Гордън Томас
Гласове в тишината (18)

18.

Игор Тамасара паркира бъгито пред централната сграда на комплекса. Възбудата го бе обхванала като живо и подскачащо от вълнение същество. Колкото по-дълго време минаваше от последното му сексуално освобождаване, толкова по-спешно се нуждаеше от следващото.

Той блъсна вратата и се озова в слабо осветена от китайски фенери стая. Покрай едната й стена имаше бар с няколко табуретки. Въздухът бе напоен с миризма на тамян и евтин парфюм. Няколко момичета седяха и гледаха видео. Това бяха проститутките, които Кяо Пин бе довел за учените и техническия персонал. Всички отправиха професионални усмивки към Игор Тамасара.

Една от тях стана и се приближи към бара.

— Искате ли нещо за пиене, професор-сан? — попита тя със сладко гласче.

— Не.

Игор Тамасара се обърна към друго момиче. Бе облечено в ефирна синя рокля. Последния път бе изненадала дори и него с умението си.

— Пак ли искате Мелия? — попита го тя.

Не можеше да разбере защо проститутките смятаха за необходимо да се преструват, че търсят начин за личен контакт, като например да му напомнят, че си имат имена.

— Ела с мен! — заповяда й той.

Мелия послушно го последва, подтичвайки до него, като не преставаше да се усмихва кокетно изпод изкуствените си ресници. Когато стигнаха в края на коридора, тя понечи да влезе в личния му кабинет.

— Насам! — подхвърли й той рязко, поемайки по друг коридор.

Мелия изведнъж се разтревожи. На нито едно момиче още не бе позволявано да влиза в тази зона. Иззад затворените врати долиташе шум от работещи машини и гласове. Игор Тамасара спря пред една врата и я отвори.

— Излез! — подвикна той към отворената врата.

Отнякъде излезе Шаойен и хвърли поглед към Мелия, но не каза нищо. От пръв поглед се виждаше каква е. Игор Тамасара ги поведе по друг коридор и тримата влязоха в стаята за наблюдение. Жените се огледаха, леко изненадани. Мелия седна за проба в едно от креслата. Шаойен хвърли поглед на дръпнатите пред едната стена завеси.

— Защо идваме тук? — попита Шаойен.

Всеки момент бе очаквала да се махне от това място и от този уайбин, който по време на разпита я бе гледал по същия начин, по който я бе гледал Лио, по начина, по който я гледаха всички мъже.

Игор Тамасара се приближи до катедрата и натисна някакво копче. Завесите, закриващи огромното стъкло, се отдръпнаха.

Шаойен премигна, не повярвала на очите си. После прошепна смаяно:

— Лио?

От другата страна на стъклото стърчеше унилата фигура на Лио, седнала на пода. Лицето му бе подпухнало от недоспиване, изглеждаше смачкан и дезориентиран.

Мелия я изгледа изненадано.

— Познаваш ли тоя уайбин?

— Лио — подвикна още веднъж Шаойен и направи крачка към стъклото.

— Не може нито да те види, нито да те чуе — каза Игор Тамасара и започна да се съблича.

Шаойен втренчи в него изненадан поглед, после отметна глава назад и се разсмя:

— Ах, гаден кучи син такъв! Искаш да се изхвърлиш пред Лио, а? Голяма работа си!

Игор Тамасара я погледна, не могъл да схване значението на американските изрази, но усещайки, че тя няма да възрази.

— По-бързо! По-бързо! — Той кимна към Мелия: — Ти също. И двете! Бързо!

Мелия се усмихна. Вече нищо не можеше да я изненада. Тя изхлузи роклята си и остана по черни чорапи и гащички под червения колан. Игор Тамасара погледна към стъклото. Лио се взираше с празен поглед някъде през него. Шаойен хвърли поглед към Игор Тамасара. Кяо Пин й бе казал да прави всичко, което този уайбин поиска от нея.

Само за секунди остана по скъпото бельо, което си бе купила от Вашингтон.

