Гордън Томас
Гласове в тишината (11)

11.

На шестнадесет хиляди и петстотин метра над Днепър, Мортън бе свързан с бившия щаб на КГБ на площад „Дзержински“ в Москва. Самолетът беше летящият боен команден пункт на „Хамър Форс“. Свързваше го свързочният офицер на конкорда.

На единия от екраните в комуникационния отсек се виждаха професор Дмитрий Захаров, най-изявеният руски експерт по биоелектроника, и генерал Юрий Савенко, заместник-директор на новите служби за сигурност. Двамата не си приличаха физически. Кожата на професора бе опъната като пергамент върху носа, скулите и високото му чело. Чертите на генерала бяха по-меки, косата му бе все още гъста и тъмна. Силно мужишко лице, зад което — Мортън знаеше това много добре — се криеше един от най-острите умове в Русия. Бе работил с Юрий и по-рано и му се доверяваше, както се доверяваше на Бил Гейтс. Малко хора имаше, за които би могъл да каже същото.

Мортън хвърли поглед на бележките си и после вдигна поглед към екрана.

— Това, което всъщност ми казвате, професоре, е, че работата на Игор Тамасара в Пощенска кутия 97 не е преминавала границите на най-обикновени поведенчески тестове.

Дмитрий Захаров кимна съвсем леко:

— Да, това е мнението ми. И малкото, което успях да посъбера оттук-оттам за работата на професор Тамасара, сочи, че и той е имал същите проблеми, с които се сблъскахме и всички ние, а именно контролиране ефекта на електромагнетизма върху ендокринната, метаболитната и сърдечносъдовата система. — Професорът замълча за момент и се вторачи в него от екрана — надарен преподавател споделя сложна информация с някой добър студент. — Всички живи същества имат вродената способност от постъпващите електромагнитни данни да пресяват всичко онова, което по-рано не им се е случвало да преживеят. Като пример от най-прост вид може да се даде способността на животните и човека да се адаптират към непозната околна среда. Най-често срещаният ефект в този случай е стресът. Те стават нервни и предпочитат да се придържат към познатите предмети, които са донесли със себе си, поне докато извършат необходимите настройки към новата среда. Това особено често се среща при хора, внезапно преместени на значително разстояние от собствената им околна среда. Бизнесмените се сблъскват с това след далечни командировки. Отдават го на умората от пътуването, а то е следствие от попадане под влияние на непознати електромагнитни полета. Всички компании знаят това и въпреки че не разбират от биомеханика, настояват хората да си починат един-два дни след дългите полети, преди да започнат някоя важна бизнессреща.

Савенко се усмихна кисело.

— О, да си бизнесмен…

Без да му обръща внимание, професор Захаров продължи сдържано:

— Но когато стресът се окаже много силен и упорит, резултатите стават очевидни и понякога са много сериозни. Често дори са необратими. Най-често това се отразява на щитовидната жлеза и скоростта на обмяна на веществата. Най-лоши поражения обаче се нанасят върху сърдечносъдовата система. В трудовете на професор Тамасара са отбелязани същите промени в нивото на концентрация на гликозата, глобулина и хемоглобина в кръвта, които съветските учени са отбелязали при животни, подложени на влиянието на електромагнитни полета с екстремно ниски честоти. Най-често срещаният ефект от това бе промяната на относителния брой на различните видове бели кръвни телца.

Мортън хвърли поглед на папката пред себе си. На корицата бе изобразена емблемата на „Хамър Форс“ — кръстосани светкавици. Папката съдържаше психопортрета на Кяо Пин.

— Ако някой е болен от рак, облъчването с такива вълни ще влоши ли състоянието му?

— Най-вероятно да.

— Дори и облъчването да е непряко?

Професор Захаров се усмихна с призрачна усмивка.

