Гордън Томас
Гласове в тишината (1)

1.

Дейвид Мортън видя как Томи Нагиър му хвърля поглед през рамо, без да спира плавните движения на ръцете си, седнал в пилотската кабина на „F-14D Томкет“. Адреналинът на момчето се покачваше нормално, а погледът в стрелналите го очи показваше непоколебима решителност и безстрашие. Но дали можеше да предложи нещо повече от това?

— Чу ли тази сутрин новините, полковник? За ония демонстрации в Токио? — попита Томи.

— Някои неща просто не се променят. — Студеният отговор на Мортън прозвуча сякаш от дълбините на времето.

Двамата помълчаха малко, след което Томи отново подзе:

— Преди около две години ходих в Япония. Доста се инатяха тогава. Непрекъснато говореха за нуждата от защита на търговските си интереси. Възприемаха всеки като потенциална заплаха. Бил ли си в Япония, полковник? — Хлапето умееше да предизвика събеседника си към разговор.

— Да — отвърна Мортън с глас, предназначен да пресече желанието за още въпроси.

Катапултируемите седалки бяха леко повдигнати нагоре и екранът с ключовата тактическа информация бе разположен така, че да не изисква дълго време за местене на погледа, за да даде възможности за бързо маневриране при среща с противника. Оживяха още уреди и лампички. С пълния капацитет на компютърната мощ, събрана на толкова тясно място, можеше да се управлява огромна болница. Цялата апаратура тук обаче бе създадена, за да може човек да убива или да избегне малшанса да бъде убит. Скоро щеше да се стъмни. Високият силует на контролната кула на самолетоносача, издигащ се като призрачна скала над тях, вече бе изчезнал в сумрака. Мортън бе избрал времето, бе избрал всъщност всичко.

Но Томи не заслужаваше повърхностно внимание. И физически, и умствено, той бе идеалният избор. Беше на двадесет и шест години, един и седемдесет и пет висок и тежеше осемдесет и пет килограма по бански гащета. Пробягваше километър и половина за четири минути и уцелваше движеща се мишена от разстояние осемстотин метра. Тестът му за интелигентност бе 165. Към това се прибавяше и перфектното говорене на два езика — мандарин и кантонски^[1]. На всичко отгоре бе скромен — не обичаше да говори за уменията си. Всички тези плюсове обаче щяха да бъдат претеглени срещу това, което щеше да стане в следващите няколко минути. Изискванията на работата бяха такива. Винаги.

Гледайки как Томи се справя с предполетната подготовка, Мортън почувства познато присвиване в стомаха. Той самият бе вербуван през ония тъмни и опасни години, когато заплахата бе съвсем ясно очертана. А сега нищо не бе ясно. С изключение на това, че заплахата все още съществуваше. Горчивата истина бе най-сетне призната след серия от трагични инциденти в Босна, Южна Африка и Перу. Всички бяха провал на разузнаването при опитите му да предупреди за предстоящата ситуация. Генералният секретар на Обединените нации тайно се бе свързал по телефона с лидерите на развитите западноевропейски държави и бе говорил с тях за необходимостта за създаване на многонационален разузнавателен екип, разполагаш и с ударна мощ. Той щеше да докладва пряко на него. Президентите и министър-председателите бързо се бяха съгласили да бръкнат по-дълбоко в тайните си фондове и да създадат така наречените Многонационални високоотговорни сили за мигновено реагиране, и нанасяне на твърди удари. Това моментално бе съкратено на „Хамър Форс“^[2].