— Всичко долу! — викна Игор Тамасара. — По-бързо! По-бързо!

Шаойен изви ръка зад гърба си и откопча сутиена. Мелия освободи единия чорап от жартиера, а после и другия. Игор Тамасара изрита панталоните си. Остана по къси гащета и чорапи. Шаойен го гледаше с насмешка. Щеше да си го припомни по-късно. В момента най-важното бе, че и двете жени напълно му се подчиняваха. Двете вече бяха съвсем голи и стояха една срещу друга, сякаш предчувствайки какво иска той от тях.

Той погледна към стъклото. Лио бе станал на крака и отново блъскаше по вратата на килията си. Усилията му изглеждаха още по-безполезни, тъй като тук не се чуваше звук.

— Коя от нас искаш да играе мъжа? — попита Шаойен кокетно.

— Ти. — По-късно щеше да й покаже как един мъж трябва да се държи с такива като нея.

Шаойен каза нещо на Мелия на мандарин. Тя се извърна и го погледна. Начинът, по който говори този уайбин. Дали в гласа му нямаше и нещо друго освен похот? Неизказана заплаха може би? Тези уайбини не можеше да ги разбере човек.

Лио бе спрял да блъска по вратата и крачеше из стаята.

— Почвайте! — заповяда Игор Тамасара.

Жените легнаха на пода. Шаойен бавно целуна Мелия по устата. Тя отвърна на целувката и двете започнаха да се галят и опипват с нарастваща страст. Той знаеше, че ще бъде така! Хормоните вземаха превес над всичко! Възбудата му нарасна.

Мелия се спря и вдигна поглед.

— Ела — каза тя тихо, преди Шаойен да покрие устата й със своята.

Тогава Мелия протегна ръка и леко го притегли при тях на пода.

Шаойен отдръпна устата си от Мелия и вдигна поглед към него.

— Ще вземеш първо мен — каза тя.

— Ще взема и двете ви едновременно — отвърна Игор Тамасара и отново хвърли поглед към стъклото. Лио отново бе седнал на пода и безмълвно се люлееше напред-назад.

Провирайки се между жените, на Игор Тамасара му се стори, че чува как Лио крещи. После разбра, че дивият и спонтанен животински рев бе неговият собствен.

 

 

Тръгвайки си от Арлингтънското национално гробище, Гейтс отново си каза, че държавното погребение всъщност е един голям театър. Когато президентският самолет пристигна от Токио с тялото на Хършъл Линкълн на борда, отговарящите за протокола веднага бяха взели нещата в свои ръце. Последва излагане на тялото за поклонение под ротондата на Капитол Хил, последвано от литургия, отслужена в катедралата „Сейнт Матю“. След това теглената от коне катафалка и цялата процесия бавно пресече Потомак на път за Арлингтън. Пред портите на гробището президентът и кабинетът му слязоха от колите си и продължиха пеш до самия гроб.

Президентът демонстративно покани с ръка японския посланик да излезе от групата на дипломатическото тяло и да тръгне напред. Телевизията показа жеста на цялата нация.

Заключителният етап от ритуала приключи по-бързо: носенето на ковчега от катафалката до гроба, поставянето му върху механизма, който бавно го свали долу, молитвите, последвани от всеобщо изпълнение на националния химн, трите залпа.

Първоначалната ярост на американците отстъпи място на нещо, съвсем близо до всеобщо чувство за всеопрощение, резултат вероятно от внимателно провежданата кампания, предназначена да предаде мнението на президента, че убийството е резултат от набралите неконтролируема инерция улични безредици. От Белия дом сякаш казваха: „Всичко е наред. Самият Хършъл Линкълн не би и искал да бъде по друг начин“.

Гейтс разбираше. Поради чисто политически причини посланикът бе превърнат в национален герой. В Япония убийството бе използвано по подобен начин, само че от имперския двор.

