Гордън Томас
Гласове в тишината (3)

3.

Анна пъхна цветно кодираната си карта в процепа и се усмихна на Томи, докато вратите на асансьора се затваряха.

— Цветът на кода всеки ден се сменя. Без този код никой не може да влезе в асансьора. Това е един от начините на професора да държи гостите на разстояние.

Томи си спомни какво бе дочувал при обучението си за директора на „Психологическа оценка“. Как след тридесет години ръководство на катедрата по изучаване на Близкия изток Мортън го накарал да се присъедини към „Хамър Форс“ и да приложи теориите си на практика. Инструкторите в школата говореха за него с известна доза страхопочитание, което обикновено пазеха за Мортън. Един от тях дори бе казал, че директорът е Фройд с мания за убийство. Никой от тях обаче не бе споменавал, че гостите дразнели професора.

Вратите на асансьора безшумно се отвориха на най-горния етаж на щаба на „Хамър Форс“. Право срещу им се изпречи стоманена вратата. Анна доближи устни до микрофона на стената до нея и проговори ясно:

— Охра. — После се извърна към Томи и продължи с нормален глас: — Днешната ни парола. Освен всичко друго, професорът има доста голяма слабост към цветовете.

Вратата се плъзна безшумно встрани и двамата се озоваха в малък вестибюл. Томи се огледа с любопитство, с каквото се бе оглеждал навсякъде, откакто излезе от залата със симулатора в приземния етаж. През изминалия час Анна го бе развеждала от кабинет в кабинет, от лаборатория в лаборатория, показала му бе и работилниците, оставяйки тези, които му бяха стиснали ръката може би повече от сто пъти, да му обяснят с какво се занимават.

До този момент той бе предполагал, че ролята на „Хамър Форс“ се изчерпва с дейността на онези острооки мъже и жени от „Секретни операции“ на първия етаж. Анна се бе усмихнала съчувствено.

— Грешка, която всички правим през първия ден. Истината, обаче е, че имаме далеч повече корифеи в инженерните, и политическите науки, отколкото в който и да е университет. Полковникът се отнася много сериозно към спомагателния състав. Така че за всеки действащ навън агент тук има по трима души, които работят за него.

Той бе срещнал няколко от тези хора в Историческия отдел с неговите над милион справочници в отдел „Управление и услуги“, който доставяше всичката необходима документация, за да може един агент свободно да се придвижва по всички точки на земното кълбо в „Научни технологии“, в отдел „Компютри“, както и във всички останали отдели, скрити зад еднообразните стоманени врати. В този вестибюл имаше още половин дузина такива врати.

Тя отново се усмихна.

— Днес пет от тях са фалшиви. Професорът всеки ден ги променя. По този начин казва на всеки, който не е запознат с това: „По-добре е да не знаеш!“

— А полковникът?

— Той има ключ, елиминиращ действието на всички останали. Единственият такъв в цялата сграда. — Анна се приближи до третата врата отдясно и притисна здраво палеца на крака си в малката метална пластина, разположена в долния ляв ъгъл. Вратата веднага се отвори. — Добре дошъл в „Психологическа оценка“ — каза тя. — По важност ние се нареждаме между „Глобални операции“ и „Техническа служба“. Запомни! Те майсторят всички технически чудесии за „Секретни операции“.

Той си припомни облечените в работни комбинезони техници от третия етаж, всеки от които разполагаше с цяла торба гадни номера. Факс хартия, импрегнирана със смъртоносна отрова. Патерица, която само с натискане на едно копче се превръщаше в гранатомет. Особено му харесаха онези приспивателни хапчета, които имаха достатъчно мощ да изкопаят кратер в бетонна настилка или да срутят средно голям мост.

Томи огледа огромната стая с разхвърляни из нея бюра, зад които седяха мъже и жени, вперили погледи в екраните си или зачетени в книжата пред себе си. Никой не вдигна поглед към тях, когато влязоха. В залата цареше атмосфера на безмълвна вглъбеност.

— Професорът не изпитва особено влечение към шума — прошепна Анна.

Като че ли да подчертае казаното, вратата в стената срещу прозорците се отвори и в залата влезе приличен на призрак мъж. Бе облечен в плетена вълнена жилетка и рипсени панталони. На Томи му се стори, че е някъде между шестдесет и седемдесет. Мъжът закрачи между бюрата към тях с походка на човек в чудесна физическа форма. Приближи, се и стисна здраво ръката на Томи.

