Гордън Томас
Гласове в тишината (29)

29.

— Потапяне! — заповяда Марло, обхванал с ръце перископа.

Помещенията се изпълниха с предупредителния вой на сигнала за потапяне. Моряците въртяха кранове и докладваха, че показанията на уредите се променят, лампичките от зелено минават на червено. Баластните резервоари започнаха да се пълнят с вода и въздухът заизлиза навън с писък.

Марло се отдръпна от перископа и заповяда:

— Прибери перископа!

Перископът се плъзна на мястото си в тръбата на пода в командния отсек. Кяо Пин чу как корпусът запука под налягането на водата отвън. Някои членове на екипажа го поглеждаха крадешком. Когато взе решение да дойде, изчете всичко, което го интересуваше, за подводниците. Пукането бе нормално, макар че действаше на нервите. Той бръкна в един от джобовете и тикна пурата в устата си.

— Пушенето е разрешено само в каюткомпанията, другарю Пин — каза Марло укорително.

Кяо Пин впери тежък поглед в капитана. Отдавна никой не му бе говорил така, камо ли пък уайбин.

Няма да я пуша, а само ще я дъвча — натъртено отговори той. — Или и това е забранено?

В гласа на Кяо Пин прозвуча такъв хлад, че останалите в командния отсек побързаха да отклонят погледи.

На свой ред Марло се втренчи в Кяо Пин. Обикновено би изгонил всеки пътник оттук, даже и от подводницата, който си позволяваше да се държи по такъв надменен начин. В получените заповеди обаче бе казано, че трябва да не прави нищо, което би обидило този гост. Той се опита да изобрази помирителна усмивка.

— Някои от уредите тук са твърде чувствителни към пушек, другарю Пин. Искате ли да се присъедините към вашите колеги в каюткомпанията? Имаме водка…

— Това не е увеселително пътуване, капитане.

— Разбира се, че не е.

Той се опита да не звучи раздразнено. Тоя китаец му действаше на нервите. Обърна се към другия офицер:

— Поемете командването, другарю лейтенант. Две трети напред! — После се извърна към Кяо Пин. Наистина неприятен човек. Но това все пак бе негов съд и имаше някои неща, които трябваше да знае. — Можете ли да ми кажете дали другарят вицепремиер Олег Казенко е мъртъв?

Кяо Пин не отговори веднага, заслушан в командите на младия офицер. Това бе добър екипаж. Заслужаваха нещо по-добро от този уайбин. Но по-добре да не влиза в конфликт сега, когато имаше нужда от него.

— Да. Загина при самолетна катастрофа.

Марло дълго стоя безмълвен, без да помръдне. Съобщението на Савенко значи не е било капан. Но след като Олег е мъртъв, какво би могло да означава това за него? Дали Савенко щеше да го свали от командването заради отказ да се подчини на заповедта за връщане? Или още по-лошо — да го прати на някоя вътрешна станция в дълбините на Сибир? Савенко можеше да направи какво ли не.

Когато най-сетне проговори, устните му потрепериха:

— Вицепремиерът бе мой тъст. Бяхме много близки…

Кяо Пин кимна бегло. Мразеше сантименталностите от всякакъв вид.

— Заповедите остават непроменени — каза той.

— Получих заповед да се върна веднага в базата, другарю Пин.

Лицето на Кяо Пин остана безизразно. Отдавна бе усвоил изкуството да не показва изненада.

— От кого? — попита той.

— От другаря генерал Савенко.

— Говорих с генерал Савенко. Той се съгласи да я отмени. — Винаги му се бе струвало лесно да излъже един уайбин.

— Да, но аз нямам никакво потвърждение, другарю Пин.

— Генерал Савенко ме помоли да ви информирам. Стори му се, че това е напълно достатъчно. Но нищо, ако се съмнявате в думите ми…

Марло поклати глава:

— Не, не, разбира се, че не.

— Чудесно — каза Кяо Пин с глас, който слагаше край на въпроса.

Тъй като налягането по корпуса се стабилизираше, нямаше нужда Марло да повишава глас, когато каза:

— Според заповедите, които получих, вие трябва да ме информирате за тази мисия, другарю Пин.

