Гордън Томас
Гласове в тишината (12)

12.

Когато посланик Линкълн завърши, в кабинета на императора се възцари тишина. Малките езици на огъня, играещ в камината, хвърляха трепкащи сенки върху стените. Императорът остави чашата си на масата, приближи се до камината и извади една цепеница от медния сандък. Заобръща я в ръцете си, оглеждайки годишните кръгове откъм двата й края, после вдигна глава към посланика.

— Поне на петстотин години е. Дървото е било фиданка още преди народите ни да са подозирали за съществуването на другия — каза тихо императорът и внимателно сложи дървото върху въглените.

Огънят заблестя по-силно. Императорът остана за момент загледан в него, после взе чашите и на двамата и ги отнесе към барчето. Наля уиски, върна се и застана до креслото на Хършъл Линкълн, Подавайки му чашата, той наруши настъпилата тишина:

— Благодари на твоя президент за това, че ме информира.

— Какво ще правите сега? — попита посланикът и отпи от чашата си.

Императорът наклони глава на една страна, мислейки. После въздъхна:

— Може би ти усещаш по-силно от всеки друг натиска, който упражняват върху мен, за да ме държат настрана от политиката. Това, което твоят президент предлага, може да предизвика най-голямата криза в тази страна, откакто нашите милитаристи накараха баща ми да подкрепи войната срещу вашата страна през 1941 година… Откакто наследих трона му, стараех се да правя всичко възможно, за да попреча на страната ни да бъде въвлечена в някой друг ужасен конфликт. Но духът на Бушидо отново разпалва огън в сърцата на онези, които са готови да използват честните му войнски принципи за свои собствени цели.

Посланикът кимна. Древният устав на самураите се бе превърнал в зов за правда. Тези съвременни рицари на Бушидо бяха много по-опасни от своите предшественици през Втората световна война. Приковавайки общественото внимание върху безработицата сред младите японци, която непрекъснато нарастваше, екстремистите бяха навлезли дълбоко в редовете на Либералнодемократичната партия, която от 1945 година насам се мъчеше да даде на Япония добре действаща демокрация.

Шовинистичният потенциал на предложения икономически съюз между Китай и Съединените щати щеше да даде на екстремистите мощна платформа, от която да закрещят с пълно гърло, че е дошло време да се преработи японската конституция, превръзката, скриваща белезите и раните в националната психика на страната. Оттам вече имаше съвсем малка крачка към нарушаване на международните споразумения, договори и протоколи, които определяха Япония като жизненоважен член на международната общност. Ако това станеше, императорът и цялата императорска институция щяха да бъдат пометени. Рицарите на Бушидо щяха да направят това без никакви морални задръжки, без да се замислят дори за секунда за последиците, очакващи нацията.

Императорът отново заговори:

— Искам да предадеш на твоя президент моя ясен и недвусмислен отговор на неговото предложение.

— Може ли да си водя бележки. Ваше Величество? — попита посланикът тихо.

— Разбира се.

Императорът помълча малко, за да формулира мислите си, загледан замислено как посланикът бърка в джоба си за химикалка и бележник и накрая вдига поглед към него. Чертите на императора се бяха променили — вежливата протоколна обвивка бе останала, но в гласа му прозвуча вече нещо по-твърдо, по-решително:

— Кажи на твоя президент, че аз разбирам какво иска да направи й защо го прави. Разбирам, че за него това не е лесно и сигурно знае, че за мен също няма да е никак лесно да подкрепя това. Но му кажи, че съм готов да използвам цялото си влияние, за да внуша на моя народ ценността на неговото предложение. Това също няма да бъде никак лесно. В много отношения нашите две страни се отдалечиха една от друга. Започнаха да се появяват недоразумения, а също и недообмислени формулировки. Предай на президента следното: аз съм убеден, че той ще направи всичко възможно да прекрати подобни изкривявания за в бъдеще… Що се отнася до мен, аз се нагърбвам да направя всичко по силите си, за да спра безсмислените нападения над вашите хора и тяхната собственост тук. И накрая, моля те, предай на президента, че това, което той предлага на Китай, аз го виждам като нов мост между нашите две страни.

Посланикът премигна, не смеейки да каже дума. Все пак накрая прошепна:

— Благодаря, Ваше Величество. Ще се постарая всяка ваша дума да стигне до президента.

Императорът кимна. Жребият бе хвърлен. Връщане назад нямаше.