— Добре дошъл, добре дошъл — промърмори професорът. — Ако си наполовина толкова добър, колкото баща ти, значи сме извадили късмет.

— Ако съм наполовина толкова добър, значи аз съм късметлията в случая — отвърна Томи, снишавайки глас, за да влезе в гамата на професора.

— Да, да, да.

Професорът имаше навика да повтаря някои думи, но Томи не се остави да бъде подлъган. Бе явно, че зад тази култивирана ексцентричност се крие остър като бръснач ум.

— Няма да бъдеш дълго тук. Но гледай да извлечеш максимум полза от пребиваването си. Тук ние мислим така, че другите да могат спокойно да действат.

Професорът се обърна и бързо закрачи обратно към кабинета, затваряйки вратата след себе си.

Томи се обърна към Анна:

— Какво искаше да каже с това, че нямало да бъда дълго тук?

Тя се усмихна.

— След представянето на симулатора ти вече си човек за навън. Веднага след като опознаеш обстановката тук, полковникът ще те стегне за път.

Анна поведе Томи през потъналата в гробна тишина зала към бюрото си в другия й край и посочи към празното бюро до нейното.

— Можеш да ползваш това. Понякога професорът обича да сяда тук. Казва, че му помагало да мисли, като ни гледа. Голям почитател е на визуалния контакт.

Томи се огледа наоколо, а Анна продължи с напътствията си:

— В оня ъгъл е екипът, който търси скрити мотиви за излъчване на дадена емисия. До тях са аналитиците на сигнали. Можеш да научиш много за всеки по начина, по който предава сигнала си. В средата са лингвистите ни. После идват онези момчета, които преглеждат пресата. Винаги ме смайват с нещата, които пресяват от периодичните издания.

Тя отново му се усмихна и той си каза, че наистина харесва усмивката й.

— А ти? — попита я Томи.

— Психопортрети. Събирам късчетата и парченцата, които ми изпращат, и се опитвам да дам разумен отговор какво ще си мисли утре някой от обитателите на Кремъл, Пекин или изобщо където и да било по света.

— Струва ми се забавно.

Анна кимна към залата:

— Някои от тях казват, че било малко по-висша форма на обикновено ровичкане из тиня.

— А така ли е?

— По-забавно е, защото понякога се налага да надничам в някое много интересно съзнание.

Томи погледна през прозореца. Отвъд него се виждаше покривът на тренировъчната школа. Влезеш ли веднъж вътре, от този комплекс вече можеше да се излезе само по два начина. Проваляш се и по този начин хващаш пътя, обикалящ езерото, или успяваш и се качваш тук. От другата страна на езерото се виждаше Женева. Колко ли души от този град имаха представа какво се твори тук? И колко души изобщо от целия свят? Той отново се извърна към Анна:

— А ти някога излизала ли си по задача навън?

— Понякога. Но такива въпроси тук не е прието да се задават.

— Съжалявам.

Тя се усмихна. Харесваше любознателността и прямотата.

— Обикновено хората тук не са толкова интересни, колкото онези, които се налага да изучавам.

— Като онзи ли, за когото полковникът иска да прочета?

— Игор Тамасара — кимна утвърдително Анна. Тя се извърна към чекмеджето на бюрото си и измъкна кафява папка.

— Както вече му казах, информацията ни е доста оскъдна.

Подаде папката на Томи. Той се настани на празното бюро и започна да чете. Когато свърши, бутна папката с няколкото листа в нея и бавно издиша, поклащайки глава.

— Божичко! — подхвана той с доста силен за гробната тишина в залата глас. — Божичко, тоя тип е абсолютно чудовище!

Хората в залата вдигнаха учудени погледи към Томи и после пак се вглъбиха в работата си. Анна завъртя стола си към него.

— Игор Тамасара е нашата цел номер едно. Сетиш ли се къде се намира в момента или какво прави, значи да си разпишеш командировъчното заедно с полковника — каза тя.

Но това, което, разбира се, нямаше да му каже, бе, че полковникът също така бе казал, че двамата скоро ще започнат работа заедно по случая. Навън.