Създателите на тази група приеха единодушно, че Мортън е единственият човек, който може да я оглави, с оглед на международното уважение, спечелено от него сред американските, британските и европейските разузнавателни кръгове. В една необозначена конферентна зала в сградата на Обединените нации той бе поставил условията си: избор на екип по собствено усмотрение, техническо подсигуряване по последна дума на техниката, както и неотменимото право да не отговаря пред никого за подробности по изпълнение на операциите. Приемането на тези условия бе осветено чрез единствения официален документ, признаващ съществуването на „Хамър Форс“. Генералният секретар бе предложил и Мортън бе приел щабът на групата да бъде в една с нищо незабележима сграда на северния бряг на Женевското езеро, който бе по-слабо посещаван. Бивше хранилище на златния резерв на Швейцария, сградата и хектарът гори към нея бяха защитени от най-сложната електронна техника, която човек можеше да измисли.

Оттогава Мортън бе в очакване да се появи подходяща мишена. Появата й сега бе една от причините да се намира в кабината на този самолет.

— Мислиш, че японците само показват мускули ли? — попита го Томи по интеркома.

— Може би.

Япония бе само част от това. Разпадането на Съветския съюз бе оставило без работа цели екипи учени всички, от които бяха специалисти в създаването на ядрено, биологично или химическо оръжие. Много от тях дискретно получаваха баснословни заплати в Ирак и Иран. Мортън знаеше кои са, къде се намират и докъде са стигнали в научните си изследвания. Но имаше една друга група, чиято работа бе толкова засекретена, че дори и сега на Запад знаеха съвсем малко за нея. Тези учени разработваха оръжие, действащо на принципа на свръхконцентриран поток елементарни частици, на векторен електромагнетизъм и изобщо на директно насочен поток енергия, което би превърнало сцените от „Звездни войни“ в действителност. Западът въздъхна с облекчение, като разбра, че по-голямата част от изследователската им база е разрушена от разярените тълпи, търсещи отдушник на омразата си, трупана цели десетилетия, към бившите управници на Русия и всичко, което те представляваха. Сега тези учени, работили едно време по смайващи въображението проекти, бяха изпозатворени из лагерите зад Полярния кръг, докато в Москва новите управници решат съдбата им.

Преди около два месеца Отделът за електронно подслушване към „Хамър Форс“ — ушите на Мортън към света — бе уловил новината, че от един лагер близо до Архангелск са изчезнали още двама учени по физика на елементарните частици.

Игор Тамасара също бе изчезнал оттам.

Професор Игор Викторович Тамасара за физиците по-високите енергии бе това, което професор Опенхаймер бе за атомната бомба — способен сам, с голи ръце, да промени изцяло речника за водене на съвременна война. Обаче докъде бе стигнал Тамасара в създаването на оръжие, способно да накара човешкия мозък да се подчини на всякаква команда, независимо откъде и от кого идва тя? Такова оръжие буквално би лишило всеки от каквато и да било следа от собствена мисъл. Такова оръжие би постигнало нещо, което никой досега не е постигал. Да направи от човека послушен и жалък роб.

Мортън бе заповядал събирането на всякаква информация за Игор Тамасара да бъде за „Хамър Форс“ задача от първостепенно значение. Компютърните графици от групата бяха доказали още веднъж на какво са способни. Екраните на компютрите им показаха как би трябвало да изглежда Игор Тамасара в момента: използвайки снимки от по-млади години, програмите им го бяха състарили, понабръчкали лицето му, уголемили носа и удължили брадичката. В момента на четиридесет и седем години, той би трябвало да бъде почти плешив, а тези въгленочерни очи би трябвало да се взират в околния свят иззад по-дълбоко хлътнали орбити. Професорът и екипът му от отдел „Психологически анализ“ твърдяха, че тези очи означавали силно сексуално влечение, само че не можело да се каже към кой пол.

Никой, дори агентите от „Външно разузнаване“ на Шантал Буке не можа да разбере какво е станало с Игор Тамасара, след като е потънал в сибирската нощ.

В огледалото за обратно виждане Томи мярна подбедрения ремък на издадената напред челюст — очите на полковника опипваха всичко наоколо, но не откриваха нищо, с изключение може би на кратката като миг преценка дали след като не си част от отговора, не представляваш част от проблема. Инструкторът му по проследяване в населени места му бе казал, че полковникът бил най-страшен, когато очите му били оставени на автопилот. А една инструкторка по техника на „мъртви“ пощенски кутии бе казала на друг инструктор — на този по-леко въоръжение, — че завиждала на начина, по който полковникът избягвал най-очевидните признаци на стареенето и кожата му била гладка, а тялото — стегнато и стройно.