Докато прибираше бележника и химикалката, посланикът заговори:

— Вашето правителство ще получи потвърждение на нашите планове веднага след като получим официален отговор от председателя Ху. Но това няма да стане преди визитата на президента в Хонконг. — Хършъл Линкълн погледна императора право в очите. — Ще поставите ли в течение секретаря Мацуда на този етап?

В очите на императора нещо пробяга и бързо се изгуби. Когато най-сетне проговори, гласът му бе нисък и леденостуден:

— Секретарят Мацуда повече няма да бъде отговорен фактор нито за това, нито за което и да било друго дело. Преди около час аз парафирах заповедта му за арестуване, след като шефът на тайните служби представи неопровержими доказателства, че Мацуда от много години насам е бил свързан с Триадата. Получавал е огромни суми за това, че е предавал своята страна. Повече от сигурно е, че е имал и други връзки… например с китайското разузнаване. Нашите служби за сигурност са убедени, че е предавал важна информация на китайците чрез своите връзки с Триадата. Трябвало им само малко време, за да излезе всичко наяве. Но искам да бъдете сигурни, че това, което съм чул за китайско участие, с нищо няма да промени позициите ми към предложението на президента.

Посланик Линкълн не си направи труда да скрие облекчението си.

Императорът се усмихна за пръв път.

— Ти си добър човек, Хършъл. Твоята страна трябва да се гордее с теб. — Той премести поглед към огъня. Цепеницата почти бе изгоряла. Отново се извърна с разтревожено лице към посланика. — Но какво иска Китай? За тях Средното царство винаги е било центърът на света. Единственото ми опасение е същото, каквото много от вашите хора също изпитват. А именно че Китай ще ни погълне.

Посланикът леко потрепери, но не от страх, а от нещо по-дълбоко, на което и самият той не би могъл да даде обяснение.

— Дано да грешите. Ваше Величество — каза най-сетне той.

 

 

От време на време президентът или Так хвърляха поглед на документа, който Бил Гейтс бе връчил на всеки от тях. Водеха си бележки понякога, но през повечето време слушаха с изострено внимание обясненията на Гейтс за ситуацията в Хонконг.

— … Губернаторът сър Алън Уингейт е голям изтоковед и говори свободно мандарин. Освен това е вдовец като вас, господин президент.

Так отбеляза факта в бележника си.

— А нещо да кажеш за Изпълнителния съвет на колонията? — попита президентът. — Някой от тях, който заслужава вниманието ми?

— Няма такъв. Пълна бъркотия е, откакто дейм^[1] Лорна Бел подаде оставка заради британския отказ да се даде право на милионите китайци с британски паспорти да влизат в Хонконг.

— И къде е тя сега? — попита Так.

— В Манила. Основала е нещо като антибритански клуб там. Достатъчно е богата, за да поддържа сама колониалните си изстъпления. Единственото нещо, за което си струва да се спомене, е, че е дружка с Емерсън. Здравата се грижи за него. Апартамент в най-добрия хотел, най-добрите, платени от нея телохранители.

— Добре, и какво печели от това. Бил? — отново попита Так.

— Мисли си, че Емерсън може да й осигури възможност гласът й да се чуе и тук. И той би бил полезен главатар, когото спокойно би могла да хвърли срещу японците. Знаете колко са чувствителни филипинците срещу Токио. Обходната маневра с Емерсън ще бъде глътната като топъл хляб от Манила.

Президентът въздъхна:

— Де да беше само обходна маневра, господин Гейтс. Според проучванията на CNN тридесет процента мислят, че Емерсън е прав за казаното от него в Сан Франциско, и почти два пъти повече — че правя грешка, като го уволнявам.

Так сви рамене с безразличие:

— Проучването грешеше и за вашето избиране. Греши и този път. А Емерсън, така или иначе, е бита карта.

— Все пак ще пратя някого да го държи под око в Манила — каза Гейтс.

Шефът на „Личен състав“ сведе поглед към документа си.

— А тоя Тан Мин?…

Гейтс кимна:

— Тан Мин е човекът, когото Пекин е определил да заеме поста губернатор на Хонконг, щом върнат колонията на Китай.

— Там ли живее? — попита президентът.

— Официално не. Но между Лондон и Пекин има споразумение, че може да влиза и да излиза, когато поиска. Сегашния губернатор това не го интересува. Тан Мин ще бъде на линия, когато трябва да се срещне с вас.

