Гордън Томас
Гласове в тишината (25)

25.

Килията, в която разпитваха Яобан, беше в подземията на щаба на контраразузнаването — на съвсем кратко разстояние с кола от площад „Тянанмън“. В помещението без прозорци се носеше миризма на химикали и немити тела. Той бе вперил поглед в люлеещата се само на сантиметри от него крушка, увиснала над тясната дървена маса, на която лежеше гол и стегнат с колани. Главата му бе сложена върху дупка, под която имаше много мръсна кофа. Въпреки положението си, чувстваше странно спокойствие.

Шокът и страхът, последвали арестуването му, бяха отстъпили място на вярата, че ако сътрудничи на властите, ще успее да ги убеди, че не е предател. Почувства това веднага след като един от арестувалите го му направи инжекция в ръката още във вана, в който безцеремонно го бяха набутали. След това го вързаха на тази маса, направиха му още една инжекция и го оставиха да се взира в ярката крушка.

Сега, когато се опита да затвори очи, един глас му заповяда да не ги затваря. Яобан чу, че зад него слагат стол и усети как някой се надвесва към ухото му.

— Искам да казвате истината, винаги само истината. Моля ви, капитан Ченг, обещайте, че от вас ще чуем само истината.

Гласът на говорещата бе тих, нежен и сякаш изпълнен с печал. Дъхът й миришеше на сушена риба.

— Обещавам да говоря истината, че не съм предател — отвърна Яобан.

И се започна. Въпросите на разпитващата бяха точни и задавани без ни най-малък намек на заплаха в гласа. И знаеше толкова много — дати, места и мигове, които Яобан бе почти забравил. От имената на учителите му в училище тя мина на инструкторите му в армията. Яобан доби впечатление, че тя държи в ръката си списък и освежава паметта му с негова помощ. После гледа в него да види дали е казал истината.

Когато стигна до името на преподавателя му по специални сигнали, въпросите й станаха по-подробни. За какво са си говорели, освен за работа? А извън казармата общували ли са? Ходил ли е в дома на преподавателя си? Срещал ли се е със семейството му? С приятелите му? Тя попита и за капитан Уанг, чието място той бе заел в стаята с картите. Как е успял да го направи? Откъде е взел замърсената храна? Противил ли се е Уанг при поемането й? Възможно ли е Уанг да е подозирал за намеренията му?

Той отговори искрено, че Уанг няма ни най-малка представа.

Разпитващата започна да му задава въпроси за семейството му. Към кого е по-привързан? Говорил ли е с някого за това, което е вършел? Съседите — приятел ли е с някого от тях? Говорил ли е с тях за естеството на работата си? За чувствата си?

Отново отговаряше искрено. С никого не е разговарял за работата си. От последвалото мълчание той отсъди, че е минал първоначалната проверка.

Въпросите й се насочиха към отношенията с баща му и бързо стигнаха до онзи ден, когато Лишай Ченг бе заповядал на войските си да стрелят по протестиращите срещу окупацията на Тибет монаси.

— Какво почувствахте, като разбрахте за действията на баща ви?

Той примигна.

— Много неща. Че това не е начинът да покажеш на хората, че има какво да научат от нас. Че стореното от него може сериозно да урони престижа на Китай в очите на света. Всичко това ме натъжи. А след това се ядосах. Много от монасите бяха на моя възраст, а някои даже още по-млади. Струваше ми се, че е ужасно несправедливо да се избиват хора заради вярата им.

— Споделихте ли с баща си това?

— Не.

— Защо?

Той отново усети дъха й.

— Защото той… ми беше баща.

— Какво значи това? — попита тя, почти шепнейки.

— Моят баща изби тези монаси. Нямах какво да му кажа!

Тя напомни на Яобан, че баща му е бил на път за Пекин, за да получи от председателя Ху една от най-високите награди, когато самолетът му се разбил.

— Все още ли гледате на баща си като на убиец?

— Да. Тогава той уби не само онези монаси, а и репутацията на Китай.

