Гордън Томас
Гласове в тишината (20)

20.

С помощта на лазерна, радарна и компютърна техника техниците от конкорда продължаваха да прочесват разделените на квадранти води на Северния Пасифик в усилието си да открият Родина. Отчетливото писукане на отразените сигнали бе единственият звук, нарушаващ тишината. След двучасово търсене шефът на свързочната се обърна към Мортън:

— Търсят ви от Лангли. Гейтс иска да говори с вас. Връзката обаче ще забави работата по търсенето.

Бил не би го търсил, ако не бе спешно.

— Докато говоря, ще минем на режим пауза — каза Мортън.

Минутка по-късно Гейтс се появи на екрана с мрачно като гласа си лице. Той подхвана без предговор:

— Нашите хора от посолството ни в Пекин докладват, че Лио Шраг бил отведен от двама оперативни агенти на Кяо Пин. Изглеждало, че го е сторил доброволно. Знанията му биха били неоценими в усилията им да попречат на издирването на тази подводница.

Мортън поклати глава:

— Обзалагам се, че Шраг им трябва за някаква друга работа.

— Като например каква? — попита Гейтс напрегнато.

— Ето това е най-лошото. Нямам представа.

Гейтс се усмихна невесело.

— Нищо не показва, че Шраг е поредният обезверен от системата американец. Точно обратното. Сърцат поддръжник на Рейгън и Буш. За бога, той даже е членувал в комитета за реабилитиране на Оливър Норт^[1]!

Мортън се размърда в стола си, смръщил вежди в усилието си да се съсредоточи.

— А тази жена, с която е пътувал? Знаем ли нещо за отношенията помежду им?

— Само това, че са си лягали известно време. Като се имат предвид двата пропаднали брака на Шраг, той сигурно би си легнал с всяка. ФБР е говорило и с двете му бивши съпруги. И двете твърдят едно и също нещо: той е импотентен.

Мортън повдигна леко вежди. Това нямаше да го доведе доникъде.

— Защо не се опитате да поизцедите оня човек на Кяо Пин във Вашингтон? — попита той.

Гейтс поклати глава:

— Ли Муфанг все още ми е нужен. Може да ни заведе до Колин Баскин. А това е другият въпрос, по който исках да говоря с теб.

По лицето на Гейтс вече нямаше никаква усмивка. Устните му бяха стиснати в плътна права линия.

— Един от нашите спътници, следящ учението им, е засякъл излитането на един Н-6 точно по средата на оня тайфун. Като се имат предвид лошите атмосферни условия и това, че китайците са нямали по това време нито един самолет във въздуха, компютърът на спътника е решил, че бомбардировачът е тръгнал да изпълнява някаква необичайна задача.

Усмивката на Мортън леко потрепна и изчезна. Понякога тези компютри мислеха почти като хора.

— Камерите на спътника го проследили чак до границата на разделителната им способност, малко след Марианските острови. Компютърът дава като възможност самолетът да е кацнал на онази стара японска база точно до Боракаи. Това е единственото подходящо място за кацане в цяла Микронезия. А по обратния път спътникът го проследил до една, военна база близо до Пекин. Ако на борда му е имало група за бързо действие, тя може да е отишла до Боракаи и да се е върнала още преди нашите хора да проявят снимките.

Бил като че ли малко се упрекваше. Може би е сметнал, че е трябвало да направи нещо преди това.

— А спътникът продължил ли е наблюдението си и след като самолетът се е приземил? — бързо, почти заповеднически попита Мортън.

— До самия край, чак докато го бутнали в хангара. Снимките оттам вече са безполезни.

— А да има някакъв признак, че след това оттам е излизало нещо?

— Един камион е излязъл. Обаче няма как да разберем дали Баскин е бил вътре. Ако, разбира се, поначало приемем, че Игор Тамасара е пратил да го отвлекат.

— Мисля, че точно това трябва да приемем, Бил.

Няколко секунди двамата се гледаха безмълвно, после Гейтс кимна мрачно:

— Мисля, че си прав. Но според досието му, Баскин в момента не е в крак. Логично погледнато, Игор Тамасара би трябвало да е светлинни години по-напред.

