Гордън Томас
Гласове в тишината (7)

7.

Групата на Мортън се събра около Виталий Ребиков. Тялото му лежеше голо на облицованата с неръждаема ламарина маса за аутопсия.

Преди да дойде, от кабинета на професора Мортън бе издал заповед на „Вътрешна сигурност“ да изпрати екип, който да претърси апартамента на Ребиков. Томи бе отишъл с тях тъкмо повод да започне кариерата си в „Хамър Форс“.

Бе наредил на Анна и на професора да преработят психопортрета на Игор Тамасара, на Лестър Финел — хората му да претърсят информационните банки на компютрите си за всеки, който е работил в Пощенска кутия 97 и после е умрял, на Шон Карбъри, който командваше „Секретни операции“ — да събере екип, на Джони Куърк — да нареди на хората си да преровят бумагите и да видят дали няма да открият нещо. Дани Нагиър бе започнал да сглобява специалното си оборудване.

Малко преди да напусне сградата, за да отиде до женевската Privatklinik той телефонира на Бил Гейтс. Директорът на отдел „Оперативен“ на ЦРУ бе един от старите кримки, с когото винаги бе работил добре. Двамата инстинктивно умееха да разбират какво е възможно в реалния свят. Гейтс веднага се бе съгласил да помоли ФБР да се поразтършува из Маями и да види какво може да открие за Ребиков или сестра му.

— И така, полковник, нещо специално, което да търсим?

Тъмните, обсидианови очи на професор Абрахамсон, главен патолог, го пронизаха от другата страна на масата. Той навлече хирургическите си ръкавици и защипа ръкавите на ризата си с тях. Както и цялата стая, и той миришеше на химикали. Двамата му асистенти продължаваха да правят внимателен оглед на трупа.

— Всичко, което би могло да го накара да извърши самоубийство без никаква видима причина — каза Мортън с равен глас.

Професор Абрахамсон извърна клюнообразното си лице към професор Свенсен.

— Бих казал, че това повече клони към вашата област.

Психиатърът се усмихна толерантно.

— Единственото нещо, което успях да науча, не е от субективен характер. Но тъй като не мога да предложа никаква психическа причина, остана ми само да се надявам, че вие ще посочите някаква органическа.

— Слава богу, че съм само един беден неврохирург — ухили се Йоши Крамър.

Отново се възцари мълчание и всички продължиха да оглеждат тялото. Под мощните луминесцентни лампи кожата изглеждаше като восъчна. На шията му имаше тъмновиолетова ивица, останала от колана, с който Ребиков се бе обесил.

Професор Абрахамсон разпери ръце встрани и раздвижи пръсти.

— Зимна скованост. — Той се обърна към единия от асистентите: — Някакви предложения?

Асистентът помисли малко.

— Какво ще кажете за соло цигулка? Брамс например? Нещо, което да ви раздвижи пръстите.

Професор Абрахамсон кимна:

— Много добре. Нека бъде Найджъл Кенеди.

Асистентът включи касетофона, сложен на една количка в ъгъла на стаята. Музиката отекна между облицованите с фаянсови плочки стени.

Над масата за аутопсия бяха окачени везни и две легенчета от неръждаема ламарина. Между тях висеше подвижен микрофон. На отделна релса бе закрепен подвижен, рентгенов апарат. Професор Абрахамсон вдигна ръка и включи микрофона. После наклони леко глава на една страна и движенията на ръцете му станаха по-целенасочени, плъзгайки се по торса, ръцете и краката на Виталий Ребиков, систематично опипвайки и стискайки всеки мускул и мазнина. Надникна между пръстите на краката, под мишниците и в чатала. Опипа шията и главата. Пръстите му внезапно се спряха в косата и той се наведе, за да види по-добре. После вдигна поглед към Йоши Крамър.

— Дали това е сънното, което си мисля?

Йоши наведе глава над скалпа.

— Белег от дупка — промърмори той тихо. — Белег от дупка за изследване.

Останалите се приближиха да видят за какво става въпрос. В черепа много ясно се виждаше малко кръгче с размер на десетцентова монета.

— А какво е отдолу? — попита Мортън.

Йоши се отдръпна назад.

— Едни от най-важните части на човешкия мозък. Обаче ми се струва, че теб ще те заинтересува амигдалата. Това е онова малко бадемовидно тяло, което играе ключова роля в емоциите — и по-специално агресията. Винаги съм казвал, че ако някой успее да пипне там, ще е на път да създаде чудовище, което ще накара добрия стар доктор Франкенщайн да заприлича на студент първокурсник!