— Казвате това дори след като председателят Ху награди баща ви посмъртно — чест, рядко оказвана другиму?

— Да.

Яобан затвори за миг очи. Как може да я накара да разбере? Когато отново ги отвори, чу как разпитващата се размърдва в стола си.

— Разговаряхте ли с чужденеца за баща ви?

— Имате предвид Дейвид ли?

— Да. Разговаряхте ли с него за баща ви?

— Да. — Горчива истина в думите му всъщност бе довела до всичко това.

Зад него някой шепнеше в ухото на жената. После тя отново се наведе към него.

— Опишете чужденеца.

Яобан описа Мортън. Зад него се чу лека въздишка, толкова лека, че не можа да каже дали идва от разпитващата или от някой друг.

— Да не би да сте виждали в чужденеца нещо като втори баща? — попита го тя.

— Не. Дейвид бе много по-различен.

— В какъв смисъл?

— Той се интересуваше от възгледите ми. Баща ми — никога.

Веднъж се бе опитал да говори с баща си за това, но той студено го бе отрязал. Дейвид направи точно обратното: споделяше с него любовта си към Китай и загрижеността си за пътя, по който вървеше страната.

— Тези възгледи. Поговорете малко за тях.

Яобан се подчини без колебание. Жената слушаше, без да го прекъсва. Накрая само скърцането на перото по хартията нарушаваше възцарилата се тишина.

— Чужденецът плащал ли ви е с пари? — попита тя най-сетне.

— Не. Никога. Ако беше ми предложил, нямаше да приема. Никой не бива да извлича изгода от това, че помага на страната си.

— Къде се срещахте?

— Най-често в зоопарка. Веднъж се качихме с лифта до Ароматните хълмове. Понякога просто се разхождахме по уличките.

— Един турист и неговият гид — промърмори тя. — Колко естествено.

Въпросите продължиха:

— Но вече ви бе дал уокмена и касетата, така ли?

— Да.

— И ви бе обяснил за какво служат?

— Да. Но аз го използвах само за да помогна на страната си. Аз не съм предател…

— Колко пъти го използвахте?

— Преди този път само веднъж. Да проверим дали работи.

— Какво излъчихте за… пробата?

По устните на Яобан пробяга съвсем слаба усмивка.

— Кратка рецензия за една от речите на председателя Ху. Беше поместена в Женмин Жибао.

— За какво се говореше в речта?

— Не си спомням…

— Защо?

— Тогава бях… пиян.

Топлият й дъх обгърна лицето му.

— Човек трудно помни, когато пие.

По този повод Дейвид му бе посочил още един от парадоксите в Китай. Ръководителите публично заклеймяваха пиянството, но често сами пиеха, и то огромни количества.

— Не бях пил толкова много. Само няколко бири. Мисля, че го направих от нерви.

Разпитващата си отбеляза нещо в бележника, разтворен на коленете й. Бе облечена в маоистка униформа — куртка и панталони, които скриваха фигурата й. Дебелите стъкла на очилата й правеха невъзможно да се разбере възрастта й.

— Казахте ли на някого за приятелството ви с чужденеца? — попита го тя.

— Не. Хората не биха разбрали.

Тя отново се размърда в стола си.

— А може би все пак сте казали на някого на пияна глава? Бихте могли, нали? Би било съвсем нормално да искате да споделите тайните си с някого.

Яобан поклати глава:

— Аз по принцип не пия. Случи се само тогава.

Разпитващата изчака малко. Работата й бе да измъква признания, нищо повече. След малко продължи:

— Чужденецът изявявал ли е желание да се запознае с някой от приятелите ви?

— Не. Но аз и без това нямам близки приятели.

— А той да ви е запознавал с някой друг? С някой чужденец например?

— Не. Винаги бяхме само двамата.

— Разхождате се по уличките, хапвате в някой ресторант, разглеждате животните в зоопарка. Вие говорите, той слуша… — каза тихо тя.

— Понякога Дейвид също говореше.