Тук, в ограниченото пространство на пилотската кабина, височината на полковника сякаш бе даже още по-внушителна. Той винаги се бе обръщал към него по чин — в него имаше нещо, което никак не насърчаваше фамилиарността. То си вървеше заедно с репутацията му на човек, на когото трудно можеш да угодиш и който безрезервно вярва, че знанието и подготовката, комбинирани с желязна дисциплина, могат да отклонят каквато и да било опасност.

Мортън чу пращенето на интеркома в шлема си.

— Татко днес искаше да дойде, но му казах, че скоро ще разбере, полковник.

Мортън кимна. Томи бе единственият син на Дани, а Дани бе върховният ръководител на отдел „Електронно разузнаване“ в „Хамър Форс“. Би могъл да монтира микрофон или излъчвател на сигнали в такива места, в които никой не би допуснал, че може да се монтира каквото и да било. Според докладите. Томи притежаваше същата целенасочена решителност. Случилото се на онзи лунапарк говореше красноречиво за това. Четиринадесетте години оттогава не бяха замъглили спомена. Мортън и Дани бяха отишли в Лондон на семинар по борба с тероризма. На нея в събота двамата бяха отишли с кола до Съсекс, взеха Томи от пансиона и оттам отидоха в Брайтън. Момчето, тогава на дванадесет години, веднага помъкна двамата приятели към високоскоростните въртележки, карайки ги да се въртят с него поред. По едно време механизмът, контролиращ скоростта и височината на стрелата, за която бе закачена кабината на „изтребителя“, се повреди и запрати Мортън и детето на опасна височина, където малкият запази абсолютно спокойствие, докато аварийният екип не ги свали долу. След това Томи бе настоял всеки от тях да се повози на същия „изтребител“. Същата вечер по пътя обратно към Лондон Дани гордо бе казал на Мортън, че винаги насърчавал сина си да разчита на собствените си сили.

Томи продължаваше с предполетната проверка.

— Кула, лостът май е малко стегнат.

Последва кратка пауза, после прозвуча безстрастният глас на контролната кула:

— Искате ли да отмените полета. Едно нула нула?

— Сигурно се майтапите!

Инструкторите на Томи бяха единодушни в оценката си за него, че никога не се страхувал да изрече онова, което му е на ума. И в занятията по анализ бе показал завиден талант за пресяване на цели камари от информация.

— Две минути до излитане. Едно нула нула — чу се гласът на диспечера от кулата в шлема на Мортън.

— Пръстът ми е на копчето, кула — потвърди Томи готовността си.

Мортън не долови нищо друго, освен увереност. Никакъв опит да прави впечатление, никаква наперена самонадеяност. Момчето приличаше на баща си.

— Всичко е готово, полковник.

Ушите на Мортън започваха да се изпълват с постепенно нарастващото свистене на двигателите, набиращи пълна експлоатационна мощност. Уредите по таблото пред него вибрираха и стрелките им потрепваха. Под аналоговия дисплей, по който щеше да излиза цялата информация, необходима на Томи да управлява самолета, имаше малък джойстик. Вчера вечерта бе прекарал цял час, напомняйки си какво можеше да направи тази невзрачна ръчка.

Интеркомът отново щракна.

— Хайде да направим едно образцово излитане, полковник. Да се забием като стрела в небето!

Мортън вдигна ръка към огледалото пред Томи. Всеки от двамата си имаше своя съдба и това, че момчето споделя своята с неговата, бе хубаво. Работата, която трябваше да свършат, изискваше малък екип. Някъде далеч вляво от него, в подножието на кулата, светеше жълтата лампа на готовност за излитане. Грохотът на двигателите ставаше нетърпим. Лампата светна зелено.