 

 

Поел по следващия коридор, в чийто цвят преобладаваше същият успокояващ зелен оттенък, професор Ларс Свенсен мърмореше, че в Маями нямало гробища.

— Нивото на подпочвените води е само на метър под повърхността, затова покойниците или ги кремират, или ги погребват на друго място.

— Виталий Ребиков ли ти разказа всичко това? — попита го Мортън.

— Не. Центърът за медицински изследвания в Маями… — Смехът на психиатъра бързо угасна.

Директорът на отдел „Медицина“ бе от онзи тип хора, които обикновено наричат къщно пиле. Кожата му бе почти прозрачна от годините работа под успокояващите лъчи на изкуственото осветление. Дебелите стъкла, поместени в тежката рогова рамка на очилата му, придаваха на очите му необичайна големина и той в момента ги бе вперил в Мортън.

— Обадих се в Маями да разбера дали имат нещо. Но нямат нищо. Ребиков не е търсил лекарска помощ дори и за най-обикновена настинка.

— А сестра му?

— В Медицинския център имат само протокола от аутопсията й.

— Изпратиха ли ти копие?

— Да. Това, което очаквах за човек хвърлил се от десетия етаж. Най-общи приказки.

— А мозъкът й?

— Събрали са всичко, което са могли. Но май повече са искали да измият мястото до блясък. Тоя тип самоубийци, дето скачат отвисоко, вредят на бизнеса. — Смехът му заглъхна така бързо, както бе дошъл.

— Някой да знае защо е била именно в тази сграда?

— Полицията твърди, че търсела работа. Имала назначена среща с един от шефовете и явно го чакала в приемната му. После изведнъж станала и се хвърлила през прозореца, разбивайки стъклото.

— Някой видял ли я е?

— Очевидно не. Секретарката на въпросния шеф в момента не била в приемната. А шефът си бил в кабинета. Не че някой от тях двамата би могъл да даде смислено обяснение за поведението на брат й.

Мортън погледна психиатъра. Зад стъклата уголемените очи имаха тъмнокафяв цвят, съвсем необичаен за викинг.

— А не е ли възможно опитът му за самоубийство да се дължи на някакъв вид забавена реакция, породена все пак от нейната смърт?

Професор Свенсен заговори с тих и уверен тон:

— Разбира се, че е възможно. Само че той не показа обичайните за това признаци. Никакъв гняв, съжаление или самообвинение. Когато е говорел за смъртта й, правел го е така, сякаш я приема съвсем спокойно. Затова мисля да зачеркнем версията за забавена реакция.

Смехът отново дойде и си отиде по същия начин. Нервен рефлекс, реши Мортън. В работа като тази човек все някъде трябваше да намери отдушник. Той хвърли поглед през прозореца на коридора. Вън на игрището два отбора играеха волейбол. Пациенти? Нямаше как да разбере. По-нататък се виждаше сивият простор на Женевското езеро. Погледната оттам, тази сграда се сливаше с възвишенията около нея. Ларс Свенсен казваше, че я е избрал само заради това й качество. Даже бе помислил и за колкото е възможно по-дискретна табелка на входа: Институт за рехабилитация. Не можеше да се разбере какво точно се прави тук. Играчите във всеки случай отговаряха на надписа.

— Ребиков вземал ли е някакво лекарство?

— Само минимално количество приспивателни. Това е част от практиката при терапия на пациент, който идва на себе си. Да му се осигури максимално до действителността всекидневие. Лекарствата само забавят това. А често употребата им предизвиква и нежелателни спомени.

— Затова ли не видях никъде бели престилки?

Една от вратите в коридора се отвори и излязоха две жени. Бяха млади и доста хубави. Едната бе облечена с ярка рокля, а другата — в обикновена пола и блуза. Кимнаха учтиво, когато минаха край тях.

Психиатърът обясни:

— Това са две от нашите сестри. Старая се да избирам само най-привлекателните. Пациентите ни са виждали толкова грозота, особено пък при хора с моята професия. Точно затова настоях целият останал медицински персонал да се състои от жени. Това помага за изграждане на по-мек имидж.

— Да, но понякога лекарките може да се окажат цяло мъчение. И ги бива много в това.

Професор Свенсен кимна, но този път не се засмя.

