Гордън Томас
Гласове в тишината (31)

31.

Хеликоптерът се стрелна покрай международния морски коридор и мина над островчетата, обрамчващи Хонконг. Пилотът току-що бе докладвал, че е видял още две джонки.

— Ще трябва да заредим след това — добави той в слушалките на Мортън.

— Разбрано — потвърди Мортън.

Той бе клекнал на пода в кабината на хеликоптера точно пред топлоуловителя. С размери на куфарче, уредът бе създаден за войната в Персийския залив, за да улавя топлинното излъчване от старта на Саддамовите „Скъд“. Майсторите на Дани го бяха доразвили така, че сега топлоуловителят можеше да улови топлината на автомобилен ауспух от километър и половина разстояние.

По-голямата част от останалото пространство в кабината бе претъпкана с оборудване, осигуряващо сигурна връзка с оперативния център на борда на Юнайтед Стейтс с хеликоптера на Томи и със самия конкорд. С това оборудване сега работеха техниците на Дани.

Кейт бе седнала на лекарската си чанта в ъгъла на кабината. Както и всички останали, тя бе облечена в комбинезон и ботуши с покритие от типа стелт. Лицата и ръцете бяха намазани със специална паста, предпазваща ги от инфрачервеното излъчване на телесната топлина. На стената бяха закрепени оръжията и всяко от тях бе боядисано, за да не може да бъде открито от радар. Близо до вратата на кабината имаше навити въжета, които бяха обработени по подобен начин.

Хеликоптерът не бе запалил обозначителните си светлини и кожухът на двигателите му бе подсилен, за да заглуши максимално шума от витлата. Самите витла бяха обработени със същото антирадарно покритие, както и целият хеликоптер. Прозорчетата бяха противоотразителни. Отвън, под корпуса, висеше въоръжението.

Вътре в кабината единственият звук бе радиообменът от радиостанцията. От Юнайтед Стейтс бяха докладвали, че президентът и неговата, свита, в която влизаше и Тан Мин, са пристигнали на борда. Конкордът бе направил една обиколка над мястото, където бе потопена Родина, и бе засякъл съобщението от Сиатъл, с което потвърждаваше заповедта да не преследва японските тайфуни. Те вече бяха преполовили пътя до дома.

Преди няколко минути Мортън бе получил поредното кратко съобщение от Томи, че е презаредил и сега отново се насочва на север. На борда си Томи караше същия брой хора, оборудване и оръжие.

— Добре се справя — промърмори Мортън на Дани.

Баща му гордо се усмихна и пак се обърна към електрониката си. След малко отново вдигна глава към Мортън.

— От конкорда казват, че долу имало някакво стълпотворение от джонки. Продължават да се стичат от континента към Хонконг и с ония радарни заглушители е много трудно да се следят.

— Кажи му да се маха — каза Мортън.

Шансът да засече нещо бе много малък сега. Обаче Игор Тамасара и останалите са сигурно някъде там долу. Иначе Кяо Пин не би си дал толкова труд. Обаче намирането и разпознаването на нужната му джонка щеше да бъде дълга и трудна работа.

В слушалките му се чу изщракване.

— Джонка — каза пилотът.

Впил поглед в осцилоскопа, Мортън можеше да си представи изненадата на екипажа, когато изведнъж щеше да се появи над главите им. Оперативните агенти около него се напрегнаха, готови да разкопчеят коланите и да грабнат оръжието.

— Точно над кърмата сме — докладва пилотът. — Ще килна малко напред.

Мортън усети как хеликоптерът се накланя и бавно се придвижва към носовата част на джонката. Осцилоскопът показа топлинното излъчване от двигателя. Но нищо повече.

— Край — обади се пилотът. Бяха минали по цялата й дължина.

— Давай към следващата — заповяда Мортън.

Същата маневра бе повторена и над втората джонка. Пак нищо. Хеликоптерът се издигна нагоре и процепи тъмнината по посока светлините на Хонконг.

Няколко минути по-късно осцилоскопът се препълни със следи от топлинно излъчване. Дани се взря в екрана с професионален интерес.

— Ползват онази нова интерферометрична система, която може да отклонява лазерен лъч. Освен всички други играчки, които имат на борда — каза той.