Професор Абрахамсон ги огледа и въздъхна:

— Слава богу, че съм само един беден патолог! — После се обърна към Йоши: — Докато стигна до мозъка, ще мине малко време. Освен ако, разбира се, не искате да почна веднага с него.

— Не бързаме, Изидор — успокои го меко Йоши.

Патологът кимна на асистентите си:

— Добре, хайде да го обърнем тогава.

Двамата го обърнаха и професорът поднови методичното изследване на трупа.

 

 

На Ли Муфанг му се пиеше чай. Имаше лице, което никога не издаваше мислите му. Можеше да му се даде всяка възраст между тридесет и четиридесет години, но не и четиридесет и три, на колкото всъщност беше. Помагаше му това, че по тялото си нямаше нито грам излишна мазнина и че косата му бе черна като гарваново перо.

Той хвърли поглед към Шаойен, която дишаше тежко с широко отворена уста. До пристигането на факсовете тя бе, както обикновено, ненаситна и двамата се бяха вкопчили като животни един в друг. Едва стигнала до единия оргазъм, тя веднага започваше да работи за следващия. Винаги бе такава след прекарване на деня в леглото на Лио и като че ли с това се очистваше от докосването и вкуса му.

Първият факс бе на мандарин с обратно изписване на йероглифите и с представка, подсказваща, че съобщението идва от директора. Както винаги, Кяо Пин бе кратък. След като го прочете. Ли го накъса на парченца, сложи ги в една чинийка и ги запали. После занесе пепелта в тоалетната и пусна водата. Така постъпваше с всички инструкции, носещи тази представка.

След това, пуснал музиката на радиото като фон — още една предпазна мярка, — той обсъди с Шаойен нейната част от новопристигналата от Пекин заповед. Тъкмо се занимаваха с това, когато пристигна и вторият факс — от Лио. Ли донесе дългия факс в леглото и се зае да го изучава.

Огромна руска подводница бе преплувала половината свят и обратно, без да бъде забелязана от американците до последния момент. Кяо Пин още веднъж бе доказал правотата си.

Дори и на този етап Ли знаеше съвсем малко от подробностите на операцията с кодово название „Безмълвни гласове“. Това бе типично за Кяо Пин — да използва английски думи за името на операцията. Това показваше дълбокото му разбиране на Запада. „Мисли като тях, стани като тях и само тогава може да успееш да ги смажеш“ — така му бе казал той при последната им среща в Пекин.

Докато Ли ставаше от леглото, Шаойен изпусна газове. Шляпайки с боси крака по пода на спалнята, той се отправи към кухнята. Изчака водата да заври и после заля торбичката с билков чай. Обгръщайки чашата с длани по китайски той тихо сърбаше, както го бе учила майка му. Мислеше. До този момент операция „Безмълвни гласове“ се бе оказала необичайно лека за изпълнение. Според него една такава операция би трябвало да бъка от трудности. Обаче още от първия миг бе доловил слабостта на Лио към секса. След като Шаойен го закачи на куката, останалото вече бе лесно. Лио явно е добър в работата си, дори изключително добър, след като е успял да открие подводницата. Но иначе бе много наивен и отношението му към Шаойен го доказваше. Обаче понякога такива като него можеха да предприемат опасни и непредсказуеми действия. Трябваше да се отнасят с него много внимателно, да упражняват не повече от оптималния натиск.

Ли остави чашата и се върна обратно в спалнята. Клекна до факса и набра дълга серия цифри, за да изпрати получения от Лио факс в Пекин. Сбръчка нос, като чу, че Шаойен отново пуска газове. Трябва да й заповяда да потиска тая своя страст към бърканите яйца.

По-късно накъса факса и го пусна в тоалетната. После взе душ и се избръсна, подготвяйки се за срещата с Лио.

 

 

В залата за аутопсия професор Абрахамсон завърши външния оглед на трупа. Виталий Ребиков отново лежеше по гръб, а Найджъл Кенеди бе спрял да свири.

— Искате ли да чуете нещо друго? — попита го същият асистент, който бе пуснал касетата.

Патологът му хвърли бърз поглед.

— Не. Може и да съм схванат, но не чак толкова.

Професор Абрахамсон се обърна към хирургическата количка. Единственият голям инструмент в нея бе малка електрическа резачка, включена в един от многобройните контакти в стената.

Йоши Крамър кимна към рентгеновия апарат:

— Защо не направим някоя и друга снимка на главата? Може да ни подскаже нещо за произхода на онази дупка.