— Ако някой се намира в обсега на действие, да кажем, на пет километра от правилно фокусиран електромагнитен лъч, остатъчният ефект ще бъде същият, както при пряко облъчване. Но с това съвсем не искам да кажа, че професор Тамасара е постигнал такъв резултат.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита го Мортън.

От Москва последва мрачна тишина. Професор Захаров бе отправил отсъстващ поглед някъде извън екрана.

— Не съм сигурен — каза той най-сетне. — Много от нещата, извършени в моята страна, са тъмни. За учени като мен, които се мъчеха да не забравят първия принцип — да не се нанася вреда на човека, хора като професор Тамасара бяха в немилост. Но както се опитах да ви посоча, от това, което съм прочел, не личи, че професор Тамасара е постигнал някакъв действителен успех в началния стадий на изследванията си.

На друг от екраните Мортън видя Бил Гейтс да се навежда напред, седнал в една от клетките на свързочния център в Лангли. И двата екрана бяха свързани, така че Мортън можеше да проведе аудио-визуално съвещание.

— Бил? — подкани го Мортън.

Гейтс се размърда в стола си.

— Дори преди година нямаше да провеждаме този разговор, нали, професоре? — започна Гейтс.

Професор Захаров кимна леко.

Гейтс се наведе още повече напред, така че лицето му изпълни екрана и образът се размаза. Свързочникът бързо направи необходимите настройки и образът на Гейтс отново стана ясен, докато през това време той продължаващо със същия равен и безстрастен глас:

— Професоре, може и да грешите относно това докъде е стигнал Игор Тамасара в изследванията си. През последните няколко часа аз разбрах докъде са били стигнали някои от нашите хора, преди да им затворят кранчето. Както и Мортън, така и всички останали разбраха какво усилие костваше това на Гейтс. Неумолимият глас от Вашингтон продължаваше да реди думите:

— Започнали са с опитите да установят какъв ефект оказва електромагнитната енергия, получена при ядрена експлозия. — Гейтс се усмихна сдържано. — Това беше по времето, когато мислехме, че сте готови да извършите ядрено нападение над нас, професоре.

От Москва последва отсечено кимване.

— Нашите хора откриха, че някои видове микровълнови импулси, придружаващи такава експлозия, могат да бъдат превърнати в ефективно оръжие за засилване ефекта на химическите вещества върху мозъка, особено на психотропните, така наречените „пречупващи волята“. После пожелаха да разберат дали не могат да се използват заедно с химическите вещества и пак да се получи същият ефект.

Мортън трескаво си водеше бележки.

— Нашите хора откриха, че когато микровълни с честота между 300 и 3 000 мегахерца се излъчват на определени импулси, животните ги „чуват“… И после ги пробваха върху хора. — Гейтс помълча малко, втренчил поглед в камерата, и когато най-сетне продължи, в гласа му прозвуча студен гняв: — Аз се гордея с моята страна, така както всеки се гордее със своята. Но не мога да изпитвам гордост от това, което тези учени извършиха в нейно име. — Той сведе поглед за момент.

— Всички сме вършили неща, с които не можем да се гордеем — промърмори професор Захаров с неочаквана мекота.

Гейтс продължи, сякаш не бе чул намесата:

— Нашите учени тайно са провеждали опитите си върху душевноболни и затворници, за да установят дали микровълните могат да бъдат уловени някъде из темпоралната област — точно над ухото и малко напред. Мислели, че най-добри резултати се постигат, когато карали обекта да се извръща към източника на лъчение. По този начин обаче постигали и по-големи поражения. — Гейтс хвърли поглед на бележките пред себе си. — При един от експериментите бил направен опит да се насочи микровълново лъчение в човешкия мозък. Намерението било да се дадат неуловими инструкции, за да се види дали е възможно да се създаде програмиран убиец… Точно тогава им врътнали кранчето.

Мортън наруши проточилата се тишина с въпрос:

— Кои са били хората, свършили тази работа. Бил?

Гейтс се усмихна мрачно.