В слушалките си Мортън чу как пилотът тихо изруга: електронната защита на Юнайтед Стейтс предизвикваше паника сред уредите му. Обаче пилотът вече бе доказал, че е достатъчно добър да ги върне на ръка.

Само след минута самолетоносачът израсна пред тях като ярко осветен скалист остров. Носът му сочеше към открито море. Около него в полукръг се бяха пръснали полицейски катери, които бавно кръстосваха напред-назад. Хеликоптерите на самолетоносача непрекъснато летяха над пристанището. А под повърхността подводниците на Седми флот оформяха още един допълнителен щит.

Хеликоптерът кацна на палубата, където го чакаше екипът на обслужващия персонал. Заедно с тях беше и Гейтс.

 

 

Игор Тамасара бе направил каютата под мостика така, че да прилича на бункера в Пекин. Знаеше, че познатата обстановка ще намали напрежението, което екипът му вероятно изпитваше, докато се занимаваше с последните приготовления. За първи път не ги припираше: това, което им предстоеше да направят, бе репетирано много пъти.

В другия край на каютата, в носовата част на джонката, имаше люк. Точно пред този люк бе сложен жиротронът. Около него се въртяха доктор Фретов и доктор Петраров и непрекъснато си разменяха информация. Всички имаха на главите си слушалки, за да може да се свързва с тях от мястото си в дъното.

От едната му страна бяха застанали Анна и Колин Баскин. Пазеше ги единственият агент, когото Тамасара бе допуснал в каютата. Бе казал на Кяо Пин, че присъствието на всичките му агенти вътре ще изнерви хората му. За да успокои хората си, им бе показал облицованите с олово стени на каютата, което им позволяваше да работят, без да бъдат засечени от евентуална наблюдателна система.

Независимо, от това, няколко от техниците вдигнаха тревожно глави при долетелия от палубата шум. Тамасара се обърна към Кяо Пин. Той стоеше от другата му страна със скръстени ръце и полузатворени очи.

— Какво правят горе? — попита той сприхаво.

Кяо Пин хвърли поглед нагоре. Агентите му минираха джонката и надуваха гумените лодки, с които щяха да се върнат на брега. Останалите щяха да хвръкнат във въздуха и да умрат, след като, разбира се, си свършат работата.

— Вършат си работата — отвърна му най-сетне Кяо Пин.

 

 

На борда на Юнайтед Стейтс просторната каюта на вицеадмирала се бе превърнала в Овалния кабинет на президента.

— Още малко чай? — попита президентът дружелюбно на мандарин, сочейки за всеки случай подноса.

Тан Мин поклати глава:

— Благодаря, не. Виждам, вие говори наш език добре — каза той на поносим английски.

Президентът се усмихна.

— Не съвсем. Само няколко думи. Опасявам се, че съм твърде стар, за да науча добре един език.

— Председател Ху говоря английски перфектен — каза Тан Мин хладно.

С крайчеца на окото си президентът видя Так да се почесва по носа. Бяха си разработили система. Почесването по носа означаваше, че е време за работа. По дяволите, стига вече се е опитвал да накара тоя тип да се отпусне. В края на краищата важен е само председателят Ху.

— Едно от нещата, които моят план се надявам да насърчи, е нашите китайци да реинвестират във вашата велика страна — подзе президентът.

 

 

На около сто и тридесет километра на север от Хонконг хеликоптерът на Томи се насочи към поредната джонка. Нищо. Това беше тридесетата поред за този курс. Колко още имаше, по дяволите? След края на инструкциите полковникът бе дръпнал него и баща му настрана и им бе казал, че вероятността Анна и Колин Баскин вече да са мъртви е голяма и бе добавил, че доста е живял на този свят, за да знае, че най-безсмисленото и горчиво чувство у човека е отмъщението — единственият начин да отмъстят за Анна е да се оправят с Игор Тамасара без никакви емоции.

Въпреки това, с всеки нерв и мускул на тялото си Томи все още не се отказваше от мисълта, че Анна може да е още жива. Дали не беше някъде там долу?

От конкорда докладваха, че до този момент нямали никакъв контакт. Томи ясно чуваше тежкото дишане на оператора, клекнал пред топлоуловителя в кабината отзад.