— За какво?

— За промените в света. За нашата история и за това как можем да я използваме, за да вземем дейно участие в тези промени. Но първо трябва ние да се променим.

Скърцането на писалката бе единственият звук в килията.

— Пеш ли ходехте? — попита тя.

— Не. Понякога се качвахме на велосипеди.

— Откъде взимаше той велосипеда си?

— Не знам. Но ми приличаше на взет под наем.

— По какво съдехте?

— Не бе поддържан добре.

— Но наистина не знаете откъде го е вземал, така ли?

— Не знам.

Разпитващата замълча. Отново бе успяла да създаде впечатление за нещо недоизказано. Тя се наведе напред.

— Той ви е дал номер на явката. — Това бе изявление, а не въпрос.

— Да.

— Кой беше той?

Яобан й даде номера.

— Какви бяха инструкциите ви при излизане за контакт?

Той й разказа за обявата, търсеща кухненски работник.

Продължилата малко повече тишина бе нарушена от възбуден шепот, последван от разместване на столове. После в ухото му прозвуча друг глас — студен, далечен и застрашително познат.

— Видя ли го този Дейвид на площада, Ченг? — попита Кяо Пин.

— Вие ли сте това, другарю…

Кяо Пин претърколи пурата в устните си. Реакцията на тоя глупак бе непресторена. Изненадата, също както слабостта, винаги проличаваше — точно по това се различаваше от силата. Той остана съвършено неподвижен на стола, който разпитващата току-що бе освободила. Бе свършила добра работа. Но за разлика от нея, той нямаше нужда да се навежда напред. Самото му присъствие бе достатъчно застрашително.

— Отговори на въпроса ми! Видя ли го на площада?

— Не.

— А кога трябваше да се видиш с него?

— Не знам, другарю директор — прошепна Яобан.

— Не ме лъжи, Ченг!

— Не ви лъжа, другарю директор. Казвам ви истината…

— А да позна някой друг на площада?

— Не. — Очите на Яобан се замъглиха от сълзи. Защо не му вярваха? Та той им казваше само истината! — Моля ви, другарю…

— Стига си хленчил!

Кяо Пин бе виждал това много пъти преди, когато разпитваният се пречупваше.

— Слушам, другарю директор. — Яобан преглътна сълзите си.

— Сега ми кажи още веднъж точно как се срещахте с чужденеца, какво му казваше и какво ти казваше той. Всичко! Ясно ли е? Всичко!

Действието на медикамента щеше да продължи още малко.

— Да, другарю директор. Както вече казах, това се случи, когато излязох да пазарувам и…

Кяо Пин слушаше, без да помръдва, забил немигащия си поглед в тила на Яобан. Явно Мортън го е инструктирал добре, казвайки му само абсолютния минимум, но нито за миг главната си цел. Обаче колко е повярвал на това, което му е предал този предател? Много неща зависеха от това.

— Как те принуди да предадеш собствената си страна? — попита Кяо Пин.

Яобан почувства сълзите по бузите си.

— За мен това никога не е било предателство, другарю директор. Исках само да помогна на Китай да стане по-добро място за живот.

— Така ли ти каза да говориш? — Всъщност това нямаше значение.

— Не, другарю директор. Това е мое убеждение.

Кяо Пин се взираше без капчица жалост в тила му.

— Ти си предател, Ченг.

— Не съм, другарю директор. Моля ви, повярвайте ми!

Яобан се напъна да обърне глава. Искаше да погледне Кяо Пин в очите, да му покаже, че казва истината.

— Какво ти обеща той?

— Нищо, другарю директор.

— Продължаваш с лъжите. — Наистина вече нямаше никакво значение.

— Не, другарю директор! Моля ви, трябва да ми повярвайте…

Шумът от преместения стол прозвуча необичайно силно в ушите на Яобан. Чу нечий шепот, после вратата се отвори и отново се затвори. Малко по-късно отново усети миризмата на сушена риба.

— Има ли още нещо, което бихте искали да ми кажете? — попита го жената с почти дружелюбен тон.