Томи усети как мускулите на краката му се стягат неволно и гърбът му леко се надига от облегалката.

Бе изпитал подобна възбуда, когато за първи път вдигна един хеликоптер на Кралската въздушна полиция на Хонконг от стоянката му в Коулун. Чудесно време за сълзотворен газ, бе забелязал шефът на патрула, когато излетяха да търсят поредния наркотрафикант на Триадите^[3], внасящ наркотици от Новите територии. След това се бяха върнали в базата, без да гръмнат нито веднъж. Времето, прекарано в Хонконг, бе винаги такова — обещание за екшън, което почти винаги се нарушаваше. Не като сега.

Мортън видя устните на Томи да помръдват, чу прокашлянето и шепота му:

— Дай, дай, дай!

Уредите показваха, че скоростта на машината вече минава 360 километра в час. Горивото, маслото и хидравликата реагираха нормално на рязко нарасналата тяга. Фонът в слушалките се изпълни с постоянен електронен шум. Томи намираше този шум за успокоителен. Тук ти си сам — само ти и сфинксоподобната фигура отзад, за която татко казва, че бил най-добрият приятел, който човек можел да си представи, но който в момента изглеждаше студен като радарно изображение. Той насочи самолета на издигане и на височина 12 000 метра го изравни, цепейки нощното небе със скорост един път и половина пъти по-голяма от тази на звука.

В шлема си Мортън отново чу изпукването, когато Томи превключи радиото на бойна честота.

— Тук е „Удар“, Едно нула нула. Целта ти е по курс две седем пет — каза, някакъв нов глас, женски този път.

— Прието, „Удар“ — потвърди Томи.

На оперативката преди полета му бяха казали, че мишената била малък кораб, превозващ оръжие, вероятно ракети — още една версия на хонконгските му преживявания. Мортън видя как една стрелка на аналоговия дисплей потрепна, след като Томи превключи двигателите на форсаж. После го чу да натиска бутончето за предаване на микрофона пред устните си.

— „Удар“, виждам целта на сто и дванадесет плюс — каза той в микрофона.

Носовата камера на „Томкет“-а предаваше инфрачервеното изображение на корабчето — мишена на един екран в кабината, което се виждаше като малка точица, и бордовият компютър изписваше разстоянието до него — сто и дванадесет километра.

Без да откъсва поглед от екрана. Томи продължи:

— Целта изглежда добре, „Удар“. Ще направя опознавателно прелитане над нея.

Прозвуча студен и нетърпящ възражение мъжки глас:

— Тук е командирът на „Удар“, Едно нула нула. Имаме положителна сателитна идентификация. Мишената вече е насочила ракетите си към теб. Атакувай веднага!

Ръката на Мортън се плъзна към джойстика, а Томи отвърна:

— „Удар“, тук е едно нула нула. Все още имам време да хвърля осветителна ракета и да проверя все пак идентификацията на целта.

Момчето не позволяваше да го притискат.

На екрана малката точка, представляваща самолета, зави встрани и започна да се отдалечава от по-голямата точка — целта. Маркерът за изстрелване на осветителната ракета запълзя надолу към точката, която Томи си бе избрал за изхвърляне на една от натриевите ракети с мощност милиони свещи. Отвън проблесна ослепителна светлина. Женският глас, прозвучал изведнъж в слушалките му, бе пълен с напрежение:

— Към теб се приближава неидентифициран самолет! Разстояние в момента 190 километра!

Томи хвърли поглед на другия екран. Нищо. Той фокусира носовата камера. Пак никаква следа от неидентифицирания самолет. На своя екран Мортън обаче виждаше как мигащата точка на другия самолет се насочва право към тях. Ръката му отново побутна лекичко джойстика. Томи тихо изруга. „Томкет“-ът току-що изгуби и последния от радарите си.

— Да виждаш нещо на твоя екран, полковник?