— Когато им завъртели кранчето, на всички документи по този проект устроили вартоломеева нощ. Това, което току-що чухте, било погрешно заведено към други документи, затова избегнало ножовете на машината за унищожаване на документи. Не е много наистина, но е достатъчно да ме убеди, че щом нашите учени са стигнали толкова далеч по пътя на създаване на зомби, то Игор Тамасара спокойно би могъл да отиде поне още километър по-нататък.

Тишината отново се върна.

 

 

Малко преди десет часа американският посланик Хършъл Линкълн мина с колата си покрай поредната галерия в Токио, специализирала се по последното увлечение на японците — холографията. От двете страни на широкото платно лимузини караха високопоставени служители в скъпите ресторанти по Акасака и Гинза. Никой от пътуващите в тях не обърна внимание на чужденеца зад волана на скромната мазда.

Хършъл Линкълн предпочете да излезе със семейната кола, а не с дългия континентал с шофьор, който му се полагаше като посланик на Съединените щати в Двора на Негово императорско величество, императора на Япония. В пряко нарушение на собствените си заповеди, гласящи, че нито един служител от посолството не бива да излиза, без да бъде придружаван от морски пехотинец — заради продължаващите нападения над американци, посланикът бе сам и невъоръжен. Не бе информирал никого къде отива, нито пък бе казал някому за обаждането на президента, което го бе накарало да прекоси целия град и да отиде на аудиенцията си с императора. По-голямата част от деня бе отишла в уреждането на тази аудиенция. Знаеше, че напевният му японски отново бе изненадал служителите, обслужващи телефоните на външните линии на двореца.

Бе уверен, че маздата ще му осигури необходимата анонимност срещу мародерстващите банди, които отново бяха наизлезли по улиците, скандиращи антиамерикански лозунги. Тяхното поведение бе част от явленията, които малко хора във Вашингтон разбираха. Тъй като японците продължаваха да разширяват търговските си плацдарми в Съединените щати, у дома това бе предизвикало страха, че такива масирани инвестиции неминуемо ще доведат до „американизация“ на Япония посредством бизнесгрупировките, готови да извличат още по-големи печалби чрез насърчаване нарастването на вътрешното потребление на неща, които в Япония наричаха събирателно „общество от кола и хамбургери“. Тези чувства бяха експлоатирани от мощните ксенофобски сили, стоящи зад тълпите.

Посланикът караше внимателно, заслушан в радиото, настроено на станция, предаваща на живо репортажи от подновените в някои квартали на столицата вълнения. Намали, за да мине през тълпата, гледаща огромния телевизионен екран над железопътната гара Шимбаши, който предаваше картини на живо от една от най-известните забележителности на Токио — бирхале „Ашаи“, нападано в момента от тълпа. Многоетажното бирхале бе останало едно от малкото заведения в Токио, където се сервираше американска бира.

Извитите колони на бирхалето и раздвижените му стени бяха проектирани от чужденец — точно както той самият бе дал своя принос в манхатънския вид, който Токио бе решило да копира от Ню Йорк. Това бе станало преди тридесет години, когато той бе архитект, а Токио — негова неспирно развихряща се фантазия, която се превръщаше в смайващи видения от стъкло и бетон. Точно по това време бе започнал да обича този град и да се възхищава от хората му. Когато президентът му предложи поста на посланик, той подскочи до тавана от радост, че ще може да се върне и да продължи любовта си към тях. Говореше езика им съвършено и познаваше обичаите им. Бе разбрал защо старата цитадела на шогуните — военните управници на Япония — се бе превърнала в голямо криво огледало, изкривявайки образа на добро и зло. Смазана от разрушително земетресение през 1823 година, плътно бомбардирана през 1945-а, Япония бе лишена от своята история, с изключение на няколкото гористи акра земя, представляваща двореца.