— Само това, че не съм предател! Чувствам го с цялото си сърце!

Зад него се чу раздвижване.

— Моля ви! Повярвайте ми! — отново настоя Яобан.

Нещо твърдо и студено се допря до тила му. Той изпищя:

— Моля ви! Моля ви! Не-е!

Жената дръпна спусъка на пистолета, стреляйки през дупката, и отстъпи бързо назад, докато кръвта и мозъкът на Яобан се изсипваха в кофата.

 

 

В коридора Кяо Пин поспря, като чу изстрела, после пак продължи към асансьора. Никога не бе обичал да присъства на екзекуции: твърде много му напомняха, че и той е смъртен.

Минутка по-късно се отпусна в меките седалки на лимузината, откарваща го обратно в Жонанхай. Ченг, без да иска, бе изиграл чудесно ролята си. От момента, в който го бе видял да откопира маневрите от стаята с картите, той бе разбрал истината. А когато откриха уокмена и касетата, чиято цел веднага бе разгадана от професор У, решението му се затвърди. Техниците на професор У зашифроваха данни, който съвпадаха с тия, предавани от Ченг. На самия предател подхвърлиха фалшива информация. Всичко бе съвсем просто. И нямаше начин Мортън да разбере, че операцията на площад „Тянанмън“ бе грижливо инсценирана.

Неговите агенти не бяха успели да открият Мортън в тълпата на площада. И все пак там е бил. За толкова важно нещо Мортън не би изпратил само Нагиър и момчето му. Бащата и синът в момента бяха в руското посолство. Но от Мортън нямаше никаква следа. И въпреки всичко, той бе някъде наоколо. Нямаше да бъде Мортън, ако не беше. Обаче да даде заповед за обикновена хайка щеше да бъде безсмислено за човек като него. Не че Мортън му трябваше кой, знае колко. Още не. Нека си поиграе още малко.

Кяо Пин погледна навън, докато колата минаваше през поредната група велосипедисти, пръснали се уплашено пред нея на всички страни. Вечерната мъгла, нещо обикновено по това време на годината, бе започнала да обгръща всичко в сиво еднообразие. Преминавайки през вратата „Тянанмън“, той едва можа да различи портрета на Мао, под чийто втренчен поглед даже мъглата като че ли не се застояваше.

Предаването от Япония всеки момент щеше да започне. Бе уредил един от неговите агенти в Токио да предаде касетата, взета от колата на американския посланик от бандата на Триадата, на радиостанцията — истински глашатай на десните сили. Излъчването на касетата гарантираше настройването на екстремистите срещу техния император и подготвяше почвата за „Безмълвни гласове“.

Сега вече нямаше съмнение в успеха. Това, което руснакът бе постигнал със съзнанието на мъжа и жената, със сигурност щеше да постигне и със съзнанието на президента. Този жиротрон наистина бе оръжие като никое друго по света. След това щеше да настъпи моментът и на върховно лично удовлетворение: той лично щеше да запише подсъзнателните инструкции към президента да заповяда превантивен ядрен удар по Токио. Единствената несигурност тук се състоеше в това, че не се знаеше колко време щяха да издържат двете страни на една тотална война. Затова пък с абсолютна сигурност се знаеше, че и двете ще я привършат толкова жестоко отслабени, че нямаше да могат да попречат на Китай да се превърне в новата световна империя.

Кяо Пин включи радиото, вградено в облицованото с фурнир табло. Чуваше се само пукането на статичните изпразвания. Може да не го хване поради лошото време. Той започна трескаво да търси друга японска станция. Радио Хирошима се чуваше съвсем ясно. После хвана и радио Киото. Но на честотата на радикалната токийска станция се чуваше само пукот.

Той все още търсеше, когато изведнъж хвана глас, обявил, че това е едновременно предаване на всички станции на Нипон и че главната новина в това предаване е находката на полицията, която при нападението си над една екстремистка радиостанция намерила важни улики, свързани с убийството на посланик Линкълн. Станцията била спряна от излизане в ефир, персоналът й — задържан за разпит, а всички касети иззети.