— Да, но може да не го знае — отвърна Мортън бързо.

— Може, но бързо ще го разбере.

— Бързо не означава веднага. А времето тук е критично. След няколко дни президентът тръгва за Хонконг. Щом Игор Тамасара е отвлякъл Баскин, значи не се чувства абсолютно сигурен, че оръжието му ще проработи. Затова сигурно иска Баскин да го види, да проведе някои експерименти с него може би, изобщо нещо от този род.

Гейтс поклати глава:

— Баскин никога няма да им сътрудничи.

— Тук не става въпрос за сътрудничество, Бил. Става въпрос за принуда. А Игор Тамасара може да се опита и да погъделичка суетността на Баскин. Знаеш добре — науката преди всичко. И друг път е ставало. — Мортън се наведе напред. — За колко време можете да върнете спътника отново над Пекин?

Гейтс се усмихна злорадо.

— Вече го направихме. Опитваме се с негова помощ да открием Шраг.

— Обзалагам се, че намерите ли го, Баскин ще е някъде около него — отсече Мортън.

И Игор Тамасара също.

Гейтс въздъхна.

— Дори и със спътника, голямо гледане ще падне. Пекин е вече по-голям от Лос Анджелис.

— Ако правилно преценявам нещата, Игор Тамасара няма да работи в някоя уличка около Забранения град, Бил. На него му е нужно пространство и сигурност. Единственото място, където Кяо Пин може да осигури тези две неща, са Западните възвишения.

— Въпреки това, става въпрос за площ от няколкостотин квадратни километра, Дейвид.

— Настройте спътника да търси железопътен насип. Игор Тамасара трябва да закара жиротрона някак си до брега. Най-лесно може да го направи по релси.

Гейтс помълча малко.

— Да допуснем, че намерим машината. И после какво? Не можем да бомбардираме. Ако се опитаме да направим нещо по дипломатически път, ще бъде много късно. Стигне ли се до отлагане на нещо, италианското domani^[2] в сравнение с китайското разтакаване е светкавица.

— Откриете ли го, аз отивам — каза тихо Мортън. Беше го правил много пъти преди и сега нямаше да е кой знае колко по-различно. — Отивам, Бил. Друг начин няма — повтори той.

Инстинктът му на войник го теглеше да влезе в схватка с този враг колкото е възможно по-скоро, но и нещо друго го караше да не сдържа агресивността си.

 

 

На операционната маса професор Уанг порови в инструментариума и избра оттам гаечен ключ. После започна да затяга гайките на поддържащата рамка под главата на Шаойен. Липсата на антисептик смая Колин Баскин. Инструментите като че ли бяха претърпели съвсем повърхностна стерилизация, а пък гаечният ключ очевидно никаква.

Докато работеше, професор Уанг разпитваше Шаойен:

— Усещаш ли още ки?

— Да, още я усещам.

Той стегна гайката още малко.

— Да чувстваш някакъв неприятен натиск?

— Не. Само малко съм стегната.

Професор Уанг се извърна към Колин Баскин:

— Много е важно да държим главата й колкото е възможно по-стегната, без да създаваме излишен натиск.

— Защо?

— Натискът ни подсказва колко точно е бдителна и че винаги усеща ки, а това означава, че не усеща болка.

Хирургът отново завъртя иглите по Шаойен.

— По този начин контролирам нивото на акупунктурната аналгезия — каза той.

— Но как?

— Как ли? С три хиляди години опит, драги колега. — Професор Уанг с мъка удържа подигравателната нотка в отговора. Уайбините бяха толкова глупави. — Желаете ли да говорите с нея? Питайте я каквото искате.

Баскин се наведе леко над Шаойен. Тя го гледаше със спокойни и бдителни очи.

— Разбирате ли какво ще стане с вас? — попита я той меко.

— Казаха ми.

— И сте запозната с рисковете?

— Винаги има рискове, професор Баскин. Във всяка операция — намеси се остро Игор Тамасара.