Сега го виждаше добре — оазис на мека тъмнина в морето от невъобразима шарения от светлини. Повече дори и от Лас Вегас, Токио се бе превърнало в Мека за привържениците на неоновия боклук. Дори и капсулните хотели, чиито „стаи“ представляваха наблъскани с модерна техника обикновени ковчези, бяха накачили проблясващите си тъпи реклами. Но той обичаше всичко това. И именно това разбиране, предлагано без арогантност или гняв, бе го въвело в приближените на императора кръгове.

Императорът бе прочел прокламацията му, предлагаща драматично решение на проблема с пренаселването на Токио: сградите не биваше да се фиксират, а да могат да се оставят така, че в бъдеще да растат като растения, готови да посрещнат променящите се изисквания. Бе я нарекъл органична архитектура. Бе поканен в императорския дворец и прекара там цял следобед, очертавайки идеите си. Така бе започнала дружбата между него и императора, основана на дълбоко взаимно уважение.

Провирайки колата през каньоните от тъмно стъкло и бетон, окичени с екрани и електронни дисплеи, посланикът се запита докога ли ще успее императорът да поддържа отношенията им. Екстремистите ставаха все по-дръзки с всеки изминал ден. Въпреки това Хършъл не вярваше, че Япония ще се хвърли в бездната на още една война, и то срещу Съединените щати, макар подновената агресивна търговска политика да бе насочена към доминиране над всички и всичко, до което се докосне.

Изпълнен с оптимизъм, той приближи колата към караулното пред входа за императорския дворец, представи дипломатическия си паспорт, изчака дежурния внимателно да го провери, кимна на отсечения войнишки поздрав и подкара по моста. Звуците от един от най-пренаселените градове в света бяха постепенно заменени от тишина, царяла тук от векове насам.

Малките караулки, скрити между дърветата, бяха от времето, когато часовите са носели мечове. Сега вместо тях имаше сензори, фотоклетки и камери с дистанционно управление. Минути след като навлезе в гъсто залесената с гори зона, посланикът паркира колата си пред току-що реконструираното източно крило. Пред вратата чакаше облечен в пълна сутрешна униформа камериер. Той се поклони дълбоко, но както повеляваше традицията на дворцовия етикет, не изрече нито дума за поздрав. Камериерът го поведе през серия от коридори, по чиито стени висяха смайващи комбинации от традиционно и съвременно японско изкуство. От време на време преминаваха покрай отворени врати, даващи възможност за бегъл поглед в приятно обзаведени стаи. В една от тях имаше огромен роял, в друга — стъклените витрини на императорската колекция от редки пеперуди. В трета стая посланикът видя предачна машина, отразяваща интереса на императрицата към текстила.

Прекосявайки мраморния под на малка галерия, Хършъл Линкълн се спря да погледне четирите огромни снимки, висящи на всяка стена. Бяха снимки на сгради, в чиито стремителни, извиващи се и строго очертани линии се долавяше традиционната храмова архитектура. Това бяха първите сгради, които той бе проектирал за града. Заля го вълна на дълбоко удовлетворение от уважението, оказано му от императора. Това май обясняваше и защо Ко Мацуда, личният секретар на императора, не го бе разпитвал по-подробно, когато бе помолил за аудиенция. Мацуда едва успяваше да прикрива антиамериканските си настроения зад ледено учтиви маниери. Бе обяснил на Мацуда, че причината за срещата е да обсъдят въпроси, близки до сърцето на императора. Както му се стори, секретарят помисли, че пак ще говорят за архитектура.

Камериерът най-сетне почука на една врата. Когато отвътре прозвуча глас, прислужникът падна на колене и отвори вратата. С все още наведена ниско глава, той се вмъкна вътре по начина, по който цялата прислуга трябваше да влиза при императора. Хършъл Линкълн влезе в императорския кабинет, а камериерът, все още на колене, бавно и безшумно се измъкна от стаята, затваряйки вратата зад себе си. Императорът напусна мястото си пред камината и тръгна да посрещне госта. В проблясъците от огъня чертите му изглеждаха деликатни, почти женствени: малък, добре оформен нос и големи тъмни очи, в чиито зеници играеха искрици от пламъците. Черната му лъскава коса бе ниско подстригана. Бе облечен в яката — проста дреха, прилична на роба, а на краката си бе обул сандали. С дистанционното управление той изключи телевизора в ъгъла.