Кяо Пин помисли малко. Този уайбин му трябваше още малко. И дали щеше да му каже или не, нямаше значение.

— Другарю капитан, вие сте натоварен с мисия, която ще ви осигури място в световната история… — подзе Кяо Пин.

Бързо, но без да изпуска нищо, той описа за какво служи жиротронът и разкри набелязаната цел.

Марло го гледаше с растящо, нямо удивление. Нищо чудно, че Савенко е отменил заповедта. И което е още по-важно — много, много по-важно, — предоставяше му се страхотна възможност да се реабилитира в очите на Савенко! Да го натоварят с такава мисия! Това означаваше, че блестящото му бъдеще във флота е гарантирано и че пак щеше да има власт да се опълчи срещу когото иска.

— Американският президент! — ахна той. — Но това, което ми описвате, ще доведе до връщането на марксизма-ленинизма. Нямах представа, другарю Пин. Нямах никаква представа…

— Изпълнявайте задълженията си, другарю капитан — каза Кяо Пин меко.

Думите му напомниха нещо на Марло.

— Другарю Пин, тук има традиция преди всяка мисия да информирам екипажа…

Кяо Пин въздъхна. Можеше да си представи какво щеше да каже този глупак уайбин на екипажа си. Но това също нямаше значение.

— Много добре, направете го.

С нарастваща възбуда Марло се отправи към каютата си. Трябваше да остане за малко сам, за да подготви онова, което несъмнено щеше да се окаже най-знаменитото обръщение, което бе правил някога.

 

 

Оперативните агенти изхвърчаха от асансьора с извадени пистолети. За миг Тунг Шай се втренчи в тях със смаяно удивление. После инстинктът взе връх. Той бързо отстъпи в апартамента, посягайки да извади собственото си оръжие.

Томи се хвърли напред, обгръщайки краката му над коленете, блъскайки шефа на Триадата в коридора с такава сила, че даровете от полицата паднаха върху главата на Тунг Шай. Статуята на дебел мандарин се заби в лицето му. Томи рязко го изправи на крака и силно го тресна в стената, грабвайки с другата ръка дръжката на пистолета на Великия дракон.

Агентите го последваха и затвориха вратата. С насочени пистолети те претърсиха апартамента и докладваха, че е празен.

— Всичко е под контрол — докладва Томи по микрофончето.

Тунг Шай го погледна с явно облекчение.

— Вие полиция? Тогава всичко наред. Обаждате на суперинтенданта на Кулун. Той ви казва. Всичко наред. — Започна да изтупва дрехите си — повече загрижен, отколкото ядосан, и продължи: — Защо вие тук? Този месец пари вече платен на суперинтенданта.

Томи не му обърна внимание и отново заговори в микрофончето:

— Сега ще го доведем долу.

— Къде водите? — поиска да узнае Тунг Шай.

Томи най-сетне му обърна внимание.

— Първо малко ще се повозим на кола. После на лодка, а после кой знае? Но искам да ти кажа нещо. Има много хора във Вашингтон, на които ужасно им се иска да ти зададат някои и друг въпрос за наркосделките ти. Но преди тях аз имам няколко въпроса към теб.

Томи описа Анна и попита Тунг Шай дали знае къде е. Великият дракон го гледаше с недоумение.

— Не познава тази жена.

Чак сега разбра за какво става въпрос. Хората на Кяо Пин сигурно са отвлекли поредната тайна агентка на Бюрото за борба с наркотиците, които уайбините започнаха все по-често да използват.

Устата на Тунг Шай заработи:

— Вие КГБ? ФБР?

— Каквото ти хареса, такива сме — каза му Томи весело.

— Няма тръгва вас! — опъна се Тунг Шай. — Не мърда оттук!

— Тръгва нас и мърда оттук — парира Томи спокойно.

Откъм вратата долетя звук от превъртането на ключ в бравата. Двамата агенти веднага приклекнаха и насочиха пистолетите натам. Томи застана между Тунг Шай и отварящата се врата.