— Ами онзи техен зловещ министър-председател? — попита Так.

Гейтс се усмихна слабо.

— Официално той е в отпуск по болест. А в действителност се намира в пекинския еквивалент на нашата клиника „Бети Форд“. Министър-председателят има два проблема. Вкус към опиума и към малки момиченца.

Президентът поклати глава.

— Ако тази сделка успее — каза той тихо, — първото нещо, което председателят Ху трябва да направи, е да почисти нацвъканото от хората около него.

 

 

Излизайки от комплекса на императорския дворец, посланик Линкълн включи радиото. Около Националния музей на съвременното изкуство в момента бушуваше малък бунт. Преди седмица лично бе открил там изложба, посветена на картини от индиански художници. Музеят му бе на път за вкъщи.

За да избегне нежелани срещи с разярени тълпи, той реши да заобиколи. Слезе от магистралата по плетеницата мостове и подлези и се спусна по тесните градски улички. В този час на нощта те би трябвало да бъдат все още оживени, но насилието бе принудило хората да се приберат у дома по-рано. Посланикът караше по средата на улицата със скорост малко под разрешената. След малко той изключи радиото, бръкна под таблото и извади малкия диктофон, който винаги държеше там. Отдавна бе привикнал да записва на лента впечатленията от важните си срещи.

Той включи машинката и започна да записва всичко, което му бе казал императорът.

— Разкритието за измяната на Мацуда е голям удар за императора. Но това само потвърждава страховете ми колко дълбоко са проникнали екстремистите в управлението на страната. И Мацуда най-вероятно не е единствен, влиянието на мрежата им се простира дълбоко в Националната полиция, военните и особено във флота. Неговото арестуване ще накара останалите или да прикрият следите си още по-добре, за да действат, когато му дойде времето, или ще направят това веднага.

Минавайки покрай един от големите токийски анахронизми, той млъкна за момент. Това беше паянтова дървена постройка, килната на една страна и почти подпряна на модерния супермаркет до нея. Собственикът на тази колиба упорито бе отказал цяло състояние, предлагано му за няколкото квадратни метра земя, принадлежала на семейството му от векове. Пред колибата имаше група младежи, възседнали мощни мотоциклети. Около главите си бяха вързали кърпи, носеха кожени якета с нитове и слънчеви очила — униформата на Косузука, най-жестоката японска версия на „Ангели на ада“.

Внимавайки да не гледа към тях, посланикът мина покрай рокерите. Мина още една пресечка и поднови диктовката:

— Няма почти никакво съмнение, че манталитетът Бушидо намира широк отзвук не само сред японската безработна младеж, но също така и сред техните родители, особено в средната класа, където има растящо недоволство и ксенофобия — два от елементите, тласнали в миналото тази страна по пътя на саморазрухата. Ако императорът трябва да лансира на поданиците си нашия китайски план, той трябва да спечели доверието на средните класи — нелека задача, като се има предвид, че екстремистите са се настанили трайно там.

Някъде отпред долетя шум от чупене на стъкла. На около две пресечки по-нататък група мъже плячкосваха поредната стъклена витрина. Всички спряха, като видяха приближаващата се кола. Той увеличи скоростта. Единият от мъжете се наведе, вдигна от земята малък пластмасов манекен и се затича към колата. Линкълн настъпи рязко газта и манекенът се разби на асфалта зад колата.

След няколко пресечки той отново намали и продължи да диктува:

— Ако брожението продължи, за посолството няма да има друга алтернатива, освен да предупреди всички американски поданици да напуснат страната. Освен това може би ще трябва охраната на посолството да се подсили. Обаче който и от двата хода да се предприеме, той ще подкопае усилията на императора да помогне китайският ни план да бъде приет. Не трябва да се прави нищо, което би дало повод на опонентите му да го използват срещу него… или пък да обвинят нас, че предприемаме заплашителни стъпки…

В огледалото изведнъж се появиха рокерите, заели цялата улица под строй. С усилие сдържайки се да не увеличи скоростта — маздата не можеше да им избяга, — той потърси най-близката пресечка. Минавайки покрай още една токийска забележителност — сградата „Накагаи“, той отново включи радиото, което в момента излъчваше репортаж за избухнали безредици около недалечната Спайръл Билдинг. В нея се намираха офисите на доста американски компании.