— Добре дошъл, Хършъл.

— Благодаря ви. Ваше Величество. Съжалявам, че трябва да ви безпокоя толкова късно.

— Никога не е късно за ценните приятели — отвърна императорът и посочи на посланика едно от креслата, а сам зае другото срещу него.

Дори седнали, физическата разлика между двамата бе забележителна. Хършъл Линкълн бе доста по-едър, с широки плещи и изпъкнали мускули. Огромната му плешива глава бе прясно избръсната. Костюмът плътно прилепваше към тялото му.

Императорът кимна към телевизора.

— Без проблеми ли стигна дотук? Видях последните събития. Понякога се чудя дали технологията ни не отива твърде далеч, когато вкарва бедите в домовете ни в момента, в който се случват. И съм сигурен, че това насърчава насилието още повече — както и във вашите бунтове в Лос Анджелис.

Той изпитателно се взря в лицето на посланика. Вярваше на този човек и ценеше мнението му.

Хършъл Линкълн се усмихна.

— В моята страна властва едно неотменно правило, че всеки има дадено му от Бог право да насочва камерата накъдето си поиска.

— А-ах, тези американски медии… — засмя се тихо императорът. — Но аз забравих. Нещо за пиене? Имам ново малцово уиски, за което ще се радвам да чуя мнението ти.

Той се изправи и се приближи към малко барче. Остана известно време там, зает със сипването на питиетата, после се върна с по чаша в ръка. Двамата отпиха в мълчание, вкусвайки от питието си, и накрая постигнаха съгласие, че уискито е отлично. После размениха още малко любезности, след което лицето на императора прие сериозно изражение.

— Сигурен съм, че не сте дошли от другия край на града само за да ми правите компания, господин посланик.

Преминаването към официален тон бе знак за Хършъл Линкълн да назове целта на посещението си. Той остави чашата си на масата и впери поглед в императора.

Откъм градините отвън долетя крясъкът на паун. Посланикът помълча още няколко секунди, за да събере мислите си, и след това започна да обяснява, внимателно подбирайки думите си, истинската причина за посещението на президента в Хонконг.

 

 

Генерал Савенко бе уредил конкордът да кацне и да зареди на едно военно летище на тридесет километра северно от Москва. Облечен във военната си униформа и запасал пистолет на кръста си, той изчака на пистата самолета да кацне. После заведе Мортън в един от кабинетите в контролната кула. През зацапаното стъкло на прозореца той видя цистерните да се отдръпват от огромната машина. Юрий говореше с някого по телефона. Този път разговорът му беше с военноморската база в Гремиха на брега на Баренцово море. Там бяха базирани руските подводници от клас „Тайфун“.

— Не ме интересува дизентерията му! Веднага го измъкнете оттам! — ревна Савенко в слушалката и без да си дава труд да покрие слушалката с ръка, подвикна към Мортън: — Тоя тъпанар капитан ще се намери на командния мостик на рибарска черупка, ако не си вдигне задника от тоалетната!