На прага застана Сузи. Единият от агентите я сграбчи и дръпвайки я към себе си, й запуши устата, защото тя вече я бе отворила да вика.

— Не издавай нито звук! — прошепна агентът в ухото й, затваряйки вратата с ритник.

Тя кимна с разширени от страх очи.

Томи се обърна към нея:

— Той ще си махне ръката от устата ви, разбирате ли? Не викайте и не правете глупости, защото ще се наложи да ви попречим насила. Разбирате ли?

Сузи отново кимна панически. Агентът си махна ръката, тя пое въздух няколко пъти и затрепери от изживяния шок.

— Никой няма да ви направи нищо — обеща й Томи. — Вие ли сте Сузи?

— Да — прошепна тя.

— Време е да се махате оттук — съобщи й Томи. Полковникът му бе казал, че трябва да й предостави тази възможност.

Тунг Шай вторачи невярващ поглед в Сузи и се обърна към нея на кантонски:

— Кой е тоя уайбин?

Сузи не му обърна внимание и заговори на Томи:

— Трябва да посъбера някои неща.

Томи поклати глава:

— Няма време за такива работи.

Тя пое дълбоко въздух и избърса сълзите си. Постепенно се успокояваше. Кои бяха тези хора? Какво правеха тук? Тя отново се обърна към Томи:

— Вие приятели на Дейвид ли сте?

— Да.

Тунг Шай се хвърли към нея. Томи грубо го дръпна обратно.

— Повече не се опитвай, просто забрави — каза той на съвършен кантонски и за първи път в очите на Тунг Шай проблесна страх.

Томи отново заговори в микрофона:

— Слизаме. Един враг и един приятел. — После се обърна към Тунг Шай: — Имаш два избора. Идваш доброволно с нас или те застрелвам тук. Точно в момента не ме вълнува кой знае колко кое избираш.

Томи мушна цевта на пистолета в ухото на Тунг Шай и я завъртя. В школата инструкторът му бе казал, че тогава в ухото се чува особено смразяващ кръвта звук.

— Идвам с вас — прошепна Тунг Шай.

Томи тикна пистолета в колана на дънките. След това, прегърнал Тунг Шай през рамо, той се насочи към вратата.

— И не забравяй, мой човек. Ние сме приятели. Затова се усмихвай. А ако това ще ти помогне, ще ти разкажа всички вицове, които знам на кантонски — ухили се той, прекрачвайки прага на апартамента заедно с него.

 

 

В акустичното на Сиатъл капитан Едмъндс и лейтенант Удуърд не сваляха слушалките от главите си. Останалите акустици ги настройваха към промените в ситуацията.

— Първо имахме една малка мечка. После станаха две. След това — три. А сега са вече четири. И всичките си играят заедно като сърнички. Липсва им само Русокоска — промърмори на себе си вахтеният.

Русокоска бе корабът майка от тиловото осигуряване.

Едмъндс се обърна към плотинга.

— Каква е тая четвърта мечка? Знаем ли я? — попита той оператора.

— Знаем я, капитане.

Морякът кимна към отворената папка.

— Това е Родина. По-рано патрулираше в атлантически води. Момчетата от Вашингтон я засякоха там преди известно време. А сега е тук и лети като ракета. Цепи водата с шестдесет километра в час и продължава да настъпва газта. Японските мечки хвърчат редом с нея. По една от двата борда и третата отзад.

— Затворник и охраната му — промърмори Удуърд.

Капитанът си свали слушалките и погледна началника на акустичното отделение.

— Мисля, че вече е време, Уди, да кажем на шефовете за този мечешки пикник.

 

 

Форбс, камериерът на президента, почука на вратата и влезе в президентската спалня на „Еър Форс 1“, понесъл поднос с чаша и чинийка. Президентът вече се бе облякъл и седеше на края на леглото. С кацнали на носа очила, той четеше телеграмите с гриф „Само за президента“, които бяха се събрали, докато той бе спал.

