърля някой чарк в машинарията.

Колин Баскин усещаше студена и непоколебима решителност. Готов да направи всичко необходимо. Готов да умре, ако трябва. Той се обърна към току-що приближилия, се към тях Тарински.

— Това нещо е по-добро от чарк — каза щурманът и извръщайки гръб така, че никой от останалите в отсека да не види, подаде на Баскин пистолета си.

Но вие… вие няма ли да пострадате?

— Всичко е наред — усмихна се Тарински. — След като капитанът ни отреди ролята на камъчето, което предизвиква лавината, струва ми се, че няма да имам особена нужда от него.

Колин Баскин подаде оръжието на Анна.

— Ти сигурно можеш да боравиш с това нещо по-добре от мен.

Докато Анна пъхаше оръжието в дрехата си, отгоре се чу гласът на Марло:

— Качете чужденците горе!

Анна импулсивно се наведе напред и целуна Бориков и Тарински по бузите. Колин Баскин им стисна ръцете, след което двамата се качиха по стълбата.

 

 

На около тридесет километра от това място, японската подводница от клас „Тайфун“ Хирошима плаваше на няколко метра под повърхността и над водата стърчаха само радарните й антени.

— Целите се разделят — докладва радарният наблюдател, наведен над екрана. — Джонката се насочва към брега. Руснакът се потапя.

Капитан Йошио Ямакама кимна. Времето бе дошло. Той започна да дава заповеди. Знаеше, че същите заповеди са получили и останалите два тайфуна — Нагасаки и Киото. Както на неговата, така и на останалите подводници имената бяха дадени от адмирал Тошика: да напомнят за ужасното атомно разрушение, стоварило се върху Япония, през 1945 година. На Киото този ад бе спестен.

По-добре е да умрем, отколкото още веднъж да понесем унижението да се предадем — каза адмирал Тошика, след като ги инструктира.

Ямакама знаеше, че тази максима ще води и него, и неговите колеги капитани в това, което трябваше да се направи.

 

 

Президентът се отпусна на едно от креслата в стаичката си на „Еър Форс 1“, зачетен в ревизираната чернова на речта си на мандарин, натракана на пишещата машина от Мадлен Мастърс. После погледна през прозорчето. Дневната светлина навън отново помръкваше. Над лявото крило на самолета бе увиснало призрачното и съвсем тънко резенче на луната. Щяха да кацнат по мръкнало. Гейтс го бе уверил, че това се прави с оглед на сигурността.

Президентът въздъхна и пак се върна към речта си. Използваше системата пинюн, която романтизираше диалекта мандарин, но все пак бе решил да не нарича Хонконг Ксянкан. В Пекин можеше да си направят погрешни изводи. Това, което той предлагаше, бе партньорство, а не поглъщане.

На вратата се почука и в отвора на открехнатата врата се появи главата на Так.

— Хората на Уингейт, казват, че на пистата щял да ви посрещне лично Тан Мин. Искат да знаят дали ще искате да го поканите на Юнайтед Стейтс.

— Ще го поканя. Ако не друго, чрез него може би ще успея да им измеря температурата.

 

 

В сонарното отделение на Сиатъл Мати и вахтеният наблюдател хвърлиха поглед към една скала и едновременно изругаха:

— Кучи син!

— Най-старият номер от учебниците.

— Да, ама стана — обади се един от операторите.

Удуърд се присъедини към тях, заслушан в слушалките си.

— Това обикновено едно време го правеха подводните лодки, излезли на лов за конвои в Атлантика. И наистина си остана единственият начин да се приближиш — изкоментира той.

Посегна към една телефонна слушалка и набра бойното отделение.

— Капитане, нашите три японски мечета плават с наводнени палуби. От тях не излиза нито един електронен звук. Жив късмет е, че уловихме ехоотражението им.

Японските тайфуни плаваха, потопили ракетните си палуби и оставили само около метър от кулите над водата. Движеха се на перископно управление и бяха изключили радиостанциите си.

— А къде са?

Удуърд хвърли поглед към плотингмасата, където един от операторите трескаво правеше някакви изчисления.

— Пеленг нула шестдесет, разстояние двадесет и осем хиляди и осемстотин метра — отвърна Удуърд.

— А Иван? — попита Едмъндс.

— Имаме подводен контакт — пеленг седемстотин и четири, разстояние тридесет хиляди и шестстотин метра, скорост около тридесет километра в час, дълбочина деветдесет метра.