Баскин усети как от някакво скрито място в душата му се надига гняв и омраза. Но сега не можеше да си позволи лукса да изразява емоциите си. Той отново се обърна към Шаойен:

— Сигурна ли сте, че не ви е страх?

— Да.

Тя наистина не изпитваше страх, само този странен натиск в главата. Бе започнал, след като я оставиха сама в стая с решетка на едната стена, преди да я доведат тук.

— Не ме е страх — повтори тя.

Тамасара се усмихна.

— Тя бе подложена на въздействието на електромагнитни импулси, професор Баскин. Нещо, за което вие, разбира се знаете много. За това ще говорим по-късно. Но знайте, че тя казва истината. Не се страхува.

Баскин отново се обърна към Шаойен, усещайки как страхът отново се надига у него. Чак сега му стана ясно защо е тук. Игор Тамасара мислеше, че той може — или би могъл — да му помогне с токовете, за които Управлението бе казало, че са опасно непредвидими за обуздаване. Той вдигна поглед към Игор Тамасара.

— Да не искате да ми кажете, че сте премахнали страха й чрез токов резонанс?

Тамасара скромно се усмихна.

— Да.

Въпреки ненавистта си, Баскин усети как у него се надига вълнение, каквото не бе изпитвал от години. Това вълнение можеше да го разбере само друг учен. Неговите собствени изследвания бяха му разкрили, че именно онези извънредно слаби токове, протичащи из цялата нервна система, влияят на всички жизнени процеси в тялото. Бе нарекъл това „енергия на подтикнатата мисъл“ и я бе определил като „несъзнателно мислене“. Тъкмо щеше да започне работа по подлагане „енергията на подтикнатата мисъл“ на опитни плъхове на влиянието на токовия резонанс, когато Управлението затвори кранчето.

Баскин отново погледна Шаойен. Възможно ли е лова изнервящо спокойствие у нея да е постигнато не чрез акупунктурната аналгезия, а чрез токов резонанс? Ако е така, постиженията на Игор Тамасара далеч надминаваха неговите. И ако руснакът разбереше това, вероятно щеше да го убие със същата лекота, с която бе мушнал иглата в окото на Шаойен… освен ако не успееше да го излъже. Цялата мощ на изключителния му интелект заработи на пълни обороти, за да си припомни всичко и да го сравни с това, което Игор Тамасара изглеждаше, че е постигнал.

 

 

Мортън започна да си води бележки, заслушан в обясненията на Йоши Крамър от екрана. Конкордът отново се връщаше над водите на Японско море в усилията си да намери Родина. Гласът на неврохирурга бе толкова унил, колкото и лицето му.

— Опитах се да видя как може да се защити човек от оръжие, излъчващо висококонцентриран енергиен лъч. С изключение на изграждане на антиелектромагнитно поле около целта — в случая президента, — друго няма.

— А какво ще стане, ако го оградим с такова поле? — попита Мортън.

— Не може да се каже дали няма да пострада дори още повече. За да бъде ефективно, полето трябва да бъде по-слабо от земното. Проблемът тук се състои в това, че рискуваме да го изложим на цял куп други проблеми, за които нищо не знаем. Няколко секунди след това президентът може да се окаже в клопката на своята собствена електромагнитна лудница… Разрових всички работи на Хосе Делгадо от шестдесетте години. Когато той поставял опитните си животни в електромагнитна палатка, котките му импулсивно започвали да ближат пода на клетките си, а маймуните започвали да си клатят главите непрекъснато и да се усмихват налудничаво. Едно от шимпанзетата направило това двадесет хиляди пъти, докато накрая си разбило главата в пречките на клетката.

Мортън вдигна глава от бележника си.

— Президентът ще бъде на Юнайтед Стейтс и ще използва неговата система за защита, за да метне електронна мрежа около целия район — каза той.

Йоши поклати глава:

— Дори и да го сложат в сейф с оловни стени, дебели половин метър, електромагнитният лъч пак може би ще мине през тях.