Далеч откъм лявата си страна зърна високите здания на центъра, толкова сбити едно в друго, че приличаха на огромна, грейнала в светлини монолитна маса. А тук, близо до водите на залива, сградите изглеждаха изоставени, товарните им платформи — със спуснати стоманени ролетки. В светлината на фаровете се появи и отмина антиамерикански лозунг, нарисуван със спрей по стената. Рокерите скъсяваха дистанцията. Той леко ускори, търсейки с очи първата пресечка вляво или вдясно. Усили радиото, търсейки успокоение в човешкия глас. Полицейски говорител тъкмо обясняваше, че контролът в района на Националния музей е възстановен. Ако успееше да стигне до някоя пресечка, можеше да завие обратно и да мине през там. Стиснал волана с две ръце и свил рамене, той се съсредоточи в карането.

Откъм неговата страна премина някаква сянка и той инстинктивно отклони колата на другата страна. Още двама рокери минаха с рев покрай него. Той отново кривна встрани. Усети по лицето си студена пот. Вече бе чувал за начина на каране на Косузука — стил камикадзе.

Посланикът настъпи газта докрай и маздата се хвърли напред. По дяволите, трябваше да има пресечка! Рокерите бяха и от двете му страни, изравнили скоростта си с неговата — караха с една ръка, а с другата замахваха с тежките си ръкавици по стъклата на колата. Един от тях въртеше нещо над главата си. Изведнъж лявото стъкло се пръсна с трясък и предметът се заби в рамото на посланика.

Той изкрещя от болка. Миг след това нещо друго пръсна и десния прозорец, засипвайки го с душ от ситни парчета стъкло. Със стичаща се по лицето кръв Хършъл Линкълн продължи напред. Ревът на моторите заглушаваше радиото, заглушаваше всичко. Напред най-сетне се появи кръстовище. Някои от рокерите вече бяха стигнали до него. Със свалените предпазители на каските приличаха на някакви войни от друга планета.

Той отчаяно затърси друг изход от положението. Между сградите малко по-нататък имаше празно място. Товарна рампа. Може би ще успее да свие там, да обърне светкавично и да избяга обратно по улицата.

Откъм кръстовището проблесна ярка внезапна светлина. Предното стъкло се пръсна и ослепи едното му око. Дезориентиран и тресящ се от болка, той се опита да кривне встрани, но бе ударен от още един изстрел. Чу възбудените викове, усети как ръцете му изтървават волана, почувства как колата се килва встрани и се понася право към стената, чу собствения си вик — ужасен, свръхестествен пронизителен звук, който замря също така бързо, както се бе появил. След това тъмнина — пълна и всепоглъщаща.

Посланик Хършъл Линкълн падна с лице напред върху волана, натискайки с тежестта си клаксона.

Рокерът, който го бе убил, отвори шофьорската врата. Останалите се скупчиха наоколо, вперили погледи в трупа, подхвърляйки закачки помежду си. Убиецът се наведе навътре, блъсна тялото встрани, за да накара клаксона да млъкне, измъкна диктофона от ръката на посланика и го пусна в един от многобройните си джобове. После умело прерови джобовете му и прибра личните му принадлежности. Червеният дипломатически паспорт с нарисувания на корицата орел на омразния враг предизвика одобрителни викове от останалите. Продължавайки закачките и смеейки се, всички един след друг потънаха с рев в нощта.

Никой от тях не говореше на путонхун, жаргона на токийските улични банди, а на пронизителния кантонски диалект. Рокерите бяха една от няколкото групи на Триадата, които бяха пристигнали в Япония от Хонконг и дегизирани като членове на японската Косузука, имаха заповеди да нападат чужденци.

 

 

Капитан първи ранг Йосиф Марло наблюдаваше влекача, закачил носа на Родина, бавно да я тегли към изхода на военноморската база в Гремиха. Водата бе покрита с тънка коричка лед, а от север духаше слаб, но студен вятър и биеше в боядисаната в черно кула.

Капитанът, както и всички на мостика, бе облечен в няколко като термично бельо, ветроупорни вълнени панталони и водонепроницаемо яке. Цялото защитно облекло само подсилваше и без това маймунския вид на Марло. Ръцете му бяха дълги и стигаха, кажи-речи, до коленете, а долната му челюст бе издадена напред. Очите му бяха близо едно до друго, с надвиснали, над тях рунтави вежди. Хората говореха, че бил клонинг на тъста си, вицепремиера Казенко, и то до такава степен, че изкопирал дори навика му да плюе често.