Професор Абрахамсон кимна към другия си асистент. Той нагласи апарата точно над главата на Ребиков. После направи поредица от снимки на черепа. След това, докато излизаше забързано от стаята, за да ги прояви, патологът започна с външното описание на трупа. Докато той говореше в микрофона, останалият асистент отряза по един нокът от пръстите на ръцете и краката, както и няколко косъмчета от косата и слабините. После ги сложи в бурканчета и им залепи етикети.

— Днес наистина ще си заслужиш заплатата, Дейвид — промърмори Йоши.

Патологът взе скалпел от количката и хвърли поглед към професор Свенсен.

— Ако нямате нищо против да почакате малко вън…

Психиатърът поклати отрицателно глава.

Професор Абрахамсон сви рамене и насочи дългото и тънко острие на скалпела към тялото. Разперил пръстите на едната ръка върху кожата, за да я държи опъната, той направи един Y-образен разрез на гърдите, забивайки скалпела дълбоко в мускулите и тлъстините, за да се покаже гръдната кост. Долният край на разреза стигна до горната част на тазовия кръг. Кожата цъфна отворена. Почти нямаше кръв.

Той хвърли скалпела и взе по-къс. С него отдели хрущяла над гръдния кош. После взе ножици за рязане на кости и започна да отваря гърдите. Известно време се чуваше само хрущенето на разрязваните кости. Когато приключи с гръдната плоча, професор Абрахамсон отстъпи назад, за да даде възможност на асистента си да открие органите. Мортън разпозна белия и черния дроб, както и нагънатите намотки на червата. Сърцето засега оставаше скрито зад белите дробове.

Професор Абрахамсон отново застана до масата и огледа органите. После извърна глава към микрофона и каза:

— Визуалният преглед на вътрешните органи не показва нищо необичайно.

След това взе нов скалпел и се зае да отреже белите дробове.

 

 

В хола, чийто прозорци на втория етаж гледаха почти точно срещу апартамента на Ли от другата страна на улицата, двамата техници от ФБР чуха в слушалките си звуците от факса и повторното пускане на водата в тоалетната. Както и всички други звуци, които бяха записали от този апартамент, и на тези автоматично се слагаше дата и време. По-младият агент, жилест китаец, роден в Хонконг, на име Тент, погледна стенния часовник.

— Може би някой ден ще разберем за какво е всичко това — каза той.

— Само че още не са ни продупчили билетчета — отвърна Сонг. Той беше американец от китайски произход.

— Това е типично за Лангли.

Сонг сви рамене. В този бизнес вършиш това, за което ти се плаща. Мисленето не бе включено.

 

 

След като махна белите дробове, професор Абрахамсон ги огледа, хвърли единия от тях на везните, отбеляза теглото му, изчака асистента да го свали оттам, после сложи и другия. Всичките си наблюдения съобщаваше в микрофона. Той огледа присъстващите, сякаш очакваше въпроси. Нямаше такива.

— … Няма аномалии — заключи професор Абрахамсон.

Мъртвите, които идват тук, нямат друг глас освен този, помисли си Мортън. Абрахамсон говореше вместо тях, заравяйки ръце дълбоко в телата им, мъчейки се да хвърли някаква светлина върху отминалия им живот. Няма аномалии.

Професор Абрахамсон извади сърцето и го огледа. Изчака асистента да отнесе дроба в буркана и сложи сърцето в друг буркан. Органите щяха да отидат за изследване в патологията, а течностите — в токсикологията.

Професор Абрахамсон примижа към зейналата празнина.

— Последната приета храна се оказва, че се състои от варени яйца, хляб и някаква течност.

— Всяка сутрин закуската му бе такава — обади се професор Свенсен.

— Мислите, че това го е депресирало ли? — попита асистентът.

Професор Абрахамсон го погледна.

— Ако искате да ни разсмеете, първо ни предупредете.

Очите на асистента отново добиха съсредоточен израз.

Черният дроб, пикочният мехур, панкреасът и бъбреците също бяха претеглени и предизвикаха благоприятен коментар. Виталий Ребиков е бил здрав човек, каза си Мортън.

Другият асистент се върна с проявените рентгенови снимки и ги сложи на светлинното табло на стената. Йоши и Мортън се приближиха към тях.

— М-да, да, да — промърмори неврохирургът, оглеждайки внимателно снимките.

Останалите се приближиха към тях.

— Какво има? — поиска да узнае професор Абрахамсон.

— Имплантация. Подобрен вариант на Делгадо за бикове — промърмори Йоши, без да откъсва поглед от снимките, и посочи с пръст миниатюрното тъмно петънце.

Другите се скупчиха да видят по-добре.

Професор Абрахамсон впери поглед в Йоши и тежко произнесе:

— Кой, по дяволите, е този Делгадо, за когото говорите с такъв компетентен тон?