Едмъндс изръмжа. Разстоянието между Иван и Нипон бе малко повече от километър и половина.

— Уди, или нашият Иван е суперсамонадеян, или ей сега ще изживее най-големия шок в живота си. Ще се обадя в щаба.

За четири минути свързочниците зашифроваха буквите на лента и след това предадоха зашифрования сигнал в щаба на Тихоокеанския подводен флот, в който се съдържаше информацията за местонахождението и на четирите тайфуна.

Две минути след това звънецът, означаващ, че апаратът в радиорубката на Сиатъл получава съобщение, иззвъня. Радистът превъртя лентата на висока скорост, за да разкодира съобщението, и го отнесе на шефа си, който го прочете, отиде в бойното отделение и го подаде на Едмъндс. В него пишеше: „Дръжте се на дистанция. Не се намесвайте. Повтарям, не се намесвайте освен при пряко нападение“.

 

 

За бойната група на Мортън, конкорда и двата хеликоптера бе отделен един ъгъл от Кай Так. От половин час насам летището бе затворено в очакване пристигането на „Еър Форс 1“. В момента, ярко осветен от земята, той се плъзгаше над небостъргачите в Коулун и се насочваше за показно кацане на едно от най-трудните летища в света.

В края на пистата президентският самолет зави и се задруса към мястото, където го очакваше комисията по посрещането. През очилата си за нощно виждане Мортън съзря ниската фигура на Тан Мин, застанал до губернатора. Преди около час Мортън бе изпратил на китаеца копие от записа, направен в апартамента на Сузи, заедно с бележка да позвъни на един номер, след като прослуша касетата. Телефонът се намираше в свързочното отделение на конкорда. Когато Тан Мин се обади, Мортън го увери, че копие от този запис спокойно може да се окаже утре сутринта в ръцете на председателя Ху. Цял свят знаеше, че на тема сексуални лудории Ху бе старомоден моралист. На Тан Мин му бяха предоставени две възможности: или да съсипе кариерата си, или да отговори на няколко въпроса. Мръсните номера в този бизнес вървяха заедно с всички онези неща, които никой не обичаше да прави.

Малкото, което научи, само убеди Мортън, че е на прав път. Той се обърна към малката група около него.

— Време е да тръгваме — каза кратко.

Кейт бе единствената жена сред тях. След като бе приключило съвещанието на борда на самолетоносача, тя го бе дръпнала настрана и с няколко прости думи му обясни положението. Ако баща й бе все още жив, каза тя, вероятността да е с Игор Тамасара е голяма. В тъмното, в разгара на битката, всеки лесно би могъл да направи грешка и да убие баща й. Присъствието й там би могло да предотврати това, защото само тя знаела как изглежда той. Освен това ще имат нужда от лекар, след като вероятно ще има и ранени. И най-накрая, ако той, Мортън, не я вземе, тя, Кейт Баскин, ще наеме, по дяволите, някой хеликоптер и сама ще тръгне да търси баща си.

Той се бе усмихнал. Тя вече бе научила тази усмивка. Означаваше окей — значи имаха нужда от лекар.

Грабвайки в движение чантата си, Кейт го последва в единия от хеликоптерите.

 

 

Навлизайки в Тайванския проток, Марло заповяда увеличение на скоростта до 63 километра в час. Вече два часа плаваха по дългия си маршрут на север. Искаше да е колкото е възможно по-далеч от японски води, преди американците да нанесат първия си удар, след като президентът им полудее. Все още не можеше да разбере тази наука. Но погледът в очите на Игор Тамасара, когато се бе обърнал от мостчето и непохватно бе козирувал, му каза всичко. Такъв човек не можеше да загуби.

А за японските тайфуни грешеше. Бе си помислил, че те ще продължат да охраняват джонката. Според сонара обаче те бяха още там някъде и също увеличаваха скоростта. Той помисли дали да не събуди Тарински. Преди час му бе дал разрешение да си почине малко. За дългото пътуване на север той му трябваше свеж и отпочинал.

Марло се приближи до екрана на сонара. Трите мигащи точки, които при последната проверка бяха съвсем близо една до друга, сега се бяха разделили. Точно в самия край на екрана мигаше четвърта точка. Това сигурно беше американската подводница.

Той посегна за микрофона на вътрешната уредба.

— Режим ултратих!