— А също и сестрите. Но травмите, с които се занимаваме тук, в повечето случаи се създават от колегите, а не от колежките. Натрапчиви кошмари и фобии, сковаваща тревога — медицинският тероризъм може да бъде наистина ужасяващ. Всеки лекар, който знае как да използва психотропни медикаменти и електрошокове, може да руши по същия начин, както всяка кола — бомба.

— Колко пациенти имаш тук?

— Почти двеста. От шестдесет, страни. Молят ни да вземем два пъти повече, но дори и да можехме, това би било само капка в морето. Изтезанието е като че ли най-бързо разширяващият се бизнес в този век. За всички мои пациенти всеки доктор с бяла престилка е напомняне за преживени в миналото ужаси. Ето защо настоявам за това целият персонал да не засяга психически пациентите, освен ако е абсолютно необходимо, а и тогава трябва да има напълно обосновано обяснение. Ако искаме да постигнем успех в лечението, ние трябва да спечелим доверието им и затова тук няма традиционни амбулатории. Изобщо няма нищо, намекващо за разделение на групи или носители на някаква власт. А това включва и белите престилки. — Психиатърът кимна към волейболистите. — Изглеждат здрави само защото изхранването им тук е най-малкият ни проблем. Далеч по-трудно ни е да се справим с тяхната враждебна нагласа — това е цяла медицинска теория, според която всеки индивид може да бъде психологически реформиран. Всички те са били подлагани на различни форми контрол на съзнанието, които даже и сега не са ни напълно ясни. Много често идващите тук имат огромни зеещи рани в психологическия смисъл на думата, а ние сме още, кажи-речи, само на аспирин.

Мортън кимна. Психиатърът бе говорил със същата спокойна убеденост и на едно вечерно парти у Йоши Крамър, неврохирурга, Ларс Свенсен бе приковал ужасеното внимание на всички с разказите си за това как лекарите използват уменията си за нанасяне на финансирани от държавата медицински травми от най-различно естество. Никой не бе забелязал кога навън се съмна, дълбоко потресен от описанията му за някои от медицинските експерименти, провеждани в Съветския съюз. Тогава за първи път Мортън бе чул за Игор Тамасара и неговата работа.

— А някой от останалите ти пациенти споменавал ли е за тая машина, описана от Ребиков? — попита го той сега.

— Не. Но те пък нямат неговото инженерно образование. Е, разбира се, идеята не е нова. Още преди години някакъв гений от Харвард направи прост предавател, не по-голям от обикновен пейджър, който позволяваше на една централна станция да следи основни физически и психологически параметри. Обхватът му не бе по-голям от осемстотин метра и бе предназначен да следи епилептиците в района на болницата. Медицинският персонал трябваше да следи само за промяна в мозъчните вълни на пациента, но активистите от защитата на човешките права се намесиха и целият замисъл бе изоставен.

— Мислех, че криминолозите са го поели — каза Мортън.

Психиатърът отново се изсмя кратко.

— Бях забравил за това. Но ти си прав. Някъде в средата на седемдесетте в американската наказателна система бе направено сериозно предложение особено рисковите затворници, които се освобождават, да бъдат снабдени с такъв предавател, за да могат да бъдат следени. Идеята бе да им закачат по един такъв апарат или дори да им го имплантират. Предавателят ще излъчва сигнал, улавян от централа, в който ще се съдържа информация не само за физическото му присъствие на дадено място, но също и данни за състоянието на психиката му. Ще регистрира всяко ускоряване на пулса, всяко учестяване на дишането, напрежение в мускулатурата, внезапно покачване на адреналина. Всички тези сигнали ще означават, че този човек не мисли нищо добро. Компютърът от централата, от своя страна, ще алармира полицията и в същото време ще изпрати електрически сигнал в мозъка на обекта, който да го накара да изостави намеренията си… Когато обаче това се разчу, ония от гражданските права си удариха задниците в тавана. Това спря нещата в Америка Обаче в много други части по света то само насърчи психотехнолозите да продължат с изследванията си.

— Тази машина, за която Ребиков разправя, създадена от Игор Тамасара… — подсказа му Мортън.

Професор Свенсен сви рамене:

— Звучи невероятно, знам. Но опитът с пациентите ми показва, че е възможно да се използва някаква технология за въздействие върху паметта, настроението, чувствата и импулсивността. Една машина като тази би била предвестник на общество, в което емоции, чувства, желания и изобщо целият огромен диапазон от чисто психически явления може да бъде внушен, натрапен, настроен и контролиран. Компютрите и радиотелеметрията вече промениха класическото философско схващане, че съзнанието е нещо недосегаемо за човека. Някой такъв като Тамасара сигурно вече се опитва да навлезе в тази технология.