От финансовото министерство докладваха, че през следващото тримесечие щяло да се наложи още, рязане, придружено от мрачни прогнози за търговията с Европа. Друг доклад от Държавния департамент пророкуваше нов глад в Африка, на който вицепрезидентът бе написал: „Препоръчвам ненамеса“. Типично. Какво можем да направим? Да седим и да гледаме как цял милион народ умира от глад, докато така наречените им водачи се чудят как да се избият. До резолюцията на вицепрезидента той написа: „Изпратете още помощи и сили, които да осигурят правилното им разпределение“. Неговият предшественик бе направил същото в Сомалия и то бе дало резултати.

Бутайки настрана бумагите, президентът се усмихна на Форбс.

— С удоволствие бих изпил чаша хубав чай — каза той, внимателно разчленявайки звуците на мандарин.

— Страхотно, господин президент — похвали го Форбс. — Каквото и да кажете на този език, ми звучи страхотно.

— Благодаря, Форбс. Дано и домакините ни да си кажат същото. — Президентът хвърли поглед към подноса. — Я да видим какво си ми донесъл тази сутрин.

— Шипков чай с лимон. Китайците казват, че това бил най-добрият начин Ин и Ян да бъдат в хармония цял ден — каза Форбс, подавайки му чашата.

Президентът започна да посръбва от врялата напитка, а Форбс излезе.

Малко след това Так мушна глава през вратата.

— Полковник Мортън е на телефона. Иска да каже нещо за ония японски подводници.

Президентът остави чашата и вдигна слушалката до леглото си.

 

 

В склада за торпедата, където бе натоварен жиротронът, скръстил ръце пред себе си, Игор Тамасара наблюдаваше внимателно доктор Фретов и доктор Петраров, които довършваха щателната инспекция на машината, за да видят дали не е пострадала по време на прехвърлянето.

Двамата бяха свършили добра работа. Обаче бе време да се отстранят. Имаше място само за един. И това бе той — звездата, творецът и създателят на нещо толкова страшно, че никой и нищо нямаше да може да го спре. В напълно различния свят, който щеше да се роди след това, бе сигурен в едно нещо. Като учен, той щеше да бъде над всички останали — уважаван и ухажван. Старите му колеги от Пощенска кутия 97 и от много други места щяха да признаят постижението му, че е върнал науката там, където й е мястото — в ръцете на учените. От много отдавна науката бе под контрола на генерали и политици. Решенията се вземаха от тях. Но скоро това щеше да се превърне в отживелица. Скоро науката ще погълне всичко останало. И поради неговите постижения той е ученият, към когото всички останали ще се обърнат. Дори и ония, които го мразеха заради това, което е създал, също щяха да се страхуват от него.

Вратата към торпедното се отвори и в отделението влезе Кяо Пин. Той се спря за миг с призрачно осветено от дежурната лампа лице. Тук бе студено. Лекарите му бяха казали, че всяка внезапна промяна на околната среда би могла да му навреди, да ускори края му. Но въпреки това щеше да живее достатъчно дълго, за да види началото на операция „Безмълвни гласове“. Това бе важното. Всичко останало щеше да продължи в естествения ред на нещата, както Ин следва Ян.

— Всичко наред ли е? — попита той Игор Тамасара, мъчейки се да запази приятелски тон. Този уайбин бе все още важен.

Тамасара нареди на проверяващите да докладват.

— Машината е напълно здрава — заяви доктор Фретов.

От джоба си Кяо Пин извади същата онази касета, която бе пускал на Тамасара в самолета.

— Искам да вкарам това нещо лично.

Тамасара бегло се усмихна.

— Елате и оставете своя белег в историята — каза той с глас, потреперващ от едва скрито забавление. Кой би повярвал, че у този труп все пак имало малко местенце за сантименталности?

Кяо Пин любопитно огледа жиротрона. След всичките му преработки и модификации го виждаше за пръв път. Той бавно обиколи машината, надничайки в късата цев, оглеждайки люковете от двете страни, пулта за управление отзад. Наистина бе доста трудно да повярва, че това нещо би могло да постигне всичко, което бе планирал. И все пак в известен смисъл доказателството, че ще работи, се намираше на същата тази подводница.