Това означаваше, че се забранява всякаква дейност, създаваща излишен шум. В камбуза готвачите прекратиха готвенето на топла храна: дрънченето на металните съдове можеше да бъде уловено от сонарите на американеца. Вместо това, готвачите подготвиха студени закуски, състоящи се от черен хляб, намазан с мас и сервиран на пластмасови подноси заедно с хартиени чашки с мляко. Командите започнаха да се подават шепнешком. Всеки знаеше, че ако вдигне и най-малкия шум, ще си навлече гнева на капитана. И наказанието щеше да бъде приложено по-късно, което бе най-лошото — да не знаеш каква форма ще придобие.

Междувременно в момента всичките му мисли бяха насочени към това как да избяга от американеца и постоянно караше да му докладват скоростта и пеленга му. После отново и отново слагаше слушалките и се вслушваше в звуците от четирите подводници.

— Защо, по дяволите, не се отърват от нея? — просъска шефът на акустичното.

Според Марло японците изчакваха, докато излязат от протока: тогава щяха да имат повече пространство за маневриране. Шефът на сонарното му докладва, че сега японците си променяли пеленга така, че монтираният на носа им сонар да сочи почти право към тях. Марло пак си сложи слушалките, за да чуе още веднъж двигателите, тласкащи подводниците подире им.

— Другарят лейтенант Тарински да дойде веднага тук! — викна той, слагайки край на тихия режим.

 

 

На борда на Сиатъл капитан Едмъндс бе впил напрегнат поглед в екрана. Тримата японци продължаваха да се приближават под тъп ъгъл към Иван. Телефонът в бойното отделение изписука.

— Иван вече не се прави на по-тих от водата. Хвърчи напред като попарен и хич не му пука за шума! — докладва Удуърд.

— Почвай записа, Уди — отсече Едмъндс. От този момент нататък Сиатъл щеше да записва всичко, което става.

 

 

Тарински дотича в командния отсек по старомодните си дълги долни гащи и набързо наметната куртка. Подът на Родина вибрираше под босите му нозе. Марло като че ли не забеляза грубото нарушение на устава.

— Дайте ми курс за Фочан — заповяда той. — Май ще си имаме неприятности с тоя американец.

Във Фочан бе разположен щабът на китайския военноморски флот в Южнокитайско море. Тарински веднага отиде до масата си, питайки се дали Марло правилно е разтълкувал ситуацията.

 

 

В бойното отделение на Сиатъл телефонът отново изписука.

— Капитане, японските мечета зареждат! — докладва Удуърд.

Само преди секунда Мати бе доловил в слушалките си неможещия да бъде сбъркан с нищо друго звук от хидравликата, повдигаща торпедата от стелажите им, последван от отваряне на апаратите за изстрелване. Едмъндс грабна микрофона на вътрешната уредба.

— Говори капитанът. Всички по местата! Готови за атака!

Вътрешността на подводницата в един миг закипя от безшумно движение. Без паника, със сериозни лица, екипажът заемаше бойните си места.

 

 

Марло се надвеси над Тарински.

— Още колко? — хрипливо попита той.

Ако тайфуните се канеха да атакуват американеца, колкото по-рано се ометеше оттук, толкова по-добре.

Навигаторът най-сетне вдигна поглед.

— Два часа до Фочан, другарю капитан.

Шефът на сонарното подвикна с напрегнат глас:

— Американецът зарежда, другарю капитан!

 

 

На шестдесет метра пред бойното отделение на Сиатъл, в торпедното отделение, един до друг седяха двама души със слушалки на главите. Единият предаваше в бойното отделение всяко движение на другия.

— Верига зареждане отворена.

— Инерционна насочваща система активирана.

— Спусков механизъм настроен.

Изреждането продължаваше със същия монотонен и безстрастен глас.

 

 

Капитан Ямакама стоеше непосредствено зад офицера на стрелковия пулт в командния отсек на Хирошима. Точно в същия момент капитаните на Нагасаки и Киото трябваше да бъдат на същото място. Бяха отиграли всяка стъпка, предвидили всеки ход, който би могъл да бъде предприет, за да се опитат да ги спрат.

— Руският тайфун променя курса, капитане — докладваха от сонара.

Даже на онези без слушалки им се стори, че чуват отчетливото думкане на охладителните помпи и особеното свистене, идващо от подводница, чийто винт работи на максимални обороти.

— А американецът?

— Зареден и се приближава, капитане.

Ямакама впи поглед в червените лампички на пулта. Всяка от тях означаваше, че торпедото убиец е заредено и готово за стрелба.