Императорът лично бе отишъл на летище Нарита, за да изпрати президентския самолет — безпрецедентно събитие. Същата вечер излезе с реч по японската телевизия в най-гледаното време, в която заклейми убийците и отправи молба към японците да спрат насилието срещу американски граждани. Завърши я с красноречиво простите думи, напомняйки на многомилионните си зрители за огромния дълг на Япония към Съединените щати. Американците им бяха дали нещо, което те никога не бяха имали през цялата си история като нация — демокрацията. „Спрете безсмисленото насилие — бе отправил апела си императорът за последен път — и се опитайте да разберете значението на тази скъпоценна думичка.“

И насилието като че ли наистина спря. През изминалите дванадесет часа бяха отбелязани само спорадични стълкновения, а не яростните изблици, чиято кулминация бе смъртта на Хършъл Линкълн.

Излизайки през портите на гробището, Гейтс се запита дали на концертмайсторите на убийствата им е подействал апелът на императора. Или пък са се оттеглили за миг и обмислят нова стратегия. Радио Токио твърдеше, че е рано да се каже. Тъй или иначе, добрите новини бяха, че японците оказват пълна подкрепа на оперативните агенти от Управлението и ФБР. Само че разследването бе стигнало до задънена улица: убийците на Хършъл Линкълн просто бяха изчезнали. В това няма нищо ново, напомни си Гейтс. Както нямаше нищо ново и в начина, по който във Вашингтон се отърсваха от погребалното настроение.

Подкарал колата си по леката извивка на булевард „Арлингтън“, той видя, че знамената се вдигат до върха на пилоните. По радиото току-що бяха казали, че достъпът на туристически групи в Белия дом ще бъде подновен следобед. По същото време Конгресът щеше да се събере и да поднови дебатите си, посветени на пътуването на президента до Хонконг и Манила. Радиото обещаваше оживени разисквания.

Гейтс се усмихна кисело. Колко ли щеше да нарасне напрежението, ако Тод Харпър успееше да намери някой, който да потвърди версията на Емерсън, че Белият дом си урежда игричките с Пекин, и то по същото време, когато поради причини, никому неизвестни засега, там бе отишъл и оня специалист по електронно проследяване. Хората на Чарли Уаймен бяха обърнали апартамента на Шраг наопаки. Друг екип бе разпитал всички на местоработата му. Нищо. Агентите на ФБР от посолството в Пекин още не бяха успели да установят къде се намира. Истинското време за паника щеше да настъпи, когато Шраг не успееше да се върне на работа от отпуска си. Пресилено бодрият тон не бе измамил Гейтс. Директорът на ФБР се безпокоеше като него.

Продължилото наблюдение на Ли Муфанг не донесе нищо ново. През последните двадесет и четири часа не бе напускал бара или апартамента си. Това можеше да означава какво ли не.

Гейтс бе отклонил Уаймен от намерението му да се обади на Емерсън и да го заплаши, задето е казал на Харпър. Ако Харпър надушеше това по някакъв начин, то щеше да бъде достатъчно да се улови за историята. Гейтс обаче се бе съгласил да подслушват телефоните и на репортера, и на бившия министър на труда. Харпър бе звънял по телефона си като луд, обаждайки се отново и отново на своите информатори. Но сега-засега не бе пробил. Марти Фицпатрик се бе погрижил за това. Бе инструктирал всички да казват, че тая история била толкова смехотворна, че не си струвало изобщо да се говори за нея, като не забравяше от време на време дискретно да подхвърля името на Тод. Обаче Марти му бе казал, че ще успее да задържи репортера само за кратко време.

Всред присъстващите на погребението журналисти Гейтс бе забелязал Харпър. Обаче Харпър също го бе видял и бе започнал да си пробива път към него, но той се бе извърнал и побързал да се прибере в колата си.

Той вдигна поглед към огледалото. Отзад имаше само правителствени коли. Пред него бавно изплуваха петте бетонни фасади на все още най-големия офис в света — Пентагона, военния щаб на страната. Ония от най-горния етаж вече трябва да са прочели информацията, дадена им от него.