След като екранът угасна, Мортън усети страхът да се стоварва върху раменете му като физически товар. Колкото повече навлизаше в проблема, толкова по-ясно му ставаше, че този враг не е като никой друг преди това. И ако такъв враг се остави да победи, то светът завинаги би се превърнал в ад.

 

 

Доктор Фретов продължаваше да наблюдава Лио Шраг от другата страна на стъклото. В поведението на американеца се бе появила малка, но важна промяна. Изолацията създаваше у него наченки на травматичен психологически инфантилизъм. Това ставаше видно от начина, по който американецът се пипаше по слабините. Страхът от кастрация бе обикновена реакция на човек в ситуация като тази.

Доктор Фретов отново отбеляза нещо в бележника. Начинът, по който американецът ходеше, бързото потрепване на очите му, нарастването на празнотата в погледа му, отпуснатите устни — всичко това бяха очевидни признаци на нарасналия ужас, който американецът преживяваше. Изолиран и вглъбен, той бе като малко дете, неспособно да се ориентира правилно, изпитвайки същите чувства — умствен разпад и усещането, че се намира на ръба на пропаст. Някои хора, поставени в такава ситуация, биха направили всичко, за да оцелеят.

Това щеше да го превърне в интересен клиничен антипод на жената. Когато дойдеше времето да ги изправят един срещу друг, щеше да бъде извънредно интересно да се види как нейната добре мобилизирана защитна система ще се справи с тази на американеца, ако неговото далеч по-непредсказуемо поведение можеше изобщо да се нарече защитна система.

 

 

Асистентите на професор Уанг слагаха датчици по глезените и китките на Шаойен, за да премерят пулса и кръвното й налягане. Игор Тамасара и доктор Петраров вече бяха готови и сега седяха със скръстени на гърдите ръце до количката с кутията, сглобена от невролога. Колин Баскин не можа да познае за какво служи. Не бе попадал на такова нещо в медицинската литература.

Той кимна към апарата.

— За какво е това?

— Стимулатор на паметта — отвърна доктор Петраров. Хвърли поглед на Шаойен и продължи: — Без съмнение вие знаете, че на нейната възраст тя вече има в паметта си десет пъти повече информация, отколкото се съдържа във всичките томове на вашата библиотека на Конгреса. Тази кутия тук ще ни помогне да потърсим точно определена информация.

— Как?

— Бъдете търпелив, професор Баскин — обади се Игор Тамасара.

Професор Уанг взе маркер и очерта правоъгълник седем и половина на десет сантиметра над ухото. От другата страна направи същото.

— Тези два правоъгълника ще ни послужат като вратички към нейния таен свят каза той, обръщайки се към Баскин. — Следващата част от процедурата ви е позната.

— С изключение на това, че тя ще е в пълно съзнание — каза Колин Баскин с нотка на недоверие в гласа.

Професор Уанг въздъхна.

— В китайската народна медицина имаме едно просто правило. Представящ си това, което чувстваш.

Той избра един скалпел от инструментариума и направи по един разрез на всяка от трите страни на първия правоъгълник. Шаойен не даде никакви признаци, че изпитва болка, макар че скалпелът се бе забил до костта. Но това, което бе още по-забележително, бе почти пълното отсъствие на кръв.

— Представяш си това, което чувстваш — промърмори професор Уанг още веднъж.

— Сериозно ли твърдите, че съзнанието може да повлияе на такива физически явления като кървенето? — попита Колин Баскин.

Един от асистентите попи единствената капчица кръв с марля.

— Покажи ми езика си! — заповяда хирургът на Шаойен.

Тя изплези език. Бе по-червен от обичайното, с блед бял налеп. Професор Уанг внимателно го огледа, стисна го леко с пръсти и го поглади по повърхността. После кимна доволен.

— Акупунктурата си е свършила работата добре. В момента у нея има недостиг на Ян, което означава, че няма да претърпи голяма загуба на кръв.

— Но как?…

Колин Баскин отново се помъчи да скрие недоумението си. Всичко, на което бе научен, се превръщаше в дим пред очите му. Беше все едно да решиш задача, прилагайки две коренно противоположни една на друга формули. Професор Уанг му се притече на помощ с нещо по-познато:

— Използваме акупунктурата вече над три хиляди години. Но все още не знаем как точно действа. Засега ни е достатъчно, че действа.

