Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (66)

Епилог

Пролет

Багдад, Ирак

Двама младежи бързаха през парка Ал Завраа към главния вход на Багдадския зоопарк. По-малкият тичаше пред по-големия си брат.

— По-бързо! — нетърпеливо извика той. — Хайде, Макин!

Макин го следваше, но без особен ентусиазъм. Не изгаряше от желание отново да стъпва в зоологическата градина. Това място още го преследваше в кошмарите му. Но оттогава бяха минали много години. Вече имаше приятелка, работа във видеотека и се надяваше един ден да спести достатъчно пари за собствен автомобил.

Но все пак днес малкият му брат Бари навършваше шестнадесет и денят беше специален. Партито беше планирано за по-късно в парка. Майка му бе посветила цялата седмица на подготовки за празничния пикник. Апартаментът им още ухаеше на прясно изпечен хляб и канела. Пред обещанието за пълен стомах дори кошмарите губеха силата си.

Бари тичешком мина през портата. По-малкият му брат изобщо не показваше признаци за колебание. През годините Бари често посещаваше новия зоопарк, но всеки път, когато Макин се опитваше да говори с него за случилото се, брат му казваше, че не си спомня. И може би наистина не помнеше. Бари не беше видял отблизо чудовището, онзи Шайтан.

И до днес Макин понякога се събуждаше сред намачкани на топка и подгизнали от пот чаршафи, със сподавен вик, преследван от онези очи, в които гореше огън без дим.

Сега, докато прекосяваше парка, вдигна лице към слънцето и прогони мрачните мисли. От какво можеше да се страхува в ярка утрин като тази, насред толкова много сутрешни посетители?

Бари нетърпеливо пристъпваше от крак на крак пред входа.

— Вървиш като камила със запек, Макин. Искам да видя малкото шимпанзе. Знаеш, че после ще се събере тълпа.

Макин го последва. Не разбираше любовта на брат си към всякакви космати неща, но точно днес трябваше да се съобрази с желанията му.

Минаха през различните отдели — птици, камили, мечки — и продължиха към клетката на шимпанзетата. Макин крачеше енергично, за да не изостава от брат си. За щастие, пътят им не минаваше покрай старите клетки на лъвовете.

Най-сетне стигнаха целта си. Отделът за малките и големите маймуни беше възстановен след бомбардировките. Мястото беше популярно. След войната малкото избягали маймуни бяха заловени и върнати в новата изложба. За иракчаните това продължаване на традицията беше важно. То означаваше много за обсадения град и бе символ на възстановяването и стабилността.

Затова раждането миналата година бе двойно по-важно.

Едно възрастно шимпанзе — от намерените по улиците — беше родило малко, което се оказа напълно голо. Събитието се превърна в медийна сензация и бе обявено за поличба за добро бъдеще.

Макин не разбираше това.

Дори година по-късно голото шимпанзе продължаваше да привлича тълпите.

Бари забърза към един страничен вход, който водеше към отделението за малки.

— Насам, Макин! Не мога да повярвам, че не си го виждал!

Макин се подчини на ентусиазма на брат си и влезе в затвореното помещение. Късият коридор минаваше покрай оградена със стъкло клетка. В този ранен час нямаше други посетители.

Макин скръсти ръце и се загледа в клетката. От покрития с пясък под стърчеше сухо дърво, по чиито клони висяха въжета, люлки от автомобилни гуми и мрежи.

Отначало не успя да види звездата на изложбата.

После нещо черно като петрол полетя отгоре и скочи на пясъка. Обърнато с гръб към стъклото, създанието приличаше на малко гологъзо старче. Кожата му беше цялата набръчкана, подобно на прекалено голям костюм, облечен върху прекалено дребно тяло.

Вместо да остане очарован, Макин бе залят от отвращение.

Създанието държеше дълга пръчка и удряше пясъка с нея.

— Виж само колко е близо! — възкликна Бари. — Никога не съм го виждал плътно до стъклото.

Пристъпи напред и постави длан върху стъклото.

— Махай се оттам! — извика Макин малко по-силно, отколкото беше възнамерявал. Страхът ясно пролича в гласа му.

Бари го погледна и се ухили.

— Голям си пъзльо, Макин.

Създанието не им обръщаше внимание. Продължаваше да рови в пясъка с пръчката.

— Да се връщаме в парка — каза Макин, този път по-кротко. — Преди майка да е нахранила птиците с празничните ти лакомства.

Бари въздъхна прекалено престорено.

— Има още толкова много неща за гледане…

— Друг път.

— Винаги казваш така — отвърна начумерено Бари и тръгна към изхода.

Макин се задържа още малко. Загледа се в дребното шимпанзе, като се мъчеше да успокои сърцето си. Какво толкова страшно имаше? Приближи до стъклото и погледна какво е надраскала маймуната в пясъка.

Бяха поредица числа.

Макин се намръщи. Явно маймуната имитираше нещо, което беше видяла. Въпреки това го побиха тръпки. Спомни си, че беше чел във вестника колко бързо расте това шимпанзе, как избягало от първата си клетка, като наредило една върху друга щайги, по които стигнало до върха на оградата. Дори си беше направило грубо копие, като бе заострило със зъби един клон.

Сякаш усетило подозренията му, шимпанзето се обърна и го погледна право в очите. Макин отстъпи назад. Голото същество беше отвратително, приличаше на някаква сбръчкана черна смокиня, изведнъж оживяла и сдобила се с дебели устни и огромни жълти очи.

Създанието го гледаше втренчено.

Макин ахна и прикри уста, защото видя в тези жълти очи познатия и ужасяващ блясък на интелект, светнал от черен огън без дим.

Докато младежът бягаше, шимпанзето разтегли устни в широка гладна усмивка.

Всичките му зъби лъснаха.