Когато влекачът спря да тласка, капитанът вдигна трубката на разговорното устройство и изръмжа:

— Малък напред!

До него лейтенант Борис Тарински продължаваше да оглежда с бинокъла си морето отвъд входа на пристанището.

Щурманът бе висок, добре сложен мъж, със силно загоряло лице, волева брадичка и хлътнали сини очи. През двата дни, прекарани на брега след последния рейд, той бе отпразнувал тридесетия си рожден ден. Марло се бе появил само формално за малко, след което си тръгна, а гуляят бе продължил още почти цял ден. Нямаше какво друго да се прави в Гремиха, освен да се пие. И трябваше да си ужасно пиян, за да се набуташ доброволно между краката на някоя от местните курви.

— Рутка е на поста си, другарю капитан — доложи Тарински.

Ледоразбивачът щеше да им пробие канал между ледовете, които можеха да повредят корпуса на подводницата.

— Кажете ми нещо, което не виждам — сопна се Марло.

Щурманът се изчерви. По всичко личеше, че това ще бъде още един труден рейд. На кратката оперативка преди отплаването капитанът, както винаги, бе пестелив на думи. Бе им казал само, че задачата е да се мине под Северния полюс, после да се слезе надолу към Японско море, където ще изплуват за малко, след което ще продължат към водите на Жълто море. Този път на борда поне нямаше да има никакви проклети цивилни. И при двата предишни рейда той трябваше да им предостави каютата си, за да ги настани удобно. Но ако те бяха инженери, той пък бе римският папа. Лейтенант Тарински се ухили. През ума му кой знае защо мина споменът за снощната курва. Знаеше си работата момичето. Ще трябва май пак да я навести. Докато дойдеше време да се връща, вече щеше да бъде готов на всичко.

Матросите наблюдатели разкрачиха по-широко крака върху мостика на подводницата, който започна да вибрира от бавно набираната мощ.

Марло отново вдигна трубката:

— Заповядайте на Рутка да се приближи. Време е да си заслужи горивото.

Той остави трубката, изхрачи се и се изплю през борда. На мачтата високо над главите им се въртеше радарна антена. Вятърът вече започваше да пищи в другите антени, които позволяваха на подводницата да влиза във връзка, когато изплува. Влекачът се отдръпна от пътя на Родина и тя се изниза покрай него. Екипажът му се взираше равнодушно покрай преминаващата покрай тях грамада. Единственият приятелски жест бе едно помахване с ръка от мостика. Марло не му обърна внимание.

— Хеликоптери срещу пристан десет, другарю капитан — пропя един от наблюдателите.

Останалите насочиха биноклите си към двойката хеликоптери, оборудвани за борба с подводници, носещи се ниско над водата. Щяха да пуснат първата от соношамандурите, които носеха на борда си, пред входа на пристанището. Тези уреди автоматично щяха да предадат сигнал, ако усетеха присъствие на промъкваща се под водата чужда подводница. Американците обичаха понякога да го правят.

— Само си губим времето с тия шамандури, щом не могат да засичат спътници.

Капитанът изгледа сърдито щурмана.

— На това ли ви учат във Военноморското училище? Да се подигравате с родната техника?

— Не, разбира се, че не, другарю капитан. Но имахме лекции по вражеско наблюдение, а това включваше и спътниково.

— А нещо да са ви говорил и за скоростта на звука във водна среда?

— Разбира се, другарю капитан.

— А да са ви казали, че тя зависи от относителната температура на водата и нейната соленост?

— Да, другарю капитан, разбира се.

Наблюдателите бяха с гръб към тях. Тарински бе популярен човек сред екипажа. Без да се замислят, можеха да назоват няколко други офицери, заслужаващи далеч повече унижението, на което капитанът, редовно подлагаше подчинените си офицери.

— Тогава значи знаете, че веднага след като се потопим, няма абсолютно никакъв начин да бъдем открити — дори и от чудотворната американска апаратура, от която вие така се страхувате или възхищавате.

Марло се усмихна, гадно и се извърна към ледоразбивача, загледан в разхвърчалите се пред носа му парчета лед. Вълните започваха да заливат носа на Родина, стигайки до равната и широка ракетна палуба. На борда нямаше ядрено въоръжение. Американците бяха заплашили, че ще атакуват всеки съветски тайфун, носещ на борда си ракети с ядрени бойни глави. Москва бе капитулирала — поредното унижение, което трябваше да преглътнат.