Изключвайки радиото, Кяо Пин вдигна слушалката на телефона, вграден в облегалката на ръката. Хвърляйки поглед навън, той зърна за миг надписа, приветстващ гостите от медицинската делегация. После започна да набира.

 

 

На петстотин километра от китайския бряг, американската подводница Сиатъл цепеше водите със седемдесет километра в час. В бойното отделение на подводницата капитанът Дийк Едмъндс и неговият акустик — Чет Удуърд, изучаваха един от многото екрани. Мъничък компютърен модел показваше настоящото местоположение на Далас. Близо до брега имаше още мигащи точици, всяка от които представляваше кораб от китайския флот, връщащ се в базата си след ученията.

— Точно в това се състои проблемът ни. Иван Мечката се е сврял между тях и се чувства в безопасност, капитане — каза Удуърд.

— Само че има още нещо, Уди. Китайците нямат нито един тайфун. Шумът от двигателите на Иван ще изпъква сред тях като свински топки в рядка кал.

— Ами ония тайфуни дето ги купиха японците?

Капитанът се ухили.

— Е, ако и те са излезли да душат какви намерения имат китайците, работата наистина става доста интересна.

 

 

В Овалния кабинет всички инстинктивно се наведоха към бюрото, зад което седеше президентът. Той също бе навел глава и внимателно слушаше увеличения от говорителя на телефона глас. Единственото движение в стаята бе на ръката на Мадлен Мастърс, записваща думите на императора на Япония.

— Вашето посолство потвърди, че гласът от касетата, която нашите агенти иззеха от радиостанцията, е на посланик Линкълн, господин президент. Щастлив съм да добавя също така, че записът съдържа абсолютно точно резюме на срещата ми с него. Не бих и очаквал нещо друго от вашия посланик. Той бе не само гордост за дипломатическата ви институция, но и за всички хубави неща, които вашата страна представлява.

— Благодаря, Ваше Величество. — Президентът наклони глава, трогнат от топлите думи на императора. После хвърли поглед към Гейтс и директора на ФБР Уаймен. — Радвам се, че нашите хора успяха да предотвратят излъчването на касетата. — Президентът говореше за съвместната операция на ФБР и ЦРУ, отвела японското контраразузнаване в токийската радиостанция. — Това щеше да бъде равносилно на катастрофа — добави той.

— И за двама ни, господин президент — каза императорът тържествено.

Сам в кабинета си в двореца, императорът седеше, загледан разсеяно в заглушителя, осигуряващ сателитната връзка срещу подслушване.

— Въпреки че физическото насилие бе преустановено, господин президент, ситуацията все още остава напрегната. Но се надявам с назначението на новия ви посланик — господин Вос, нещата да се успокоят. — Императорът леко се усмихна. — Може би ще успеем да се поучим от него.

— Той е добър човек, Ваше Величество. Каквото трябва да направи, за да помогне, ще го направи — каза президентът.

Когато му предложи поста, Сай бе казал, че с удоволствие би оставил офиса за година време. Неговото силно и видимо присъствие в Токио би могло да изглади доста от неравностите, ако сделката с Пекин успееше.

— Въпреки това аз съм изключително доволен, че ми се удава да разговарям лично с вас относно предстоящото ви посещение, господин президент.

Президентът мълком погледна към хората, насядали срещу него. Так, Боби Колинс с двама помощници, министърът на отбраната с личния си стенограф — майор от военноморския флот, председателят на Съвета на обединените началник-щабове, Гейтс и Уаймен. Всичките добри хора.

— Господин президент, искам да ви уверя, че изцяло подкрепям, без никакви уговорки, плана ви да помогнете на Китай — продължи императорът с твърд и решителен глас.

— Благодаря, Ваше Величество.

Президентът отново погледна към хората си. Един от помощниците на Боби усилено си водеше бележки. Останалите не изпускаха телефона от поглед.