Мортън се усмихна. Търпението никога не бе било характерна черта на Юрий. През изминалите тридесет минути и малкото, което бе останало от него, се бе изпарило в опитите му да научи откъде се е прибрала Родина в базата си. Мортън му бе казал, че Родина е именно онази подводница от клас „Тайфун“, която американците бяха засекли в Северния Атлантик, и го бе помолил да разбере причината за пътуването и кой го е разрешил. Главният помощник на вицепремиера Казенко го бе посъветвал да позвъни в Адмиралтейството от другата страна на Червения площад. Оттам командирът на Стратегическия подводен флот го насочи към щаба на Червенознаменния северен флот, намиращ се в Санкт Петербург. Адмиралът му каза да позвъни на отдел „Операции“ в Мурманск. Когато вицеадмиралът първи ранг от подводния флот в Мурманск му напомни, че заповедта за ограниченото движение на подводниците от клас „Тайфун“ е все още в сила, гневът на Юрий избухна с пълна сила. Веднага предупреди офицера отсреща, че може да загуби нещо много повече от сребърната звезда на герой на Съветския съюз. Явно разстроеният вицеадмирал му бе казал да се обади на командира на базата в Гремиха.

През включения микрофон се чу изщракване и после официален глас стегнато отрапортува:

— Капитан Маленко, командир на базата. С какво мога да ви помогна, другарю генерал?

— Ти строеви офицер ли си или замполит^[1]? — изля Савенко.

— Тъй вярно, строеви офицер, другарю генерал.

— И си положил новата клетва за вярност към републиката?

Когато Русия взе под контрол флота на бившия Съветски съюз, накара всички негови членове да положат нова клетва.

— Тъй вярно. Защо питате, другарю генерал? Ако това е политически въпрос, трябва да ви свържа със замполита…

— Това е оперативен въпрос, капитане — каза Савенко, навеждайки се над телефона.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Мортън видя как лицето на генерала се отпуска. Стиснатите устни се разтеглиха в стегната усмивка.

— Откъде се върна Родина?

Последва кратка тишина.

— Боя се, че по този въпрос за съжаление не мога да ви помогна — извини се капитан Маленко.

Усмивката на Савенко изчезна и той отново изръмжа:

— А защо?

— Родина бе извадена от съставна флотилия.

— По чия заповед?

Отново кратка тишина.

— По заповед на вицепремиера Казенко — каза най-сетне капитан Маленко.

Савенко стрелна с поглед Мортън.

— Откога е извадена от състава на флотилията?

— Тази седмица ще станат шест месеца.

Мортън кимна. Гремиха беше съвсем близо до лагера, от който Игор Тамасара и помощниците му бяха изчезнали.

— Какво се казваше в заповедта?

— Родина се изважда от състава на флотилията и получава право да зарежда гориво и провизии до всяка точка на света, без да дава обяснения за задачата. Доколкото разбрах, тя трябва да изпробва сонарите на НАТО и възможностите на американските спътници.

В гласа на Савенко се промъкна сарказъм:

— И ти вярваш на това, а, капитане? Че правим това, за да заслужим помощта на Запада?

— Това като че ли е политически въпрос, другарю генерал.

Савенко се засмя. Тоя Маленко не беше глупак. Разбираше пределно ясно, че да служиш на страната си означава да се пазиш да не навлезеш в минните полета на политиката.

— Какво е твоето лично мнение, капитане? Не е за протокола. Просто за да не те безпокоя пак — каза Савенко тихо.

Този път в гласа не прозвуча колебание.

— Не мисля, че Родина работи по противосонарни или антиспътникови наблюдателни системи — отвърна Маленко.

— Кой е капитанът й?

— Марло. Той беше замполит на военноморската база в Архангелск, преди да му бъде поверено командването й.

— Марло? Това име ми е познато — каза Савенко.

— Йосиф Марло. Зет е на вицепремиера Казенко. Някои от нас мислят, че никога не биха му дали да командва тази подводница, ако не бяха роднинските му връзки.

— Сега вече си спомних. Нямаше ли там някакъв скандал с един матрос?…

— Нищо не се доказа, другарю генерал. И още преди да образуват комисия за разследване, този матрос се обеси.

— Или някой го обеси… — промърмори Савенко.

— Както вече казах, другарю генерал, слухове. За това ли се обаждате? За някоя нова беля на Марло?

Савенко не обърна внимание на въпроса и отвърна с въпрос:

— Добър моряк ли е?