След като показа личната си карта на морския пехотинец на главния вход, той пресече фоайето и се насочи към личния асансьор на военния министър. Един майор, сякаш току-що слязъл от бръснарския стол, се надигна, щом вратите се отвориха. Заведе го в една празна зала. Иззад затворената врата от другия й край долитаха гласове.

— Ще докладвам на господин министъра, че сте тук — каза майорът и излезе.

Движеше се с вдървената походка на иконом в стар викториански замък. Влезе друг майор и му поднесе кафе. Предложи чашата на Гейтс и се оттегли със същата походка. Тук май използваха майорите само за прислуга.

Гейтс се доближи до електронната карта, окачена на една от стените. На нея бе показано последното местоположение на китайския флот. Всеки кораб бе обозначен с малко флагче, на което бяха написани името, скоростта и тонажът му. Колко ли време и безкрайно търпение е трябвало, за да се подреди тази карта. Може би когато не разнасяха чай и кафе, майорите се занимаваха именно с това. Между флагчетата бяха пръснати миниатюрни макети на подводниците от Седми американски флот — общо дузина, — гордо носещи името на един от американските градове под вълните на Тихия океан. Подводниците бяха оформили разтегната дъга, простираща се от Тайванския пролив до Източнокитайско море, където се намираше подводницата Сиатъл, разделяща японските води от корейските. На север от Сиатъл, готова да навлезе в дълбоките води на Курилската котловина, се мъдреше макетът на самотна подводница. На кулата й бе забодено знамето със сърпа и чука. На него бе изписано името и последните предполагаеми координати на Родина.

Гейтс смръщи вежди. Тоя предполагаем Иван бе поддържал един и същи курс и скорост. Но както знамето на кулата, така и предполагаемите координати можеха вече да са остарели.

Един по-голям макет, със забито на полетната палуба флагче, показваше, че Юнайтед Стейтс продължава да си стои в хонконгското пристанище.

Зад него вратата се отвори и министърът на отбраната влезе, последван от останалите. Цивилните бяха облечени в еднакви сини костюми, а офицерите още не бяха свалили парадните униформи от погребението. Министърът махна на всички да заемат местата си около овалната маса. Беше нисък и деликатно сложен човек, чиято упоритост компенсираше липсата на сантиметри.

Докато се настаняваха, Гейтс допи кафето, остави чашата на перваза на прозореца и побърза да заеме мястото си в края на масата.

Министърът седеше точно в центъра от едната страна на масата — място, което ясно показваше разделението в залата. От лявата му страна бяха седнали председателят на Съвета на обединените началник-щабове и останалите началник-отдели, определящи политиката на ведомството. От дясната страна бяха настанени политически съветници и помощници с най-различни чинове.

Министърът на отбраната се огледа около масата. Доволен, че всеки е сложил пред себе си информацията, той кимна на Гейтс.

— Всички вече я прочетохме. Ако имате нещо да промените или оттеглите, сега му е времето.

Гласът му бе като на строеви офицер.

— Не, сър — отвърна Гейтс.

Тогава да считам ли ситуацията за такава, каквато е описана? Че китайските служби за сигурност са накарали военноморското учение да започне по-рано, за да може да им послужи като прикритие за посрещането на руската подводница? Така ли е?

— Точно така, господин министър — отвърна Гейтс.

Няколко чифта очи се отправиха към картата на стената.

— И вие сте убеден, както и преди, че тази подводница ще бъде използвана като база за някакво нападение над президента и че Хонконг е най-вероятното място за такъв опит, така ли?

— Да, сър.

Едрата фигура на председателя на Съвета на обединените началник-щабове завъртя булдогоподобната си глава от картата, за да погледне към Гейтс.

— Можете ли да бъдете малко по-точен? — За мощното му телосложение гласът му бе доста писклив и свадлив.