— А Ребиков знае ли, че ще идвам? — попита Мортън.

— Не. Според мен е по-добре да го свариш неподготвен и да няма време да обмисли ситуацията.

Стигнаха до една врата в края на коридора. От джоба на сакото си професор Свенсен извади пластмасова карта.

— Каква е тая история с транспортиране тялото на сестра му от Маями чак до Хайфа? — попита Мортън.

Психиатърът пъхна картата в металния процеп във вратата.

— Може би някакво влечение към родното място. Може би казва истината, като споменава, че изпълнявал едно старо обещание.

— Да, но вместо да я погребе, той я кремира.

Професор Свенсен хвърли поглед на Мортън. Имаше навика да го прави винаги когато се връщаше на главната тема.

— Кремира я, вярно. Което ни отнема всякаква възможност да проверим дали няма нещо, което може би се е изплъзнало на патолога от Маями.

От вътрешността на вратата долетя тихо бръмчене. Мортън въздъхна леко:

— Не е имал никаква причина да мисли, че е можел да пропусне нещо.

— Абсолютно никаква.

— Но вече е минала почти цяла година от погребението.

— Десет месеца.

Професор Свенсен издърпа картата. Чу се изщракване и вратата безшумно се плъзна встрани. Двамата застанаха на прага и се спогледаха. Мортън, пръв наруши мълчанието:

— И през цялото това време никой не е подозирал, че в Русия Ребиков е бил един от хората, подкарващи опитните зайчета на Тамасара от експеримент на експеримент, докато неговата сестра се занимава с документацията. После един ден Ребиков се разболява. Всичко, което си спомня за това, е застаналите около леглото му Тамасара и някои други лекари от екипа му. Един от тях му бие инжекция. Когато се събужда следващия път, вижда, че се намира в друго легло. На съседното пък лежи сестра му. Главите и на двамата са бинтовани. Когато се почувствали по-добре, изпращат ги у дома да се възстановяват… Няколко месеца по-късно започва разпадането на Съветския съюз и те се отправят за Полша. Успяват да пресекат границата с Германия, преди мандалото да хлопне. Германците ги снабдяват с документи, с които двамата се добират до Съединените щати, след което се стопяват в блясъка на флоридското слънце. После тя скача. Той откарва тялото й в Хайфа да го кремира и продължава известно време да живее, както преди. Преди три месеца фирмата, в която работи, го изпраща тук… След това една сутрин той си съблича дрехите в офиса и хуква из улиците, крещейки нещо на руски…

През това време професор Свенсен вече бе приключил с обратния процес на затваряне на вратата и тъкмо прибираше картата. Двамата закрачиха по някакъв друг коридор.

— … а специално в Женева такова нещо не може да се прави. Пристига полиция. Един от тях говори малко руски. Така че от полицията решават да докарат Ребиков тук — довърши психиатърът.

— Да, но вие едва ли приемате всички, които ви докарват от улицата — забеляза Мортън.

— Разбира не, че не. И вероятно никога нямаше да бъде приет, ако случайно не бях в приемната, когато го докараха. Отидох да му хвърля един поглед и да посъветвам полицията къде е най-добре да го откарат. Точно в този момент той започна да говори за Пощенска кутия 97. Вече знаехме, че така наричат съветските медицински научноизследователски заведения. Затова, когато Ребиков каза, че е бил там, нямаше начин да не го приема.

— А каква беше клиничната ти преценка?

— Обичайните ни тестове не показаха нищо.

— А сканирахте ли му мозъка?

— Такива неща с пациентите си ние не правим. Но ако говори истината, може да е станал жертва, преди да го разбере.

— Няма да е зле първо да прегледам медицинския му картон — каза Мортън.

Професор Свенсен кимна:

— Няма да ти отнеме много време. Моята клинична оценка е, че Ребиков не е умствено болен в прекия смисъл на понятието. Това, че е тичал гол по улиците, за него може да не е нищо друго, освен начин да попадне тук.

Мортън учудено го изгледа, но не каза нищо.