Йоши кимна към светлинното табло:

— Когато ние с вас още сме си играли на доктори, Хосе Делгадо е провеждал експерименти, които заплашили бикоборците да останат без работа. Дълбоко в мозъка на бика той имплантирал радиоуправляем електрод. После излизал на арената без нищо друго, освен малкото дистанционно управление. Два тона смъртоносни мускули се втурвали срещу него. Но щом Делгадо натискал някой бутон, разяреният бик се превръщал в кротко теленце… Та така. Делгадо е слагал електрода си горе-долу на това място, на което е сложен и този. С една дума, близо до онази част на бичия мозък, която контролира паметта, импулсите и чувствата. Делгадо не отишъл по-нататък от това да покаже на хората, че е възможно върху поведението на животното да се упражни контрол от дистанция. А тук, изглежда, някой се е опитал да докаже същото и при хората.

Професор Свенсен кимна замислено.

— Когато учех в Упсала^[1] попадна ми оценка за работата на Делгадо. Заключението бе, че да се прави същото върху хора е опасно, защото може да предизвика халюцинации и илюзии, които биха могли да се изплъзнат от контрол. Дори по-лошо: могат да накарат някой да се държи абсолютно неадекватно. Като например да се самоубие без никаква видима причина.

Професор Абрахамсон се засмя недоверчиво:

— Наистина ли предполагате, че някой някъде е натиснал копчето на дистанционното управление и Ребиков веднага се е обесил? Това ли искате да ни кажете?

Професор Свенсен фиксира патолога с поглед.

— Аз не съм невролог, професор Абрахамсон. Но знам със сигурност, че мозъкът е най-сложното творение на тази планета. И въпреки това, ние разбираме само една нищожна част от неговите функции. Какво става в мозъка, когато мислим? Доколко свободни сме? Доколко действията ни са определени от сили извън нашия контрол? Какво става, когато си спомним нещо? Или когато една дума ни се спре под езика?… Има още стотици такива въпроси, чиито отговори тепърва ще ни се изясняват. Знаем, че в един среден мозък има петнадесет милиарда нервни клетки, но все още не разбираме кои от тях контролират например стареенето, депресията или пристрастяването към нещо. Аз се интересувам какво става в мозъка, когато някой човек избухва в насилие. Интересувам се от ефекта, който насилието може да окаже върху този, от когото излиза. Какво всъщност знае науката за насилието? Все още съвсем малко. Докато не научим нещо повече, нищо не мога да отхвърля или пренебрегна.

Старият патолог поклати глава:

— Сега съм още по-доволен, че работата ми е да се занимавам само с мъртвите.

Той се извърна и отиде до масата. Останалите го последваха.

В пълна тишина професор Абрахамсон обели кожата на черепа, за да оголи шева, след което взе електрическия трион и резна четири начупени линии. После взе стоманен лост, приличен донякъде на обувалка, и го мушна в един от разрезите. С доста усилие и със силен всмукващ звук успя да отхлупи теменната кост. С помощта на малко по-голям скалпел той отряза артериите и тъканите, които държаха мозъка на мястото му. За по-малко от пет минути органът бе изваден.

След като го оглежда в продължение на около минута, патологът го вдигна към светлината на мощната луминесцентна лампа. Останалите гледаха като омагьосани сивкавата, прилична на гъба маса, пълна с тъмно оцветена течност.

— Виждам го — обади се Йоши. — Между амигдалата и хипокампуса.

Мортън ясно виждаше кръглия силует на електрода.

— Дайте да му направим още няколко снимки — каза той.

Професор Абрахамсон го сложи внимателно на везните.

— Триста грама. Ще го претеглим пак, след като извадим онова нещо — каза той.

Останалите гледаха в мълчание как асистентът прави рентгенови снимки на мозъка. Когато се обърна да тръгва, Мортън го спря.

— Нека аз ги проявя — каза той.

Време беше да започне да събира мозайката малко по малко.

Патологът го стрелна с поглед, но не каза нищо. Свали подноса от везните и го занесе до една масичка. Над нея имаше високоинтензитетна лампа на съчленена стойка, която даваше много мощно осветление. Останалите се събраха около него.

Със забележително икономични движения професор Абрахамсон направи разрез на мозъка, за да извади големия колкото хапче електрод. Стисна го с хирургическите щипци и го вдигна към лампата. По металната повърхност на електрода нямаше никаква маркировка.