— Но за да може този проект да успее, от изключителна важност е той да получи подкрепата също и на правителството, и на вашия народ. Можете ли да гарантирате това?

Императорът въздъхна. Някои членове на правителството бяха по-твърди и по-силни личности от него. Признаваше си го. Както и знаеше много добре какво би направил най-накрая, ако всичко друго пропадне.

— Господин президент, ясно подчертах на министър-председателя, че ако не окаже пълна подкрепа на вашия план, аз ще се откажа от престола. Това ще бъде краят на Япония, както добре знаят поданиците ми. И за мен в новия ред на Бушидо няма да има никакво място.

Императорът ясно долови колективното ахване от Овалния кабинет.

В настъпилата тишина президентът се опита да осмисли току-що чутата информация. После лицето му бавно смени изражението си — смайването отстъпи и на негово място се появи възхищение.

— Не знам какво да кажа. Ваше Величество. Не съм сигурен дали самият аз бих могъл да направя такава жертва.

— Това е съвсем малка жертва в сравнение с целта, която сте си поставили, господин президент. И се надявам да не се стигне до абдикация. Все още съм уверен, че след като моето правителство и народ разберат огромните възможности, които се разкриват пред тях при един силен и стабилен Китай, ще ви подкрепят с цялото си сърце. Реално погледнато, те просто не могат да си позволят да не го направят.

— Защо казвате това? — Нотката на възхищение в гласа на президента сега бе примесена и с облекчение.

В двореца императорът седеше, замислено загледан в камината. Пламъците играеха и сенките на предметите танцуваха по стените. Да, въпреки че в стаята бе топло, той потръпна. За миг в тях сякаш се мярна лицето на председателя Ху с каменното — също като гласа му вчера по телефона — изражение.

— Успехът на вашия план е много важен за Япония, господин президент, поради една много проста причина. Това ще възпре Китай да ни нападне.

От Овалния кабинет императорът чу нисък и изпълнен с недоверие смях. Разбираше реакцията им. Народът му твърде често бе заклеймяван като агресор. Но не и този път.

— Имате ли някаква сериозна причина да вярвате, че Китай би направил такова нещо? — попита внимателно президентът.

Императорът му разказа за разговора си с председателя Ху.

— Той остави много неща недоизказани, господин президент. Но и в това, което каза, имаше намек, че Китай повече не бивало да се оставя да го наричат стария болник от Тихоокеанския регион. Останах с чувството, че това предупреждение е отправено директно към нас. Ето по тази причина ние трябва да подкрепим вашия план, така че вашата страна да възпре китайските аспирации да излязат от контрол.

Президентът усмири присъстващите с поглед. Всъщност, като се има предвид, че всички вече знаеха, реакцията им бе разбираема. Той взе листа, който му бе дал Гейтс малко преди това, още веднъж огледа написаното на него и се наведе над телефона.

— Ваше Величество, трябва да ви задам няколко много важни въпроса.

— Ще ви отговоря доколкото мога.

— Отнасят се до трите тайфуна, които вашият флот неотдавна закупи от руснаците.

Императорът се намръщи.

— Те бяха купени единствено заради реакторите им. Нашите учени се надяваха да ги използват като безопасен и относително евтин източник за битова енергия. Това не е тайна.

Президентът се наведе още по-близо към телефона.

— Един от нашите спътници надникна към кейовете, построени от вашия флот за тайфуните. Както знаете, длъжни сме да проверяваме всички ядрени установки, както и всеки може да проверява нашите.

— Моето правителство бе едно от първите, което ратифицира това споразумение на ООН — каза спокойно императорът. — Но какво точно искате да знаете за тези подводници?

— Сателитните снимки показват, че тези кейове сега са празни. Бихте ли могли да ми кажете къде са отишли подводниците, Ваше Величество? Като се има предвид становището на председателя Ху, възможно ли е военното ви командване да е решило да вземе някои превантивни мерки? Разрушителната мощ на тези три съда е огромна, сто пъти по-голяма от това, което ние направихме навремето в Хирошима.