Ръката му се сви около лоста и лекичко го придърпа към него. Усети как мускулите на бедрата му се стягат и тялото му леко се привдига над седалката, както по-рано в симулатора. Дай, дай, дай!

 

 

На самолетната палуба на самолетоносача Мортън и Гейтс гледаха как обслужващият екип довършва зареждането на хеликоптера.

Гейтс кимна замислено.

— Тан Мин изглежда малко различно от очакванията ми. Освен това е и малко нервен. Като че ли се опитва да се пребори с нещо вътре в него. Може би се чуди дали да не отиде при председателя Ху и да направи пълни самопризнания за онази касета.

От кабината на хеликоптера се подаде Дани и извика, че е време за тръгване.

 

 

В каютата на джонката наблюдателят на радара заговори тихо в микрофончето пред устните си:

— Започнахме да напипваме защитните системи на самолетоносача. Доста широк спектър.

— Разстояние? — излая Игор Тамасара.

— Петдесет километра, професоре.

Тамасара натисна един бутон на пулта пред себе си и навреди на кормчията да поддържа същия курс и скорост.

Колин Баскин се обърна към Тамасара:

— Наистина ли сте сигурен, че жиротронът ви ще свърши работа оттук?

Игор Тамасара се усмихна загадъчно.

 

 

Когато президентът спря да говори, Тан Мин рязко се изправи и се приближи до огромния прозорец на каютата. Долу от самолетната палуба излиташе хеликоптер. Имаше нещо странно в тази машина. После разбра какво е: за разлика от останалите непрекъснато кацащи и отлитащи шумно хеликоптери, на този обозначителните светлини не светеха и не вдигаше никакъв шум. Народ, който може да направи машина, способна да лети в мрака безшумно като призрак, бе наистина могъщ.

И този внушителен мъж, който му бе говорил толкова авторитетно за Китай, използвайки понякога точната дума на мандарин, за да подчертае нещо важно, бе достоен лидер на този народ. Президентът изобщо не бе такъв, какъвто си го бе представял. У него нямаше никаква бомбастичност, както у толкова много уайбини. Никаква арогантност, както у британския губернатор и приближените му. Президентът просто бе спокойно уверен в това, което казваше. А в него имаше наистина много разумни неща. И това като че ли бе най-изненадващото от всичко.

Президентът разбираше толкова много неща. Например, че в Китай скоростта на въвеждане на демокрацията е много спорен въпрос, но не и неизбежността й. Че за разлика от Русия, Китайската комунистическа партия нямаше да изчезне за една нощ, а трябваше да се остави постепенно да отмре. Президентският план гарантираше политическа стабилност през този бавен, но необходим преходен период. Огромната пропаст между бедни и богати, между новото и старото — причина за толкова яростни изстъпления в Китай, — щеше да бъде стеснена без сътресения, придружавали в миналото всеки порив за промяна. В плана на президента за всеки имаше по нещо.

Тан Мин примигна. Имаше нещо шокиращо в това, че дори мисли за такива неща. Дали не се поддаваше на чара на тази внушителна фигура, която, доколкото можеше да види, неотстъпно го наблюдаваше в отражението на стъклото? Тан Мин се извърна и за първи път тази вечер се усмихна.

— Вие говорите хубаво. Но трябва има нещо повече от думи. Трябва да усеща и да вдъхва Китай. — Махна към прозореца. — Елате, нека излезем на ваш американски палуба и да поемем малък от културата на моя страна просто като стои в нощта.

Президентът погледна към Так и се усмихна. Двамата с него бяха сбъркали! Този мъж в края на краищата бе човешко същество.

— С удоволствие, господин Тан — отговори президентът.

 

 

Колин Баскин хвърли поглед към радара, показващ следите от електронната защита на самолетоносача, и отново се обърна към Игор Тамасара:

— Доколкото виждам, там са събрали достатъчно енергия, за да пръснат лъча ви из всички посоки.

Да можеше само да разсее Тамасара… Съвсем малко, колкото да допусне някаква грешка.

Игор Тамасара с усилие потисна надигналия се в гърдите му гняв, защото Кяо Пин бе там и очакваше от него да отговори нещо. Но той вече бе разочарован от американеца. Отначало се бе престорил, че знае повече, отколкото всъщност знаеше в действителност. А сега се опитваше да го прави на глупак.