— Абсолютно нищо.

Мортън отдавна бе научил, че моментът, в който човекът наистина се е отделил от другите видове на земята, е бил, когато за първи път е използвал простото оръжие на лъжата.

Женският глас на водещата отново прозвуча:

— Неидентифицираният е вече на 140 километра. Освен това от целта ти се излъчва силна оръжейна дейност.

— Захождам за атака по целта, „Удар“ — каза Томи.

Той отметна капачето на лоста. Тихият ромон на електрониката го довеждаше до пълна и съвършена концентрация: целият се превръщаше в едно-единствено око, виждащо всичко и непропускащо нищо. Мортън видя как таблото на въоръжението светва и лампичките, обозначаващи готовността на ракетите, светват една след друга, след което се чу и зумерът, предупреждаващ, че ракетите са готови за изстрелване. Той лекичко премести джойстика в ново положение. Томи изпъшка и в слушалките си Мортън чу бързото превключване на различни честоти. След това отново и отново. Нищо. Само електростатични шумове.

Интеркомът изпука.

— Радиото си отиде, полковник.

— Можеш ли още да поразиш целта?

— Насочен съм право към нея.

Томи държеше лоста с твърда ръка, дал почти пълна тяга. Самолетът продължаваше да пикира. Струваше им се, че са останали сами в цялата тази черна и безформена вселена. Той вдигна поглед към огледалото. Главата на полковника бе наведена напред и очите му напрегнато следяха таблото на въоръжението, очакващи момента, когато компютърът ще посочи кога да се стреля. Скоро, съвсем скоро.

Женският глас изведнъж се чу съвсем ясно:

— Едно нула нула, неидентифицираният вече е на 50 километра от теб.

Томи погледна таблото за въоръжението. След петнадесет секунди щеше да хвърли бомбите. Но след шестнадесет секунди щеше да е вече в обсега на ракетите на неидентифицирания. Пръстът му легна на спусъка, тялото и мозъкът се сляха в едно. Влудяващо спокойният глас на жената отново екна в ушите му:

— Едно нула нула, тук „Удар“. Имаме положителна идентификация. Неидентифицираният е иракски МиГ. Вече е на 30 километра и се приближава. Показваме му ракета…

Електростатичните изпразвания отново прекъснаха предаването. Секунда след това изгаснаха светлините и на таблото за въоръжението. Бомбите бяха изчезнали. Мортън мръдна джойстика още едно деление. Кабината се изпълни с пронизителен звън.

— Целта стреля по мен! — викна Томи.

От тъмата към тях изведнъж се протегна огненото пипало на трасиращи снаряди. Томи натисна лоста здраво наляво в остър завой. Претоварването ги притисна в седалките, а огненият пунктир почти близна кабината. Мортън отново мръдна джойстика. Този път гласът на жената бе изпълнен с напрежение:

— „Удар“ към едно нула нула! МиГ-ът е на девет часа^[4]!

Томи моментално хвърли поглед вляво. Нищо. Той дръпна лоста към себе си и самолетът вирна нос нагоре. Датчикът за горивото се приближаваше към нулата. В слушалките си Мортън долавяше накъсаното и възбудено дишане на Томи. На екрана на неговия радар точката на техния самолет примигваше и продължаваше напред. Момчето бе добро, подчинявайки се на най-важното правило на пилота изтребител — удряй и бягай. Да, но вече приближаваше границата на възможностите си. Точката на екрана започна да се търкаля бавно наляво — Мортън мръдна джойстика си надясно. Чу как Томи пое рязко дъх. После мигащата точица започна да губи скорост също като ударена птица с пърхащи криле, а в това време женският глас се обади с още по-напрегнат:

— Една лети!