В кратко и сбито изложение Гейтс им разказа за предишните рейдове на Родина и какво бе научил от разговорите си с Мортън и Савенко. В заключение направи също така кратко резюме на телефонните обаждания на Мортън от Окинава, от остров Трук, като накрая предаде и краткото съобщение по радиото от остров Боракаи.

В последвалата тишина очите, оглеждащи картата и опитващи се да установят къде се намират тия забутани островчета, станаха много повече.

Министърът на отбраната поднови въпросите си:

— Руската подводница няма на борда си никакво ядрено или каквото и да било друго въоръжение, така ли е?

— Да, сър.

— Значи тя самата не би могла да извърши никакво нападение?

— Може да бъде въоръжена от китайците — каза Гейтс.

— А това няма ли да ги издаде като съучастници?

— Ще ги издаде… ако го докажем, сър.

Министърът хвърли поглед вляво от себе си. Време беше разпитът да се разшири. Председателят на Съвета на обединените началник-щабове почука с пръст папката пред себе си.

— Тоя тип Баскин. Все още ли не знаете какво е станало с него?

— Не, генерале. Знаем само, че е изчезнал.

— Някаква причина? Семейни проблеми? Финансови?

— Нямаме сведения за такива неща, генерале. — Мортън му бе съобщил, че е разпитал Кейт Баскин, както и почти всички на острова, по този въпрос.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове опита отново:

— Може да е излязъл да поплува, да му е станало нещо и да се е удавил. Тази възможност елиминирахте ли я?

— Да, генерале. Няма признаци за такова нещо. — Мортън бе проверил и това.

— Човек, който е побягнал по този начин чак на края на географията, може пак да го направи.

— Всички острови в околността са претърсени, генерале. Няма никаква следа от Баскин.

Генералът се опита да се разсмее:

— Да не кажете сега, че са го отвлекли извънземни?

Появилите се усмивки бързо угаснаха. Генералът бе дългогодишен и яростен противник на усилията да се проведат одобрени от Конгреса пълни разследвания относно неидентифицираните летящи обекти.

— Не, генерале. Не искам да кажа това. Това, което се опитвам да кажа, е, че Колин Баскин е изчезнал — поне засега — безследно.

— Възможно ли е японците да имат пръст в тази работа?

— Засега нищо не показва въобще някой да е имал пръст в тази работа. Баскин просто е изчезнал.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове хвърли поглед на началниците на трите отдела.

— Поправете ме, ако греша, но нали вашите хора изпратиха неотдавна някакъв доклад, че японците купували руски подводници от клас „Тайфун“? — попита началникът на военновъздушните сили, сивокос и сух мъж с очила в златни рамки.

— Точно така. Досега три на брой — потвърди Гейтс.

— Тогава защо тази руска подводница да не е поредната, която Москва продава на Токио?

Гейтс още веднъж им разказа всичко, което знаеше, добавяйки, че скоро ще има твърди доказателства. Така му бе обещал Мортън.

Началникът на военноморския флот се намръщи.

— Това е добре. Но все пак не прибързвате ли с крайната оценка? — Той беше офицер от кариерата, наближаващ пенсионна възраст, с репутацията на човек, който никога не взема прибързани решения.

— Не, сър. Не мисля — отвърна Гейтс твърдо. Тъкмо сега не биваше да отстъпва.

Адмиралът помисли малко.

— Бих могъл да се обадя на вицепремиера Казенко и да му кажа бързо да си прибира подводницата, като му обясня и защо — каза той накрая.

Гейтс поклати глава:

— Казенко няма как да се свърже с подводницата. Тя ще пътува в пълно радиомълчание.

— Тогава какво да правим? Или още по-точно, какво искате от военноморския флот? — В гласа на адмирала се бе промъкнала свадлива нотка.

— За колко време подводниците ви могат да заемат позиции за прехващането на Родина?