Никой не проговори. Мортън взе едно бурканче за образци и отвори капака му. Професорът внимателно пусна електрода вътре. Мортън сложи капака отново и се обърна към всички с търпелив глас:

— Налага се официално да ви напомня, че за това, което стана тук, не бива да говорите на никого. Нито на колегите си, нито на семействата си. Абсолютно на никого.

Изчака, докато всички кимнат, после се обърна и излезе от залата за аутопсия. Нямаше с какво да подкрепи стягането в стомаха си — във всеки случай не и с бумагите, които Битбург щеше да иска от него, — но то му казваше, че след като така и така ще трябва да започне от някое място, защо това място да не е Пекин. След като руснаците бяха излезли от схемата, единствените, които имаха ресурси да подновят работата оттам, откъдето я бе оставил Делгадо, бяха китайците.

 

 

В 4,00 сутринта, минавайки край потъналите в дълбока сянка Арлингтънски гробища, линкълнът се отправи на север от центъра на Вашингтон, бавно прекосявайки равните и тук-там обрасли с гори поля по бреговете на Потомак. Гейтс увеличи скоростта, настроил радиото на станция, денонощно предаваща новини.

Той бе огромен мъж с широки рамене. Бе разхлабил вратовръзката си, но яката на ризата му бе закопчана. Имаше цял гардероб от едни и същи ризи — шити от еднакъв плат и с еднаква кройка. Това му бе неизменен навик.

Слушането на радио бе друг негов навик: трудно понасяше тишина. И изпитваше голяма любов към гласовете от радио. Предаваха толкова много информация, и то с натискането само на едно копче. Дежурният офицер, който го бе събудил преди един час, не би могъл да кандидатства дори и в някоя провинциална радиостанция. Имаше недостатък в говора, дължащ се на нерви, който го бе оставил на вечна „кучешка вахта“ в отдел „Оперативен“.

Беше му се обадил, за да му съобщи двете неща, които бяха включени в списъка „Да се събуди директорът“: новините, че една съветска подводница от клас „Тайфун“ се прибира към къщи и че човек на Кяо Пин бе изпратил още един факс от апартамента си в Чайнатаун. Дежурният офицер бе заекнал, че за това откъде се връща подводницата няма никаква информация. Но по последователността на набирането на номера хората му бяха разбрали, че факсът е предназначен за Пекин. Гейтс бе попитал и му бе отговорено, че няма нищо от Маями. Е, ако предстоеше да има, скоро щеше да има.

Но това, което го накара да се качи на колата и да тръгне към офиса си в този необичаен час, бе телефонното обаждане на Такър Симпсън, с което го уведоми, че президентът ще ходи на срещата на необвързаните страни в Манила, с междинно спиране Хонконг. Осигуряването на този маршрут щеше да създаде големи главоболия. На британците в Хонконг, на филипинските служби за сигурност, както и на клона на ЦРУ във Филипините. И още един бог знае с още колко служби трябва да се консултира, да ги включи в играта или просто да ги провери само за да ги изключи.

Гейтс приятелски махна на охраната пред входа на Лангли. Паркира колата пред сградата на щаба и влезе във фоайето, крачейки върху емблемата на Управлението — вбита в пода мозайка на щит с шестнадесет звезди, с извърната в профил глава на белоглав орел. Малко по-нататък бе плочката, посветена на най-известния директор на ЦРУ — Алън Уолш Дълес. На нея бяха гравирани думите на апостол Йоан: „И вие ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. Гейтс кимна на часовия до асансьорите и натисна бутона. Средната врата се отвори. Този асансьор бе програмиран да спира само на неговия етаж — шестия. Секунди по-късно той излезе в облицования в светла дъбова ламперия коридор и закрачи по стандартния за държавни учреждения тъмнозелен килим.

Неговият кабинет бе в дъното на коридора. Стигнал до вратата му, той набра трицифровия си личен код на таблото до вратата и екранчето на малкия компютър светна. От „Вътрешна сигурност“ казваха, че бил последен вик на техниката. Според Гейтс обаче това беше прекрасен часовник, следящ го кога идва и кога си отива. Щом влезе в офиса, лампите автоматично светнаха — още една малка услуга, която компютърът вършеше.

Самият офис бе голям, просторен и три от стените му бяха заети от библиотеки. Четвъртата беше огромен прозорец, предлагащ чудесна гледка към градския пейзаж на Вашингтон. Както всички останали прозорци на сградата, и този бе покрит с невидима субстанция, която техническите служби бяха създали, за да предпазят от електронно подслушване и наблюдение. На бюрото пред прозореца лампичката на телефонния секретар мигаше, съобщавайки му, че има записано обаждане. Гейтс го натисна.

— Обади ми се — заповяда гласът на Мортън.