За невероятно малка частица от секундата мозъкът на Томи смля информацията и ръката му се стрелна към бутона за отклоняване на ракетата. Пръстите му го натиснаха два пъти. Имаше време само за две припламвания. След това натисна лоста силно наляво. Мортън отново наклони своя джойстик надясно. Мигащата точка се разлюля като пияна. С крайчеца на окото си Томи видя скосените криле на изтребителя, който се носеше стремглаво към тях под ъгъл.

— Катапулт!

В момента, в който посегна за ръчката на катапулта между краката си, блесна ослепителна светкавица, понесе го огнен вихър. После пълна тъмнина и тишина, което не можеше да бъде нищо друго, освен смъртта.

 

 

Внезапно над главата на Мортън в нощното небе се появи квадрат дневна светлина и лицето на някакъв мъж се надвеси надолу в кабината на самолета. На главата си имаше слушалки и бе облечен в сини работни дрехи. Откъм мястото, откъдето се бе появил МиГ-ът, се отвори врата и друг мъж добута стълбичка и я опря отстрани на кабината. Мортън чу изпукването на интеркома:

— Как се справих, полковник?

— Трябваше най-напред да се оправиш с МиГ-а.

Натискайки копчето за вдигане покрива на кабината. Томи поклати глава печално.

Стената, на която бе изображението на летателната палуба на самолетоносача, изведнъж се отдръпна безшумно назад. Зад нея, седнали пред пултове за управление, снабдени с микрофони и клавиатури за задвижване на видеокартината, създала пълна илюзия за действителност в симулатора, седяха половин дузина мъже и една жена. Разположен в приземния етаж на щаба на „Хамър Форс“, симулаторът провеждаше последния тест на всеки, който идваше да се присъедини към трупата. Незададените въпроси, които бяха отправени към Томи, бяха, както винаги, едни и същи. Можеше ли да запази контрол при всяка създала се ситуация? Стискаше ли му първи да предприеме нещо? Да не би да се окаже дотолкова глупав, че винаги да действа първи? На това отгоре и с изкусното боравене на джойстика Мортън допълнително бе усложнил живота на Томи.

Той тръгна към екипа и момчето пое след него. Водещата вдигна глава и погледна Мортън.

— Реакциите му са окей. Времето за колебание е в рамките на нормалното. Инициативност — добър. Същият е и с вземането на решения — каза тя.

Томи се усмихна.

— Благодаря, Анна — отвърна Мортън.

Анна Круф работеше към „Психологическа оценка“. Нямаше по-добър от нея в разнищването на загадките, представляващи човешката душа. Тя бе създала психологически портрет на Игор Тамасара. Мортън премести поглед върху мъжа, седящ до нея. Той пък се извърна към Томи и заговори, размахал ръка:

— Беше прав, Томи. За това, че искаше да направиш опознавателно прелитане. Винаги проверявай. За да си абсолютно сигурен.

Лестър Финел, който отговаряше за компютрите, обичаше да говори с кратки и ясни фрази и имаше странния навик да върти лявата си ръка, имитирайки сякаш въртяща се ролка на магнетофон.

— Благодаря — промърмори Томи.

— Да смятам ли, че си е взел изпита, Лестър? — попита го Мортън.

— Твърдо.

Мортън отправи поглед към специалиста от „Гласов анализ“ — огромен и масивен мъжага с лице на добронамерен викинг.

— На финалния етап уредът ми отчете деветдесет. Малко височко наистина, но е разбираемо. — Специалистът се ухили. — Иначе отличен контрол.

Мортън насочи брадичка към оперативния от „Секретни операции“. Той бе усвоил занаята да убива в най-опасните кътчета на света. Мъжът насочи поглед към Томи през очила в стоманени рамки.

— Говори малко повече, отколкото трябва, по време на предполетната подготовка. В моята работа всичко трябва да бъде сведено до абсолютен минимум. Казах ти го още миналия месец по време на занятия. — Оперативният се обърна към Мортън: — Ако не забравя това, всичко друго му е наред.