Игор Тамасара се усмихна бързо на Кяо Пин и заговори на Колин Баскин.

— Цялата тази защита по принцип е направена така, че да предпазва хората на борда, доколкото те си стоят вътре в каютите — каза му той.

— В такъв случай — президентът се намира извън обсега на лъча ви — отвърна Баскин.

Анна мълчаливо слушаше. Знаеше какво иска да направи Баскин. Но това си бе чиста загуба на време. Предизвикателствата, отправяни от него, нямаше да подкопаят чувството за превъзходство у Тамасара.

— Защо просто не изчакате, за да се уверите, професор Баскин? — тросна му се Тамасара и натисна копчето на вътрешната уредба. — Петнадесет минути до времето за излъчване — съобщи той със спокоен и уверен глас.

Кяо Пин хвърли поглед към стенния часовник. Тан Мин вече трябва да се разхожда по самолетната палуба заедно с президента.

 

 

Мортън и Гейтс се бяха свили до осцилоскопа, докато хеликоптерът се отдалечаваше от поредната джонка.

— Някъде там долу е — убедено каза Мортън.

Малко след това Дани вдигна глава от апаратурата си с изненадан поглед.

— От самолетоносача докладват, че президентът и Тан Мин се разхождат по самолетната палуба.

— Свържи ме с оперативния център, Дани — каза напрегнато Мортън.

В слушалките му прозвуча непознат глас. Той му каза да го свържат с Так.

— Искам веднага да се махнат от тази палуба! — каза Мортън, когато в слушалката прозвуча гласът на Так.

— Ами не знам…

— Направи каквото ти казвам, Так! И то веднага! — каза му Мортън с нетърпящ възражения глас.

 

 

От всички страни на палубата проблясваха светлините на Хонконг и Коулун. Около краищата на палубата, далеч от тях, се бяха наредили агентите от „Секретна служба“ и чакаха търпеливо. Само веднъж си бяха позволили да се приближат по-близо, но президентът им махна да се върнат. Не искаше никой, нито дори Так, да му се меси в този момент на откровен разговор с Тан Мин.

Двамата стояха известно време, без да продумат, загледани в тъмнината към китайския бряг. После, без да се опитва да прикрие емоциите в гласа си, президентът каза:

— Един от вашите философи е казал, че пътуване от хиляда километра започва с една-единствена крачка. Крачката, която тази вечер направих, е началото на моето пътуване към вашия народ. Бих искал, като се върнете, да кажете на председателя Ху, че бъдещето на Китай са Съединените щати.

Тан Мин отклони поглед. Възможно ли е този уайбин да говори истината? И възможно ли е Китай да рискува да отвори вратите си? Или отново ще се превърне в земя на вечно враждуващи помежду си племена? Честно казано, не знаеше. Знаеше само, че не бе очаквал да изпита такива чувства.

— Ку-хай ю-чен — каза Тан Мин тихо.

Президентът въпросително го погледна.

— Какво означава това?

— Това е стара будистка поговорка за оцеляване в несигурни времена.

— Не сте сигурен, че планът ми ще успее, така ли? — попита президентът меко.

— Не съм сигурен в нищо, господин президент.

Тан Мин се обърна към президента и леко потрепери:

— Хайде да влезем вътре.

Още не можеше да се сети защо Кяо Пин го бе помолил да намери някакъв предлог и да изведе президента навън. Усещаше само, че оставането навън застрашава по някакъв начин живота на този човек, който вземаше интересите на Китай толкова присърце. Внезапно, без да мисли как това би се отразило на бъдещето му, той реши, че не иска вече да участва в нищо, навреждащо на президента. Това означаваше да навреди на Китай, да унищожи единствения му шанс да заеме полагащото му се място в света.

Дали щеше да му бъде позволено да има глас при навлизането в тази светла ера, това той нямаше да го решава. В миналото му имаше много неща, които тази безмълвна фигура до него щеше да намери, без съмнение, за неприемливи. Но да му обещае, че ще се откаже от навиците си, значеше да излъже. Той винаги щеше да има нужда от някоя Сузи. Но пък би могъл да помогне по толкова други начини. Сега вече разбираше народа на Хонконг. Те не бяха като хората от континентален Китай и просто се страхуваха, че им предстои несигурно бъдеще. Помощта му би могла да се състои в това да се опита да премахне този страх, като убеди председателя Ху, че планът на президента е добър за всички.