Капитанът погледна назад. Ако имаха намерение да им заповядат да се върнат в базата, трябваше да го направят през следващите няколко минути преди потапянето, след което щеше да настъпи пълно радиомълчание. През бинокъла си той отново огледа мигащите сред пенливите, вълни шамандури, обозначаващи дълбоките води напред. Рутка плаваше на двеста метра пред тях и шумът от трошенето на леда ясно достигаше до мостика.

— Една трета мощност напред, лейтенант — изля Марло.

Тарински предаде заповедта към машинното отделение на петнадесет метра под тях. Морето пред носа се запени още по-яростно, пръски от ледената вода достигнаха чак до мостика. Секунда по-късно разговорното устройство иззвъня и водачът на хеликоптерите докладва, че не е установено никакво вражеско присъствие.

— Кажете на тоя шибан Рутка да се размърда! — заповяда капитанът.

Няколко секунди по-късно ледоразбивачът започна да набира скорост и вълната, вдигната от вълнореза му, разклати подводницата. След още около тридесет минути щяха да бъдат в открито море.

Марло вдигна слушалката.

— Увеличете скоростта на две трети. Ляво на борд петнадесет градуса. Информирайте Рутка за промяната в курса и му кажете да се маха от пътя ни.

Тарински бръкна под рафта на мостика, откачи малкия сигнален фенер и започна да предава заповедта на капитана по морзовата азбука. Откъм мостика на ледоразбивача примигна потвърждение. Родина продължи да набира скорост и тридесетте й хиляди тона се плъзгаха напред, тласкани без всякакво усилие от мощния й атомен реактор.

Марло отново вдигна трубката.

— Дълбочина под кила?

— Сто и петдесет метра, другарю капитан.

Оттук започваше дълбоката вода. Рутка бе останал откъм десния борд, а брегът се бе превърнал в неясна и размазана ивица на хоризонта.

— Свързочната, предай на базата: Потапяне в — той погледна часовника си — шестнадесет нула нула.

— Шестнадесет нула нула, другарю капитан.

Марло се обърна към останалите на мостика:

— Подгответе мостика за потапяне!

Наблюдателите започнаха да натискат копчетата и да прибират сгъваемите антени на радара и радиото, след което изчезнаха в люка на пода, доволни да се махнат от студа. Тарински се забави още малко, отправяйки последен поглед към небето. Никога всъщност не можа да привикне към момента на гмуркане под вълните.

— Другарю капитан! Какво е това? На десет откъм десния борд.

Щурманът сочеше някъде високо в небето, като същевременно инстинктивно вдигаше бинокъла към очите си.

— Следа от пари — изръмжа Марло, сваляйки бинокъла. — Търговски самолет.

— Твърде е високо, другарю капитан — опита се да възрази Тарински. — Освен ако не е конкорд.

Марло поклати глава и гадната му усмивка се върна.

— Вие сте сбъркали призванието си. Трябвало е да ви пратят в управление „Въздушно движение“.

Тарински се смъкна през люка. Марло огледа небето още веднъж през бинокъла. Следата се бе разнесла. Как може от такова разстояние да се познае от какъв самолет е? Тарински прибързва с изводите си. Капитанът се пресегна за трубката за последен път.

— Потапяне!

После тресна трубката обратно на мястото й и се спусна през люка по стълбичката на кулата. Докато стигне до командния отсек, Тарински вече въртеше колелото, за да херметизира люка срещу огромното налягане, което щеше да притисне всеки сантиметър от корпуса на Родина. Сега цистерните на носа й се пълнеха бързо с вода и излизащият въздух свиреше в отдушниците. Подводницата се наклони леко напред и вълните на Баренцово море бавно я погълнаха.

 

 

Когато следата от изгорелите газове секна и конкордът вече бе стигнал летателната си височина, един от свързочниците се извърна към Мортън и се ухили.

— Почти съвършен образ — каза техникът. — Където и да отиде, ако сме на около триста километра, ще го открием.

На осцилоскопа се виждаше компютризираната звукова вълна на двигателите на Родина. Точно както и пръстовите отпечатъци, така и тази вълна беше неповторима.

Мортън възложи на шефа на свързочната да му организира още едно телефонно съвещание.