Откъм единия ъгъл на стаята пристъпи мъж на средна възраст. Както и своя син, Дани Нагиър бе физически незабележим със същата фина фигура. Лицето му се променяше само когато се усмихваше. В момента усмивката му бе широка и радостна. Докосна с пръст превръзката на окото си — жест, който винаги означаваше, че е доволен. Мортън се извърна към Томи:

— Добре дошъл в екипа!

— Благодаря, полковник.

Останалите се отдръпнаха, за да пропуснат Дани. Той се приближи и стисна сина си за раменете.

— Гордея се, моето момче, наистина се гордея с теб — промърмори Дани.

Мортън се обърна към Анна:

— След като разведеш Томи наоколо, намери му бюро и го сложи до твоето. Искам бързо да го въведеш във всичко, с което разполагаме за Игор Тамасара.

— Което не е кой знае колко — каза тя откровено.

— Ами да.

Кратката усмивка на Мортън почти успя да смекчи думите му. Той се отдръпна назад и останалите се струпаха около Томи, за да го поздравят.

Зад тях вратата към залата се отвори.

Мортън видя как очите на Уолтър Битбург отново губят контрол и започват да шарят наоколо. Бяха сиви, както и всичко останало у административния директор на „Хамър Форс“: костюма, косата и изражението на лицето.

— Трудно може да ти улови следите човек, Дейвид — побърза да подхвърли Битбург, когато Мортън се приближи.

— Обадих се в кабинета ти. Твоята секретарка обаче ми каза, че си на съвещание и не бива да те безпокоя.

Битбург кимна и неоновата светлина проблесна в дебелите му очила, увеличавайки гротескно шарещите на всички страни очи, за пореден път напомнящи на Мортън за топчета, постоянно подбутвани от някакъв механизъм вътре в главата на Битбург.

— Време е за оправяне на бюджета. Ако отговарям на всяко обаждане, няма никога да успея.

За Битбург винаги бе време за оправяне на бюджета. Мортън кимна към симулатора:

— Томи току-що мина.

— Компютрите, Дейвид, това е бъдещето.

— Да, но на мен ми трябват хора, които могат да мислят сами. — Гласът на Мортън не издаваше нито нетърпение, нито досада.

Мълчанието между тях бе функция на разстоянието помежду им. Дори нещо повече. Битбург обичаше да слага всяко нещо в специални отделения и да му лепне етикетче с процента доказателство, което то съдържа. Когато Битбург решеше, че той не е достатъчен, очите му почваха да водят този като че ли свой собствен живот.

— Ларс Свенсен иска да те види, Дейвид — изплю камъчето най-сетне Битбург.

— Каза ли защо?

Битбург вдигна рамене:

— Някакъв пациент. Някой си Ребиков. Повече нищо не каза. Наистина не знам защо се обади.

— Успях да го накарам да разбере, че и двамата сме от една и съща страна на барикадата, Уолтър.

Това му бе отнело доста време. Затова пък не бе отишло напразно. А Ребиков бе руско име. Мортън отново погледна симулатора. Останалите се приближаваха към тях. Той се извърна към Битбург:

— Ще се видя със Свенсен още сега.

Битбург бе сух и прецизен:

— Още нещо. Виждам, че ЦРУ все още ни изпраща сметки за четвърт милион долара на месец за разпечатки от наблюденията им над Северния Атлантик. Не виждам обаче за какво са ни. Руснаците не се канят изведнъж да изведат подводниците си в морето…

— Тези разпечатки ми трябват — прекъсна го остро Мортън, мина покрай него и излезе от залата.

Това, което правеше обаждането на Ларс Свенсен особено интересно, бе фактът, че той се занимаваше изключително с хора, които са били подлагани на финансирано от собствените им държави мъчение в различните му форми, включително и научни експерименти, в което се специализираше и Игор Тамасара. Човек като него никога не се предаваше, но пък и хората, които разполагаха с възможности да го подкрепят, не бяха много.

Крачейки към асансьора, Мортън още веднъж прехвърли в главата си краткия списък с възможните кандидати.