Императорът усети стягане в стомаха. Адмирал Тошика бе командващ военноморския флот. Бе назначен на този пост по препоръка на Ко Мацуда. Явно гангрената е стигнала чак дотам. Ще се разправя с Тошика по-късно. Най-важното нещо сега бе да успокои президента.

— Където и да са отишли тези тайфуни, господин президент, ще бъдат отзовани незабавно — отсече императорът кратко.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове трескаво записваше нещо в бележника си. После с рязко движение откъсна листа и го сложи на бюрото пред президента, заставайки отстрани до него. Президентът прочете съдържанието, кимна и отново се наведе над телефона.

— Ами ако не можете да се свържете с тях. Ваше Величество? Доколкото знам, патрулиращите подводници са длъжни да пазят пълно радиомълчание.

— Господин президент, имате думата ми, че нашите сили никога няма да нападнат първи… Особено пък Китай. За нас историята е като паметта на стар човек. Понякога миналото е много по-живо, отколкото настоящето. Тук, в Япония, все още има много, които добре си спомнят цената на агресията.

— Приемам напълно думите ви. Ваше Величество. Но това все още не намалява загрижеността ми за тези тайфуни — отвърна президентът.

Топката в стомаха се сви още повече и императорът трепна от болка.

— Какво трябва да се направи, господин президент?

Президентът хвърли поглед към председателя на Съвета на обединените началник-щабове, който отново пишеше бързо в бележника си. После надникна в листа и се извърна към телефона.

— Нямам никаква друга алтернатива, освен да заповядам към тези подводници да се вземат съответните мерки, ако те се превърнат в заплаха за това, което и двамата желаем, Ваше Величество.

 

 

Мортън се присъедини към няколко лекари, решили да посетят тоалетната след огромните количества чай, с които домакините ги напоиха преди обиколката им из болницата. Както всички останали, и той бе облечен в бяла престилка. Според пропуска, закачен на ревера му, той бе уролог.

Изчака в една от кабинките другите да излязат, после излезе в коридора. Опашката на групата лекари тъкмо се изнизваше в първото отделение. Мортън отвори вратата, която му бе посочил Дани на чертежа, и пристъпи зад нея. Асансьорите наистина бяха отсреща. Качи се на един от тях и слезе в някаква бетонна камера. Имаше една-единствена стоманена врата с бутон за звънец. Той го натисна. Чу се тихо съскане и вратата се плъзна встрани. Прекрачи прага и се оказа в друг коридор, само че по-къс. Вратата зад него се затвори. За миг той остана на място в студения мрак, заслушан в далечното бръмчене.

На тавана пламна слаба крушка. Вероятно бе свързана със затварянето на вратата. В другия край на коридора имаше още една стоманена врата, която също потъна в стената. От нея започваше тунел. На светлината от дежурната лампа проблеснаха релси. С постепенно привикващи към странния полумрак очи, Мортън пристъпи в тунела и закрачи от едната страна на релсите. След един завой откри източника на бръмченето — климатична инсталация.

По-нататък се натъкна на огромно помещение с редици пейки, достатъчни да поберат стотици. В единия ъгъл имаше подиум. Мао сигурно е искал кадрите му да набиват марксизма в главите на хората дори и по време на атомен удар от страна на Съветите.

От помещението излизаха още тунели. Това сигурно бе разклонението, което му бе показал Дани.

Мортън се поспря да събере мислите си. Тунелът, тръгващ наляво, водеше към Народния дом, а онзи вдясно — към Жонанхай. Коловозът, поемащ право напред, трябваше да води към Западните възвишения. Дани обаче нищо не му бе казал за мотрисата, спряла на тесния перон именно пред този тунел. Мортън се качи на перона и огледа мотрисата. Вътрешността й напомняше на онези, в които се бяха возили с Дани преди години, когато бяха отишли да вземат Томи от училище. От тази мотриса лъхаше на същата изтъркана елегантност, както на ония от Брайтън.