— Но не искате ли да узнаете?

За кой ли пореден път хирургът отново въздъхна. На тия уайбини им хрумваха много странни идеи.

— Няма смисъл. Всеки пациент и неговите симптоми са уникални.

Професор Уанг бързо каза нещо на мандарин на един от асистентите си. Последният му подаде бързооборотно трионче за рязане на кости, а сам взе друго. Застанали от двете страни на Шаойен, те започнаха да изрязват дупки в стегнатия череп на момичето, следвайки точно начертаните линии на правоъгълниците. После мушнаха единия край на жичен трион в едната дупка и го подадоха от съседната. Хванали двата края, те търкаха, докато жичката не прережеше страните до ъгъла. За изненадващо кратко време успяха да изрежат два отвора в черепа на Шаойен. Мозъкът й сега бе покрит само от ципа. Докато всичко това траеше, тя лежеше абсолютно неподвижна и безмълвна.

Ки още ли е в теб? — попита я професор Уанг.

— Да.

С помощта на хирургически ножици той изряза и ципата. Мозъкът пулсираше с влажни отблясъци под ярката светлина. Доктор Петраров и Игор Тамасара избутаха количката с кутията напред. Неврологът взе един електрод и погледна Колин Баскин. После внимателно го пъхна в дясната страна на мозъка.

Баскин отново усети неволната тръпка на възбудата от това колко далеч са стигнали в изследванията си, откакто той бе положил основите преди толкова години.

Доктор Петраров се обърна към него:

— Това, което в момента правя, е да запълня празнината, оставена от разпадането на философията и религията като главни фактори в човешкия живот. Тези дисциплини не можаха да дадат отговор на такива основни въпроси като: „Как знаем това, което знаем?“ и крайъгълния камък на християнството, Пилатовия въпрос към Исус: „Какво е истина?“ С помощта на психологията ние се доближаваме повече до отговорите на тези въпроси.

Той свърза електрода с клемата на импулсомер.

Игор Тамасара погледна към Колин Баскин.

— Доста път изминахме от онези нескопосни опити на Уайлдър Пенфийлд в стимулирането, и то в същия факултет на „Маджил“, където в момента работи дъщеря ви.

При споменаването на дъщеря му Баскин замря. В гласа на Тамасара като че ли прозвуча скрита заплаха. Към омразата, която той бе започнал да изпитва към този човек, сега се присъедини и страхът.

Той го потисна и се обърна към доктор Петраров.

— Това ли ви накара да се захванете: идеята на Пенфийлд, че човешкото съзнание всъщност е един часовников механизъм, монтиран в самия мозък? — попита той.

Доктор Петраров кимна:

— Донякъде. Но Пенфийлд не е могъл да схване, че дори и най-дълбоко съхраненият спомен може да бъде извикан заедно с допълнителните преживявания. Чувствал се напълно удовлетворен да възбужда само повърхностната памет. Това, което виждате тук, е доказателство за по-дълбока форма на повикване. На разговори и емоции, които тя е изпитвала в дадено време, дори и какво си е помислила тогава.

Баскин кимна. Вече го бе видял. Отговаряйки на умело зададените въпроси от Игор Тамасара, Шаойен бе започнала да разказва твърде много неща за себе си.

Доктор Петраров пъхна електрод и в лявата страна на мозъка. Стрелката на импулсомера трепна за миг. Той кимна на Игор Тамасара да продължи с внимателния си разпит.

— Преди известно време, Шаойен, ти ми разказа как си отишла в апартамента на Ли Муфанг и как двамата сте се любили, докато той получил факсовете. От кого бяха тези факсове?

— Ли получи първия факс от Джонджон.

— Кой е той?

— Джонджон — Кяо Пин. Знаеш това.

— Да, знам. А съдържанието?

— Беше с обратни йероглифи. Значи много важно.

— Какво беше съдържанието?

— Отвлечете Лио — отвърна Шаойен равнодушно.