Той се извърна към Игор Тамасара.

— Току-що видях жената. Изглежда, е изпаднала в нещо като умствена регресия. Когато я разпитах, тя не можа да си спомни ясно нищо от това, което й се е случило.

Игор Тамасара го гледаше изненадан и раздразнен.

— Защо сте я разпитвали?

Гласът му бе станал остър. Никой нямаше право да говори с опитните му зайчета без негово разрешение.

Кяо Пин впери поглед в него. Този уайбин щеше да си остане непоносим до края. Но сега не беше моментът да се оправя с него. Той пое дълбоко дъх, задържа го за момент, после бавно го изпусна.

— Просто исках да видя ефекта от лъча.

— И? — Игор Тамасара с мъка потискаше гнева си.

— Както очаквах. Но тъй или иначе, наредих на корабния лекар да я прегледа.

— Защо? Защо го направихте? Кой ви разреши? — Яростта на Игор Тамасара, потискана до този момент с усилие, пламна като факла.

Кяо Пин вдигна касетата в ръка. Няма да е зле тоя уайбин да разбере някои неща.

— Успокойте се, професоре. Първо, на тази лодка не е необходимо да искам разрешение от никого. Всеки, който е на нея, включително и вие, сте под мое разпореждане. Не забравяйте това. Второ, няма нищо лошо в това да се потърси независимо мнение за състоянието й. Ако жената крие нещо, за един лекар, свикнал да работи всеки ден с хора, ще е по-лесно да го открие, отколкото за един, занимаващ се изключително с наука учен, какъвто сте вие.

Игор Тамасара го стрелкаше с блеснали от гняв очи, без да продума.

Кяо Пин размаха нетърпеливо касетата.

— А сега ми кажете къде да сложа това нещо.

Тамасара му посочи мълком отворчето, все още страхувайки се, че ако проговори, отново ще избухне. Тъкмо когато Кяо Пин се дръпваше назад, след като бе пъхнал касетата, високоговорителят на стената оживя.

— Другари! Офицери и матроси на Родина! Уважаеми гости! Говори капитанът!

В командния отсек Марло млъкна за момент, за да хвърли поглед на бележките пред себе си. После продължи:

— Всички ние вземаме участие в историческо пътуване. То се оказа последното и кулминационното от поредицата пътувания, които извършихме, за да изведем нашите известни учени — другарите Тамасара, Фретов и Петраров — от Русия. Сигурен съм, че всеки от вас си е задавал въпроса за целта на всичко това. Е, сега ще ви дам отговора.

Хирургът Юрий Бориков се стресна и изненадано вдигна глава към високоговорителя. Странни събития! Най-напред идва оня дърт китаец и му нарежда да прегледа жената, сега пък Марло, изглежда, подхваща нещо. А, гласът на капитана продължаваше да гърми:

— На борда имаме оръжие, каквото светът не е виждал! То ще бъде използвано по цел, която цял свят е виждал. Тази цел е предводителят на всички онези сили, които се противопоставят на нас, на онези, които с радост биха желали да видят възраждането на марксизма-ленинизма, на нашата партия, на нашето верую, на всичко онова, в което вярваме…

С гръмлив глас Марло обяви, че целта е американският президент.

— Другари! Ние бяхме избрани да докараме оръжието, което с първия си изстрел отново ще повдигне духа и надеждите на страната и народа ни!

В каютата на Тарински Колин Баскин слушаше внимателно симултанния превод на Анна и я гледаше, пребледнял. Мила майко и ти, преснета Дево Марийо, тоя скапан кучи син говореше така, сякаш това наистина щеше да стане.

— Другари! Нашите врагове с техните спътници и разузнавателни самолети продължават да ни следят. И в момента го правят! Но ние ще им се изплъзнем. Трябва да им се изплъзнем!