— Кара подводницата като замполит — по книга. Ако тъст му му нареди да потопи подводницата с целия й екипаж, той сигурно ще го направи, другарю генерал.

Савенко се изкиска одобрително:

— Май не го обичате много този Марло, капитане?

— Откровено казано — не.

— А къде е Марло сега?

— Пѐри си вимпела.

— Какво? Какви са тия глупости?

От микрофона долетя сдържан смях:

— Когато един тайфун е готов да отплава, той вдига червен вимпел. Марло току-що вдигна неговия. Ще отплава след един час.

— Може ли да бъде спрян?

— Не. Не и без писмена заповед от вицепремиера Казенко.

— Знаете ли какви заповеди е получил?

— Не. Получава ги директно от кабинета на вицепремиера.

Мортън направи жест към Савенко. Генералът кимна.

— Капитане, тук при мен има един човек, който иска да ви зададе още някой и друг въпрос. Можете да говорите свободно, както разговаряхте с мен.

Мортън се приближи по-близо до телефона.

— Капитане, колко рейда е правила Родина, откакто е свалена от състава на вашия флот?

— Два.

— Имало ли е пътници на борда й?

— На първия рейд имаше един. Дойде малко преди определения за отплаване час. В документите му се казваше, че бил някакъв инженер от Адмиралтейството.

— А името му има ли го в дневниците ви?

— Не. Тъй като Родина е свалена от състава на флота, обичайното вписване в дневника не се прави.

— А втория път? — попита го Мортън.

— Двама пътници. Те също бяха вписани в списъка като инженери.

— Някои от тях върнаха ли се с подводницата?

— Тук не. Но са могли да слязат в Мурманск. Родина се е отбила най-напред там.

— Това обичайна практика ли е?

Маленко се поколеба.

Савенко се наведе над телефона.

— Всичко е наред, капитане. Не е необходимо да казвате нищо, което е засекретено — намеси се бързо той.

— В Мурманск има специална апаратура, която проверява дали някои… чувствителни системи, с които разполага всеки тайфун, не са били обект на… ъ-ъ… да кажем на нечие недоброжелателно внимание.

Мортън изчака за момент, давайки възможност на Маленко да събере мислите си. После продължи със същия внимателен глас:

— Чух ви, като казахте, че не знаете какви заповеди е получила. Но бихте ли могли да ми кажете дали не е ставало въпрос за пътуване например до Китай и обратно?

— Ами-и… да. Само дето и двата пъти се върна откъм Атлантическия океан. Обичайният път до китайски води е през Северния ледовит океан и после надолу през Японско море.

— А този, новият рейд?… — подкани го Мортън.

— Да, през Северния ледовит океан. Въпреки че е официално свалена от състава, Родина пак трябва да съобщи откъде планира да мине на излизане. В плана й се казва, че ще мине покрай полуостров Канин, после на север покрай Нова земя, а след това ще се гмурне под ледовете — отвърна Маленко.

— Колко време ще й е необходимо да стигне до китайски води, капитане?

— По-рано, когато трябваше да внимаваме за американците, отиваше цяла седмица, а понякога и повече. Криволичехме в най-различни посоки. Но сега, когато американците имат в района само няколко подводници клас „Хънтър“, Родина би трябвало да стигне дотам за няколко дни.

Мортън имаше още само един въпрос.

— А онези тайфуни, които японците купиха от вас? Те не могат ли да бъдат сбъркани с Родина?

— Могат, разбира се. Те са еднакви във всяко отношение. За да доловиш разликата, трябва само да се заслушаш в двигателя.

— Може би ония инженери са правели именно това, капитане. Изпробвали са двигателите — каза Мортън вежливо и благодари на Маленко.

Отвън долетя шумът от двигателите на конкорда. Мортън се изправи и тръгна към вратата. Савенко благодареше на капитана за оказаната помощ и му напомняше, че клетвата за вярност включва и тайната на този разговор.