Той надникна през прозореца в кабинката на ватмана. Всичко бе напълно автоматично. Спомни си, че Шантал му бе разказвала за тази мотриса: тя бе на председателя Ху, същата онази мотриса, която щеше да го откара бързо до летището, ако народът на Китай се вдигнеше неочаквано. В такова време Върховният лидер не би трябвало да се доверява на никакъв ватман, затова всичко бе автоматизирано.

Мортън обиколи мотрисата, спомняйки си какво още му бе разказала Шантал. Мотрисата се задвижваше от газотурбинен двигател, за да не зависи от внезапно спиране на тока. Той надникна през един от прозорците. На дървената ламперия се виждаше табло, на което тя му бе казала, че може да се зададе направлението. Мортън се приближи до затворената двойна врата в центъра на вагона. На Шантал бе направила впечатление отличната система за сигурност на мотрисата. Вратите, както и прозорците, и самото купе, бяха противобомбени. Но също така беше осведомила Мортън как спасителните екипи биха могли да влязат вътре при евентуална катастрофа.

Той клекна и бръкна с ръка под долния ръб. Пръстите му напипаха копчето и го натиснаха. Вратите безшумно се плъзнаха встрани.

В момента, в който стъпи вътре, едновременно се случиха много неща. Вратите се затвориха зад него. Лампите във вагона светнаха. Таблото на стената също светна. Откъм кабината долетя бръмчене. Мортън замръзна на място за миг, после се отпусна, възхищавайки се на простата ефективност, задействана около него. Ху спокойно би могъл да се справи с управлението на това нещо — едно дете би се справило.

Приближи се към таблото. На него светеше карта като на градско метро. ЖП линиите бяха оцветени в синьо, а станциите — в червено. Над всяка станция имаше лампичка. В момента само една от тях светеше в зелено. Мортън предположи, че тя показва настоящото местоположение на мотрисата. Под всяка станция — на мандарин и на руски — бе написано името й. Мотрисата сигурно бе подарък от Москва от онези дни, когато Кремъл все още се надяваше на услугите на Пекин.

Той проследи една от линиите с пръст. Бе най-дългата и стигаше до станция, отбелязана просто с името „Въздушна база 1“. Това бе краят на тунела. На две спирки преди нея имаше станция, отбелязана само с червена звезда. Това трябваше да е изходът за комплекса на Игор Тамасара.

Шантал му бе обяснила, че всичко се командва с натискане на съответния символ. Мортън докосна с пръст червената звезда. Отново се случиха няколко неща едновременно. Лампичката над звездата светна в зелено. Високоговорител в тавана обяви, че направлението е „Научноизследователски център“ и веднага след това мотрисата тръгна. Без да откъсва поглед от таблото, Мортън се отпусна в едно от креслата.

 

 

На около километър и половина, в едно забутано помещение в Жонанхай, дежурният ръководител движение на подземната железопътна мрежа гледаше как светлинката се движи по плетеницата от линии, заемаща цялата стена на командната зала. Все още не можеше да повярва на това, което ставаше, нито на онова, което му бяха казали да прави. При нормални обстоятелства, като види, че някой използва мотрисата на председателя Ху, без да има разрешение за това той би трябвало да натисне бутона за тревога, свързан с щаба на Обществена безопасност и с пекинския гарнизон. Ако беше го направил, досега хиляди войници и агенти биха се изсипали в тунелите и блокирали всички наземни изходи.

Въпреки това изрично му бяха забранили да вдига тревога. Трябваше само да се обади на номера, който му бяха дали. Такъв номер никога не бе набирал през живота си — състоеше се само от три цифри. Убедил се веднъж в направлението на вагона, ръководителят вдигна слушалката от таблото пред него и набра номера.

— Направлението е „Научноизследователски център“ — каза той.

На задната седалка на лимузината Кяо Пин затвори, без да каже дума, наведе се напред и каза на шофьора да кара право към Въздушна база едно.