В торпедното отделение техниците около жиротрона гледаха Игор Тамасара със страхопочитание. Гласът от високоговорителя, продължаваше да се носи:

— Въпреки това вие спокойно можете да си изпълнявате задълженията, уверени, че има кой да ви помогне. Всички вие ще си спомните за трите наши подводници, продадени на Япония. Това, което обаче не знаете, е, че те бяха закупени именно с тази цел: да ни окажат помощ, когато имаме нужда от нея. Дори в момента две от тях защитават фланговете ни, а друга — кърмата ни… предпазват ни от нападение, докато другарят щурман Тарински ни води към срещата…

В командния отсек Тарински не вдигаше очи от картите си. Толкова неща сега си идваха на мястото. Въпреки това, в душата му се събра странна и неприятна тежест и една от многото причини за това бе ролята, която Марло бе отредил за него.

— След като прехвърлим оръжието и нашите уважаеми гости на лодката, с която ще се срещнем, ще поемем обратно по курса си под полярния лед. Ще останем под него, докато американците и японците не си прегризат взаимно гърлата. След това ще се върнем у дома, за да помогнем в строежа на новата Русия заедно с нашите китайски приятели… Другари! През идните години вашите деца и децата на вашите деца ще казват, че в историята на славния ни флот никога не е била постигана толкова голяма цел от толкова малко хора. Изпълнете дълга си, другари! Помнете, че влизате с опънати платна в историята! Това е всичко.

Марло вдигна палеца си от копчето и върна микрофона на мястото му.

В цялата Родина цареше смаяна тишина.

 

 

От капитана на Юнайтед Стейтс Мортън бе поискал да му отделят едно помещение, достатъчно да служи като бордови щаб на „Хамър Форс“. Капитанът — вицеадмирал, който бе водил коалиционния флот във войната в Залива — бе известен с това, че му е много къс фитилът. Мортън не му бе дал възможност дори да го запали. Бе се отбил в каютата му, бе обяснил точно от какво има нужда и защо и вицеадмиралът бе олицетворение на сътрудничеството. Отведе го в едно отделение, което би могло да бъде заседателна зала на адвокатска фирма на Уолстрийт. Стените бяха покрити със скъпа ламперия, подът — постлан с дебел мокет, а мебелировката бе подбрана с вкус смесица от европейски и американски стил. Само по тавана, украсен с тръби от най-различен калибър, се разбираше, че тук е боен кораб. Това всъщност бе заседателната зала на щаба на вицеадмирала.

Около централната маса можеха да седнат петдесет души. Покрай стените бяха наслагани приблизително още толкова столове. Всички сега бяха заети и всички погледи бяха насочени към Мортън. Дани, Томи и оперативните агенти образуваха отделна групичка. Към тях се бяха присъединили Кейт и шефът на свързочното от конкорда. Самолетът в момента се намираше на летище Кай Так. В друга групичка се бе отделил подготвителният екип на президента — хора от „Секретна служба“, по-младши помощници от Белия дом. С тях бе и директорът на ФБР Уаймен. Бе долетял два часа по-рано от „Еър Форс 1“. Трета групичка оформяха губернаторът сър Алън Уингейт и неговият персонал. Всички бяха облечени в официални костюми, готови да посрещнат президента. В единия край на масата британските офицери от хонконгския военен гарнизон, както и шефове от колониалната кралска полиция, оформяха солидна фаланга. Срещу тях бяха седнали вицеадмиралът и няколко от офицерите му.

Мортън бе говорил, без да чете бележки, със спокоен и контролиран глас. Това, което им поднасяше, нямаше нужда от разкрасяване.

Бе започнал със съобщението, че Тунг Шай се намира на борда и в момента е заключен в една от килиите под полетната палуба. Кимайки към Уаймен, той бе добавил, че ФБР уреждало прехвърлянето му във Вашингтон, където ще бъде обвинен в препращане на едри пратки наркотици към Съединените щати.

— Тези обвинения са само повод за задържане — продължи Мортън. — Има много голяма вероятност Тунг Шай да е забъркан в този заговор за убийството на президента. — Той млъкна за момент и огледа масата. — А ето къде сме сега.