Адмиралът се разсмя сухо:

— Има някои неща, които, изглежда, пропускате, господин Гейтс. Тези подводници изпълняват задачи, свързани с маневра, която ние наричаме „дълбоко гмуркане, пълна тишина“. Изпратили сме ги да събират колкото е възможно повече информация за китайския флот. Започна ли да ги размествам, от щаба на Седми флот ще нададат вой. Но накратко на вашия въпрос може да се отговори така. Докато заемат позиция, ще минат няколко дни, а за това време Родина може да отиде, където поиска. Освен това говорим за огромна площ, която няма да можем ефективно да покрием за толкова кратко време. А пък ако точно сега започнем да го правим, японците ще се развикат, че ги заплашваме.

— Ами Сиатъл! Тя е точно срещу южния край на Япония. Няма ли начин просто да се предупреди, че Родина идва към нея? — попита Гейтс.

Адмиралът обърна глава и погледна седналия до него флотски капитан, който кимна:

— Можем да й се обадим. Но пак няма да успеем да покрием цялото море само за една подводница, господин адмирал.

Министърът на отбраната погледна началника на военновъздушните сили.

— А какво ще кажете за подкрепа от въздуха? Миналата година, когато бях при вашите хора, там ми казаха, че можели да намерят дори хвърлено в бурно море петаче!

Началникът на военновъздушните сили обмисли думите с колебанието на политик, помолен да си изпълни обещанието. После извика на помощ най-траурното си изражение и каза със скръбен глас:

— От миналата година насам мина доста време и бяхме принудени да намалим мощностите си в този район по бюджетни причини.

— А спътниците? — не го оставяше на мира министърът.

— Имаме два К-11 около този район, но докато променим орбитите им, ще мине доста време.

Министърът на отбраната кимна рязко:

— Направете каквото трябва.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове зададе нов въпрос:

— Защо изобщо трябва да правим каквото и да било? Насреща си имаме една невъоръжена руска подводница. И това е всичко! Плюс някакъв си учен, който от години не се е появявал из научните кръгове. — Той погледна Гейтс право в очите. — Разбирам напълно, че работата ви е да събирате две и две, за да видите дали не прави повече от четири. Но наистина ли вярвате, че китайците ще се решат да опитат подобно нещо? — Слабата усмивка едва ли бе предназначена да притъпи остротата на въпроса.

Гейтс огледа присъстващите.

— Това на какво вярвам, генерале, няма никакво значение. Обаче всичко, което знам, ми подсказва, че Кяо Пин е замислил нещо. Освен това винаги се опитвам да направя така, че две и две да дава четири — каза Гейтс спокойно.

Началник-отделите фиксираха Гейтс със студени погледи. Министърът на отбраната внезапно се усмихна.

— Бива ви, щом можете да кажете такова нещо в тази стая! Но тъй или иначе аз съм с вас. Какво трябва да правим?

Гейтс изпита облекчение.

— Благодаря ви, господин министър. Предлагам да направим следното. След китайското учение да изтеглим нашите подводници обратно около Хонконг. Да направим нещо като отбранителен вал. Ако Родина се приближи натам, нашите ще я прогонят. А междувременно Юнайтед Стейтс да се превърне в база за президента, докато той се намира в Хонконг. Там ще разполага с всякакви начини за свръзка. Когато трябва да ходи до колонията, ще го вози хеликоптер и когато приключи, ще го връща. Британците ще ни разберат.

— А китайците?

— Те също ще ни разберат, господин министър — отвърна Гейтс.

— Аз съм съгласен, господин Гейтс.

Около масата всички закимаха. Министърът продължи с въпросите:

— Какво още можете да ни кажете за тази лъчева машина, върху която работи този руснак… — Той хвърли поглед в папката. — … Игор Тамасара?

Гейтс помисли малко. Да дава ли голи уверения? Преди много години баща му, адвокат, му бе казал, че съдебните заседатели обичали фактите, а речите само ги обърквали.

— Много малко, сър. Няма смисъл да се преструваме.

Министърът на отбраната се засмя:

— Това поне е честно, макар че едва ли ми е приятно да го чуя.

Гейтс отново огледа хората около масата.