Игор Тамасара и доктор Петраров се спогледаха. Професор Уанг и асистентите му гледаха с безстрастни лица.

— Защо да се отвлича Лио? — попита меко Игор Тамасара.

— Джонджон каза, че му трябва уайбин.

Баскин бе хипнотизиран от монотонните отговори.

— Каза ли Джонджон защо му трябва уайбин? — попита Игор Тамасара.

Шаойен не сваляше погледа си от него. Тези въгленочерни очи сякаш проникваха в най-затънтените кътчета на съзнанието й, карайки я да си спомня неща, които бе чула с периферния си слух и които едва разбираше.

— Джонджон каза, че е за „Безмълвни гласове“.

— Какво е това, Шаойен?

— Ли казва, че то щяло да промени света. Ще превърне Китай в по-мощна страна от Съединените щати и Япония.

Колин Баскин усети напрежението на Игор Тамасара. Каквито и да бяха тия безмълвни гласове, той чуваше като че ли за пръв път за тях. Съвсем не на място почувства прилив на надежда. Все пак чудовището не бе абсолютно непобедимо!

— Каза ли ти Ли как? — попита Тамасара.

— Не…

Един от асистентите провери датчиците. Пулсът и кръвното налягане на Шаойен бяха стабилни.

— А вторият факс? — попита Тамасара.

— От Лио. След дълго плаване под вълните на морето един Дай Фен се връщаше в Русия и американците чак тогава то открили.

— Дай Фен?

— Велик вятър. Вие му казвате тайфун. Подводница.

— Какво направи Ли с факса, Шаойен?

— Изпрати го на Джонджон. Но преди това отиде до кухнята да направи чай. После аз заспах…

— И това ли е всичко? — попита Тамасара.

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече? Каквото и да е.

— Аз искам да ти помогна — каза Шаойен. — Главата ми казва, че нямам избор.

— Но…

— Аз не знам нищо повече — каза Шаойен тихо. — И се страхувам от това.

— Не се страхувай, Шаойен.

Той отново я докосна по лицето, оглеждайки внимателно очите й. После тя бавно затвори дългите си извити мигли и ги скри от изпитателния му поглед.

Колин Баскин улови бързия поглед, който Игор Тамасара отправи към доктор Петраров. В този поглед имаше нещо, може би мимолетно чувство на съжаление и печал. Доктор Петраров се приближи до кутията си и погледна импулсомера. Стрелката се бе върнала на нулата. Той вдигна поглед към Игор Тамасара.

— Паметните й вериги са изцяло изследвани, Игор Викторович.

Игор Тамасара кимна към професор Уанг и каза:

Можете да продължите.

Обръщайки гръб на масата, той се обърна към Колин Баскин и го повика с жест:

— Елате, професоре. Показахме ви само част от това, което можем да правим. Сега е ваш ред да споделите с нас вашите знания.

Придружени от доктор Петраров, те се отправиха към съблекалните.

— Вашата дъщеря… Кейт. Според мен тя би намерила това за много интересно, нали? — попита Игор Тамасара.

Баскин рязко спря и го фиксира с поглед.

— Какво знаете за дъщеря ми?

Игор Тамасара се усмихна бегло.

— Много, професоре. Например знам, че е тръгнала за Боракаи, за да ви посети. Може би скоро ще я видим тук.

За да скрие разяждащия го страх, Баскин обърна поглед към групата около операционната маса. Игор Тамасара властно, но любезно го хвана под ръка.

— Елате да се преоблечем. Там повече няма нищо интересно за вас. Те просто почистват и подреждат.

Той го поведе към съблекалните.

На операционната маса Шаойен гледаше с неподвижен поглед как професор Уанг взема дълъг скалпел с широко острие. После, без да демонстрира финеса си отпреди това, той го мушна в десния отвор на черепа, докато върхът на инструмента се показа от левия. След това го завъртя зверски. За миг в очите й се появи смаяно изражение. Той завъртя още по-силно. Изражението отмина. Професорът го завъртя още веднъж и окончателно унищожи мозъка на Шаойен.