Преди пет часа Сиатъл сигнализира за местоположението на трите японски тайфуна и Родина. Тогава те се намираха на девет часа път на север оттук. С по-точна информация засега не разполагаме. Морето е дълбоко, а подводните падини затрудняват издирването. Сиатъл е инструктиран да продължи наблюдението, но да не предприема никакви действия и да изчака изхода от разговорите на президента с японския император.

Той почака малко, за да им даде възможност да смелят информацията. После им каза какво е съобщил на президента.

— Знаем, че онези японски тайфуни са напълно въоръжени. Дори и ако успеем да ги потопим, преди да нанесат удар, ще предизвикаме безпрецедентна екологична катастрофа. Натоварени са с достатъчно ядрен материал, за да замърсят целия Пасифик за векове напред. Ще загине всичко живо. Президентът подчерта, че преди да направим каквото и да било, трябва да сме абсолютно сигурни, че атаката ни срещу тези подводници е по-малкото зло. Колкото до Родина, знаем от генерал Савенко, че тя не е въоръжена. Защо плава обаче под прикритието на японските подводници — засега е неясно. От съобщението на Сиатъл е видно, че японците изпълнявали ролята на нещо като телохранител. Интересна теория, но нищо повече. Възможно е също така тези подводници да са там, защото искат да разберат какво се кани да прави Родина.

Мортън отново млъкна. После продължи с нисък, но твърд глас:

— Хората ми прехванаха един телефонен разговор на Тунг Шай малко преди да го арестуват. От него разбрахме, че Родина трябва да се срещне с някаква джонка. Въпреки всички усилия, мястото и целта на тази среща засега са неизвестни.

Мортън отправи поглед към вицеадмирала и неговия персонал.

— Обаче оттук произтичат още две възможности. Първо, че Родина може да иска да прехвърли Игор Тамасара и сътрудниците му на борда на тази джонка, за да избягат някъде на друго място. Но ми се струва, че това е малко вероятно. Ако са искали да бягат, целия път щяха да го изминат с Родина. Затова остава другата възможност. Игор Тамасара и хората му ще използват тази джонка за нанасяне на някакъв удар по президента. Пристанищните власти в Хонконг ме осведомиха, че в акваторията на тяхната юрисдикция във всеки даден момент, ден и нощ, плават до десет хиляди джонки и лодки. А между тях и китайския бряг те като нищо може да са някъде около сто хиляди. Да спрем и да претърсим всички е физически невъзможно. Освен това по този начин ще алармираме Игор Тамасара. Дори ако мобилизираме целия Седми флот, пак няма да постигнем максимално ефективна операция по издирване.

Мортън отново направи кратка пауза. Знаеше какво му предстои да каже.

— Затова предлагам следното. Първо. Юнайтед Стейтс да вземе всички отбранителни мерки, които може, за да създаде около себе си предпазен щит. Доколкото знам, има тази възможност.

Вицеадмиралът кимна.

— Второ. За търсенето на въпросната джонка отговаря само „Хамър Форс“.

За първи път, откакто бе започнал да говори, го прекъснаха. Генерал в червена униформа и с късо подстригана коса се обърна към Мортън.

— Драйхърст, от британските сили в Хонконг — представи се той. — Как точно възнамерявате да намерите тази джонка?

— Като ги подгоним по начин, по който те няма да очакват. С малка оперативна група. Но вашите хора също могат да помогнат. Доколкото знам, имате два „Кобра Кинг“, нали?

Драйхърст кимна. Неговите „Кобра Кинг“ бяха последните два хеликоптера, слезли от конвейера, с пласт от същото антирадарно покритие, каквото имаше и стелтът.

— Трябват ми и двата — каза Мортън.

— Съгласен — отвърна веднага Драйхърст.

Мортън хвърли поглед към мястото, където седяха Томи, Дани и свързочникът.

— Дани, искам онези топлоуловители да се свалят от конкорда и да се монтират на хеликоптерите. Томи, ти ще пилотираш водещия. Дани, ти ще бъдеш с мен.

Сър Алън Уингейт имаше въпрос:

— Какво точно вършат тези топлоуловители?

— Те ще ни подскажат дали няма и втори жиротрон — отвърна Мортън.