— Елате, господин президент — каза Тан Мин, този път по-настоятелно. — Мисля, че търсят вас.

Так тичаше по палубата към тях.

 

 

В каютата на джонката Игор Тамасара бе заповядал да угасят двигателите и да отворят люка отпред. В отвора се появи парче нощно небе и джонката се залюля леко над вълните.

— Изгасете тока навсякъде! — нареди Тамасара.

Екраните и скалите изгаснаха, за да се намали рискът от откриването им.

— Дайте лъч! — последва нова заповед.

Докато доктор Петраров и доктор Фретов отиваха да заемат местата си, Анна скочи. Блъскайки Колин Баскин настрани, тя извади пистолета на Тарински и допря цевта му в главата на Игор Тамасара. Охранителят до него изобщо не можа да помръдне от изненада.

— Първият, който мръдне, е мъртъв! — изкрещя Анна и заговори през рамо на Колин Баскин: — Изчезвай оттук!

Той хукна към вратата и тогава Кяо Пин наруши тишината:

— Застреляйте я!

Охраната само мръдна с ръка към оръжието си и Анна моментално дръпна спусъка. После веднага притисна цевта към главата на Кяо Пин. На пода Игор Тамасара само ритна един-два пъти и се отпусна неподвижно.

— Застреляйте я! — ревна отново Кяо Пин.

Но изстрелите, които прозвучаха, идваха отгоре и бяха последвани от плясък във водата.

 

 

— Призрак! — изкрещя Томи, нарушавайки радиомълчанието. През прозореца не се виждаше нищо освен синьо-черна празнота.

— Потвърждавам! — дойде спокойният глас на Мортън.

Той пак впи поглед в осцилоскопа. Само огън от картечница можеше да даде такава следа. Мортън скочи и откачи едно узи от скобите на стената. Около него оперативните правеха същото. В слушалките си той чу как Томи се прокашля и после:

— Хайде да го направим образцово, полковник. Да се забием като стрела в небето! — Точно като в симулатора.

Един от войниците отвори вратата на кабината и започна да хвърля въжетата навън. Мортън и Гейтс грабнаха по едно и се хвърлиха навън в тъмнината, увисвайки над вълните с автомати, закопчани за коланите. Войниците излизаха от кабината и увисваха до тях. Скоро над вълните се люлееха дузина мъже.

И двата хеликоптера се спуснаха към джонката-призрак.

 

 

— Застреляйте я! — продължаваше да реве Кяо Пин неистово. — Пускайте лъча!

Доктор Петраров скочи напред да бутне лоста на жиротрона, но куршумът на Анна се заби в гърлото му. Преди още да бе паднал на пода, тя отново заби цевта на пистолета в главата на Кяо Пин.

— Следващият си ти! — изръмжа тя.

В пълнителя й оставаха четири патрона. Какво трябваше да направи, за да извади тази машина от строя?!

 

 

— Виждам призрака — каза Томи в микрофона. — Захождам за атака!

Дани хвърли последен поглед към осцилоскопа и хукна към вратата на кабината. Зад него един от техниците докладваше на оперативния център на самолетоносача какво става тук.

Навеждайки се над вратата, Дани изкрещя в мрака надолу:

— Има нова следа. Сигурно е включил жиротрона!

Увиснал под хеликоптера, Мортън го чу и вдигна ръка в потвърждение, макар че Дани едва ли го виждаше. Около него всички стискаха здраво въжетата.

 

 

На палубата на джонката агентите на Кяо Пин, свили се зад картечниците, гледаха смаяно. Само преди секунда небето бе празно, а сега от хеликоптера, появил се неизвестно откъде, се сипеха въоръжени мъже и тичаха към тях. Раздираха мрака с накъсаната си и точна стрелба и няколко трупа изплющяха в морето.

Хеликоптерът на Томи се отклони малко встрани, а в това време от покрива на кормилната рубка долетя силен трясък. Мортън и Гейтс нахлуха със стрелба, убивайки всички вътре.