— Господа, остава ни да се надяваме на най-доброто. Всичко, което съм научил по този въпрос, го знам от Мортън. А аз му вярвам безрезервно. Точно както не вярвам, че Земята е плоска, Айнщайн греши или Игор Тамасара пътува за Китай по здравословни причини. Но ако в момента ме попитате какво точно е постигнал той там, няма да мога да ви кажа. Не знам. Дори и Мортън не знае. Но и двамата смятаме, че възможността да научим скоро е добра.

 

 

В залата с картите в Жонанхай Яобан изчака смяната на офицерите, когато за няколко минути около релефната плотингкарта на масата се трупаха повече офицери. В такива моменти той бързо запомняше местоположението на колкото можеше повече кораби. Така направи и сега. След това се извърна от стенната карта и видя Кяо Пин да стои на вратата към съседната стая. После директорът се обърна и влезе в офиса си, затваряйки вратата зад себе си.

 

 

През целия ден влакът бе пътувал на север. Под прозореца на Анна се бяха изнизали захвърлени на края на света низини и котловини, изпъстрени с потънали в откровена беднотия села. Днес — вече късен следобед — бавно се промъкваха всред шарената черга на памучните полета, захарната тръстика и житните ниви.

След като пресякоха Яндзъ, купето й отново бе окупирано — този път от млада двойка. Между двамата имаше само една малка чанта багаж. Те й кимнаха приятелски и когато най-сетне влакът отново потегли, жената представи и двамата. Тя се казвала Лилин, а мъжът й — Бинг. Били учители и се връщали в Пекин. Английският й бе отличен.

По едно време в купето влезе военен и се опита да заеме свободното място, но Бинг му препречи пътя и бързо му заговори на мандарин. Офицерът се оттегли с хиляди извинения.

— Братът на мъжа ми е доста влиятелен човек — прошепна доверително Лилин на Анна.

След известно време Анна поднови разговора, който двете бяха подхванали.

— Какво влияние оказа европейският комунизъм на вашите студенти? — попита я тя.

— Все още имаме много добри студенти, разбира се, но повечето са забравили какво значи да работиш здраво. Не като когато бях студентка по време на Културната революция. Тогава всички работехме като луди.

Анна се зачуди дали Културната революция е все още най-голямото събитие в живота й.

— Мислите ли, че социализмът все още има шанс да оцелее в Китай?

— Разбира се! Няма да свършим като Съветския съюз! Ето защо е много важно нашите студенти да приемат това, което Партията иска да направи, а не непрекъснато да й се противопоставят — отвърна й Лилин с нежния си момичешки глас.

— Противопоставянето може да е за добро, Лилин. Дава ти възможност да гледаш на нещата по-различно.

— А вие позволявате ли такова противопоставяне във вашата страна?

— Да, разбира се. И не беше ли именно Конфуций, който каза, че незнанието пораждало познание? — попита Анна.

Изведнъж усети, че Бинг е втренчил поглед в нея. Той си свали очилата и попита:

— А Вие защо четете Конфуций?

Анна се засмя:

— Защо ли? Ами сигурно поради същата причина, поради която чета и останалите. За да науча нещо.

— А защо искате да научите нещо за нас?

Анна отново му обясни, че е писателка.

— Но защо искате да пишете за нас? — настояваше Бинг.

— Вашата страна е много красива. Но много хора не знаят това и почти нищо не могат да кажат за собствения си народ — отвърна тя.

Бинг отново сложи очилата си и отправи поглед навън през прозореца. Анна се запита дали не е казала нещо обидно. Лилин също погледна през прозореца и каза, че скоро ще пристигнат в Куфу.

— Това е родното място на Конфуций. Домът му сега е странноприемница. Искате ли да го видите? Мога да ви заведа.

— А ще има ли време?

— Разбира се. В Куфу влакът има престой един час. Имаме много време — увери я Лилин.

В коридора високоговорителите отново гърмяха с маршовете си. После някакъв глас запя песен и доста време мина, преди Анна да разбере, че това е китайският вариант на Дани Бой. Лилин гордо й се усмихна, като че ли тя лично бе уредила да пуснат именно тази песен.

Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта, когато влакът пристигна в Куфу, и затова стените и масивните му врати, залети от убито оранжевата светлина, приличаха на бутафорни. Повела Анна навън, Лилин не спираше да коментира:

— Всички тук казват, че са преки потомци на Конфуций. Но всичките му духовни съкровища отдавна са изчезнали, останалото е било разрушено от Червената гвардия.

— Каква ужасна загуба — промълви Анна и се извърна назад към влака. Бинг стоеше на прозореца изгледаше равнодушно, както винаги, навън. Повървяха още малко, когато изведнъж някъде далеч пред тях се чуха звуци от цимбали и барабани.

— Елате — каза Лилин и хвана Анна здраво за лакътя. — Има някаква процесия. Трябва да минем оттук, иначе няма да успеем да стигнем до мястото навреме.

Тя я поведе към голяма китка дървета, почти малка горичка.

— Ще минем през ей там и ще стигнем до мястото от другата му страна — обясни Лилин.

— Били ли сте друг път тук? — попита я Анна.

— Да, много пъти. Тук се запознах с мъжа ми. Дойдохме с различни групи, но си тръгнахме заедно.

— Колко романтично.

— Да.

Някъде назад и отляво заглъхваше пронизителната музика. После над музиката се извиси познат звук — дълбоките и звучни тромби на потеглящ влак. Анна спря и се обърна. Далече назад се виждаше бавно отделящият се от перона влак. По улицата към тях се бе насочила кола. Анна се обърна към Лилин.

— Не върши глупости — каза Лилин тихо, стиснала здраво револвер в ръка.

Колата спря. Иззад волана се подаде Бинг и махна на Лилин.

— Качвай се отзад! — каза със същия тих глас Лилин.

 

 

Игор Тамасара огледа доктор Петраров и екипа около операционната маса. Както всички, и той бе облечен като хирург. Неврохирургът и асистентите му бяха китайци, взети назаем от Военна болница номер едно — водеща медицинска институция в прилагането на ки — жизнената сила, епицентър на традиционната китайска медицина. От едната страна на масата бе количката с кутията на доктор Петраров. Неврологът свързваше електродите. Операционният екип чакаше с безстрастни лица.

Игор Тамасара се приближи до вратата на съблекалнята.

— Радвам се, че сте си намерили стая по ваш вкус. Повечето от тях са като че ли малки за нас, не-китайците — каза той извинително.

Към вратата, бавно се приближи висок мъж с побелели коси и силно загоряло авторитетно лице. Беше жилав и в много добра форма. Бе облечен в дрехи на чистач.

— Мисля, че подготовката може да ви заинтересува колкото и самата процедура. Затова елате да хвърлите един поглед продължи Игор Тамасара сърдечно.

Той се обърна и го поведе към операционната маса.

Завързана за масата, в пълно съзнание, но без никакви признаци на страх, лежеше Шаойен. Бе облечена в операционен халат. Главата й почиваше на тапицирана подковообразна подложка. Игор Тамасара й се усмихна. Знаейки, че вече я е избрал за експеримента, което придаде на сексуалното им преживяване особен пикантен привкус, той надмина себе си. Тя го погледна, без да трепне.

Тамасара се обърна към белокосия мъж до себе си и му заобяснява със същия сърдечен глас:

— Използваме акупунктурата като аналгетик, който действа бавно, и тя остава в пълно съзнание. Но трябва да изчакаме още малко и тогава да започнем. Тя вече не чувства нищо, включително и страх. Нека ви покажа.

Игор Тамасара взе от инструментариума една игла. Наведе се над Шаойен и с твърда ръка я заби в зеницата на лявото й око.

— Виждате ли, никаква реакция — каза той, издърпвайки иглата. — Доста път извървяхме от опитите с вашите мишки, професоре.

Колин Баскин го гледаше, без да пророни дума.