Бяха се разбрали, че той ще стреля първи. След него, ако, разбира се, има нужда, щеше да стреля Нагасаки, последван от Киото.

 

 

В бойното отделение на Сиатъл цареше почти пълна тишина. Офицери и оператори — всички се мъчеха да не гледат към капитан Едмъндс. Той и само той трябваше да реши дали да стреля или не. Той седеше абсолютно неподвижно на капитанското място, сляп и глух към всичко наоколо, с изключение на несекващите доклади от Удуърд.

 

 

Ямакама потупа офицера по рамото.

— Отвори клапите на апарати едно, две и три.

Офицерът натисна един бутон, за да пусне вода в торпедните тръби, Ямакама поиска доклад за последното местоположение на Родина и Сиатъл. Когато му ги дадоха, той заповяда на офицера:

— Настрой на минимално разсейване!

Офицерът въведе командата в пулта. Компютърът пък подаде информацията в насочващата система на торпедото.

— Огън с едно, огън с две, огън с три — произнесе Ямакама ясно и спокойно.

Когато офицерът натискаше последното червено копче, първите девет торпеда бяха излетели от тръбите и цепеха водите близо едно до друго. Двете по-големи торпеда от апарат три се втурнаха подир тях.

— Тя стреля, капитане! — викна Удуърд, почти оглушен от пронизителното виене на електромоторите, задвижващи торпедата.

— Пълен ляв! Снижение! — каза Едмъндс. Вече бе решил.

 

 

Марло усети смъртния ужас в гласа на сонарния оператор, видя как шефът му бутна младежа настрана, чу как оня крещи разстоянието, скоростта и курса на торпедата. Всичко чу като насън и ръката му сама се вдигна и тресна бутона за тревога. През всички помещения на Родина се понесе прекъсналият вой на клаксоните, превръщайки я в звуков лъч, по който безпогрешно се водеше звуко- и топлонасочващата се система във всяко торпедо.

В един разкъсващ и заслепяващ миг Марло прозря цялата истина. Бе сбъркал! Не американецът го гонеше, а тези японци! До последния момент го бяха водили за носа!

Първите четири торпеда удариха Родина по средата, там, където се намираше най-силният й източник на топлина — реакторът. Половин тон високоексплозивно вещество разцепи външната обшивка. Ударът разкъса и вътрешната обшивка и водата с рев заля топлообменниците на реактора. Само за част от секундата, силата на супернагрятата пара довърши работата на взрива, разкъсвайки защитния кожух и убивайки всичко живо по пътя си.

Още две торпеда проникнаха в командния отсек, моментално убивайки всички там. Още три удариха по предната част. Само миг преди това по формата още можеше да се познае, че това е подводница, а в следващия миг всичко се бе разлетяло на парчета. Двете по-тежки торпеда, изстреляни от апарат три, удариха носовата част, унищожавайки я изцяло.

За не повече от двадесет секунди всички признаци на живот на Родина изгаснаха.

— Боже господи! — прошепна Удуърд.

— Амин! — отвърна Едмъндс.

Това бяха единствените думи, прозвучали на борда на Сиатъл.

След малко Марти докладва:

— Японските мечета набират скорост и се отдалечават. Двете, които не стреляха, разреждат.

На екрана в бойното отделение Удуърд виждаше как трите тайфуна променят курса и се насочват на север, към Япония. Той погледа още малко, после отиде в радиорубката, за да докладва в щаба.

 

 

На осемнадесет километра от зоната на удара, след като се увери, че няма никакви признаци от присъствието на американеца, Ямакама заповяда да изплават почти до повърхността, за да може да вдигне радиомачтата си. После заповяда на радиста да изпрати предварително записаното на касета съобщение, което бе пристигнало на борда малко преди да отплават.

 

 

На двеста и седемдесет километра по на юг, радистът от свръхмодерно оборудваната радиорубка на джонката чакаше вече цял час това съобщение. То бе кратко и ясно: „Безмълвни гласове започна“.

Радистът взе слушалката, свърза се с мостика и повтори съобщението.

Както обикновено, Кяо Пин не потвърди приемането. Просто затвори и излезе на палубата. Унищожаването на Родина бе първата стъпка в премахването на всички улики, които биха издали участието му — или това на Китай — в това, което предстоеше да се случи.

За първи път от месеци насам той запали пурата в устата си и наслаждавайки се на тръпчивия вкус, запуши с наслада. И това вече нямаше значение. Той огледа морето. От всички посоки другите джонки се насочваха към Хонконг, както бе заповядал.