Застанала на вратата на хеликоптера, Кейт гледаше как войниците се спускат по въжетата и се пръскат по палубата. Стрелбата долу продължаваше. Дани префуча покрай нея надолу, понесъл радиостанцията на гръб. Плъзна се по въжето и тупна на палубата. Кейт взе комплект слушалки.

— Слез колкото можеш по-близо до палубата — заповяда тя на пилота.

Хеликоптерът бавно започна да се спуска надолу.

 

 

Трясъкът от изстрелите навън най-сетне изкара техниците от шока и те пристъпиха към действие. Всички се втурнаха към люка и започнаха да се хвърлят в морето. Доктор Фретов се присъедини към тях.

Внезапно, преценявайки точно момента на раздвоеното за миг внимание на Анна, Кяо Пин заби лакътя си с такава сила в корема й, че пистолетът излетя от ръката й и изтропа на пода. Без да прекъсва атаката си, той я шибна жестоко с длан по гърлото и се втурна към жиротрона. Имаше още малко време!

Търколила се на пода, полузадушена и замаяна от болка, Анна напипа пистолета. С мъка се изправи на крака и стреля. Куршумът се заби в един монитор и го пръсна.

Кяо Пин се метна встрани.

Анна усети, че нещо я хваща за крака и замалко не я накара да загуби равновесие. Тя сведе поглед. Пръстите на Игор Тамасара отново посегнаха да я хванат, но тя изрита ръката му, отново стреля по Кяо Пин и отново не улучи.

Той бе стигнал до таблото за управление и очите му трескаво пробягаха по уредите. Оня уайбин бе казал, че всичко е предварително настроено. И дете дори би могло да се справи!

Следващият изстрел на Анна го улучи в рамото. Усети как костта му се натроши и ръката му изтръпна. Да, но люкът вече бе отворен. Само един импулс! Само толкова му трябваше. Само един импулс!

Анна изстреля последния си куршум, разбивайки още един монитор. Тъкмо тръгваше, залитайки, към жиротрона, когато вратата на каютата се отвори с трясък.

— Лягай долу! — викна й Мортън.

После изстреля дълъг откос по жиротрона.

За миг Кяо Пин остана прикован към таблото за управление от силата на изстрелите. После бавно коленичи и се строполи на пода. От вътрешностите на жиротрона се разнесе леко промененият му от записа глас:

Знам, че японците са вероломен народ…

Мортън се приближи към Анна.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна.

— Затова сега имам намерение да дам разрешение за ядрен удар по Токио… — редеше безплътният глас.

Застанал на вратата, Гейтс запита със страх в гласа:

— Мили боже, мислиш ли, че е успял да го задейства?

Зад него Дани влезе с радиостанцията на гръб.

— От оперативния център току-що докладваха, че президентът се е върнал вътре още преди десет минути. Лекарите казват, че се държал абсолютно нормално.

— Мили боже! — повтори Гейтс отново, но този път с облекчение.

Стрелбата на палубата бе спряла. В настъпилата тишина се чу измъченият глас на Кейт.

— Това е татко! Те са го убили! — проплака тя.

— Него първи го извадихме от водата — каза Дани тихо.

— Какви са загубите? — попита Мортън.

— Петима души от хеликоптера на Томи. Извадихме петима. Трима от тях са ранени. Тия обаче добре ти подредихме. Онези, които не можахме, акулите ще ги довършат.

Гейтс посочи към палубата.

— Това корито цялото е овързано като адска машина. Да кажа ли на хората ти да демонтират всичко?

— Не — отвърна Мортън.

Откъм палубата Кейт продължаваше да плаче.

— Ще ида при нея — каза Анна.

Дани също каза, че ще се качи горе и ще се погрижи да почисти.

Мортън се приближи до жиротрона и го удари с приклада на своето узи — Гласът най-сетне секна. Гейтс огледа разпердушинения жиротрон.

— Мислиш ли, че това нещо щеше да проработи?

— Кой знае?

Гейтс се огледа.

— Дали и ти си мислиш същото, което и аз си мисля, Дейвид?

Мортън кимна:

— Хайде.

На палубата двамата се приближиха до Анна и Кейт, наведени над тялото на Колин Баскин. Гейтс се наведе и нежно изправи Кейт на крака.

— Трудно ми е да кажа това, което трябва да ти кажа. Можем да вземем тялото на баща ти с нас, но това ще породи въпроси, ще се наложи да се отварят стари рани. Не всички ще разберат защо той е бил тук. Ще се разровят в миналото му и ще измъкнат неща, от които ще те заболи. Той бе част от всичко това, Кейт. Може би само в началото, но все пак участваше.

— Разбирам — каза Кейт със свито гърло вдигна поглед към Мортън. — Какво ще кажете вие, полковник?

— Много неща умряха тук тази нощ. Много лоши неща и само един добър човек — твоят баща. Ние ще потопим това корито и оставяме на теб да решиш дали да вземеш тялото му или не. Но от малкото, което научих за баща ти, знам, че той би желал да привърши земния си път тук.

Тя отклони поглед, кимайки, с обляно в сълзи лице.

 

 

Петнадесет минути по-късно Мортън, Дани и Гейтс се бяха натъпкали зад Томи в кабината на неговия хеликоптер. Оттам Мортън бе изпратил доклад до самолетоносача с гриф „Само за президента“.

Томи му се бе усмихнал глупаво.

— И на Анна й няма нищо, а?

— Нито драскотина дори. А сега си гледай работата. — Мортън поклати уморено глава.

— Никакъв проблем, полковник, никакъв проблем. Мортън се усмихна в тъмнината и този път усмивката му не беше сякаш взета назаем.

Радарът в пилотската кабина изобразяваше джонката като малка светла точица на девет километра от тях в иначе пустото наоколо море. Хеликоптерите от Юнайтед Стейтс бяха отцепили целия район. Друг хеликоптер беше отлетял с Анна, Кейт и тримата ранени войници към самолетоносача. Всички трупове бяха извадени и струпани на палубата. Там бяха и телата на доктор Петраров и доктор Фретов. Телата на двамата оперативни агенти от „Хамър Форс“, както и това на Колин Баскин, бяха дръпнати встрани от останалите. Когато момчетата бяха пожелали да вземат доброволно участие в акцията, Мортън ги бе предупредил, че ако загинат, ще бъдат погребани на място. В „Хамър Форс“ не си падаха по държавните погребения.

— „Удар“, тук „Командир“ — каза Мортън спокойно в микрофона. — Започни атака!

Томи натисна копчето на лоста, за да приготви ракетите за изстрелване. Хеликоптерът се насочи към джонката. Таблото за въоръжението светна.

— Стрелям… сега — докладва Томи.

Ракетите бяха освободени и със серия бързи трусове напускаха местата си.

Томи направи рязък вираж наляво.

Миг по-късно нощното небе се озари от блясъка на експлозията. Топката пламъци се издигна нагоре и разцъфна в огромно огнено цвете, позлатявайки вълните наоколо. После всичко угасна бързо, както и бе започнало.

— Това е — каза Дани тихо.

— Ами да — добави Мортън.

Томи насочи хеликоптера към светлините на Хонконг. Повече никой не проговори.

 

 

Два часа по-късно Мортън бе придружен от морския пехотинец до плаващия Овален кабинет. Войникът отново стегнато отдаде чест, почука и отвори вратата.

Президентът стана от стола си и пресече стаята.

— Здравейте, полковник Мортън — сърдечно го поздрави той, стисна му ръка и го поведе към столовете. — Прочетох доклада ви. А сега ми разкажете останалото.

Когато Мортън свърши, президентът дълго мълча. Това бе тържествен момент и дълго никой от двамата не проговори. Накрая президентът се изправи.

— Вие се справихте добре, полковник. Преди около час, след като Тан Мин ме извести за смъртта на Кяо Пин и онези руснаци, той провел дълъг разговор с председателя Ху. После председателят ми се обади по телефона. Ние също проведохме дълъг разговор. Утре сутринта той ще дойде тук. А също и императорът. Ху е сигурен, че ние тримата можем да направим така, че планът ми да успее.

— Ами да, господин президент, сигурен съм в това — отвърна Мортън и двамата отново си стиснаха ръцете.