Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (12)

10.

Джак мина по люлеещия се мост, без да си направи труда да се хване за въжените парапети от двете страни. Не погледна надолу, макар че няколко дъски отдавна бяха изгнили и паднали. Движеше се с лекота. Знаеше къде стъпва.

Родовата му къща се намираше на едно от малките островчета в ръкава Тубърлайн — малко хълмче, издигнало се над черната вода и обкръжено от пластове водорасли и остра трева. Къщата се намираше на самия връх — разнебитена конструкция от помещения, събрани като блокчета от детски конструктор. Всяко бе добавка и разширяване, наложени от разрастването на клана Менард през последния век и половина. Повечето помещения бяха запустели, откакто модерният живот бе примамил по-младите поколения другаде, но сърцевината си оставаше все същата — яка стара къща с каменни стени. Родителите му — наближаваха осемдесетте — все още живееха тук заедно с няколко братовчеди и племенници.

До къщата лежеше килната стара рибарска лодка. Все още плаваше, по-скоро заради волята на по-големия му брат, отколкото заради здравото си дъно. Ранди седеше в шезлонга при кея с кутия бира в ръка и съзерцаваше лодката. Беше гол до кръста, с къси панталони и джапанки. Единственият знак, че е видял пристигането на Джак, бе вдигането на кутията за нещо като поздрав.

— Значи отиваме на лов — каза Ранди, когато Джак спря до него.

— Обади ли се на Ти-Боб и Пейот?

— Знаят. Ще дойдат — Ранди се загледа към залязващото слънце, оригна се и сви рамене, — когато дойдат.

Джак кимна. Ти-Боб и Пейот Тибодо бяха братя, наполовина чернокожи кейджън и наполовина индианци. Най-добрите следотърсачи в блатата. Миналата пролет бяха помогнали за откриването на двама наркотрафиканти, които бяха изоставили кораба си в Мисисипи и се бяха опитали да избягат през делтата. След ден лутане бяха повече от щастливи, че братята Тибодо ги намериха.

— Какво ще гоним? — попита Ранди. — Така и не каза.

— Голяма котка.

— Рис ли?

— По-голяма.

Ранди сви рамене.

— Значи затова искаш да вземеш Бърт.

— Той при татко ли е?

— Че къде другаде?

Джак тръгна към къщата. Брат му беше в доста кисело настроение. Не знаеше защо, но можеше да се досети.

— Не трябваше да пиеш, ако искаш да дойдеш с нас.

— По-точен съм с две бири в корема.

Джак завъртя очи. За съжаление брат му май беше прав.

Стигна до къщата и отвори вратата. Не живееше тук вече повече от десетилетие. Имаше си собствено жилище край езерото Пончантрейн — беше го купил след Катрина и го беше потегнал. Влезе в антрето. Това бе дом — повече от всяко друго място. Миризмата на пържено се състезаваше с черния меланж подправки. През годините се беше просмукала в самия хоросан между камъните, наред с дима на дърва и тютюн.

За миг си спомни щастливото си детство, прекарано в това хаотично и шумно семейство, където цареше вечна бъркотия. Сега бе много по-тихо, сякаш къщата бе задрямала и очакваше да се събуди отново.

— Qui c’est q’za? — обади се нечий глас.

— Аз съм, татко! — извика в отговор Джак.

Беше достатъчно да насочи носа си към най-силната миризма на лула и да последва тихите, стържещи звуци на зайдеко, за да намери баща си. Старецът беше в кабинета си в дъното на коридора. Едната стена бе заета от каменна камина; по другите имаше претъпкани с книги лавици.

— Добре дошъл, Джак. — Баща му се направи, че се надига от фотьойла.

Джак му махна да не става.

Старецът се отпусна с въздишка. Беше почти обездвижен от артрита. Едрото му някога тяло се бе стопило до торба кости с възли в ставите. Може би трябваше да отиде в старчески дом, но се чувстваше най-добре тук, сред книгите си, музиката и със стария Бърт, последния от дългата линия ловджийски кучета. Те бяха толкова членове на фамилията Менард, колкото и всеки брат или сестра.

Черно-белият пес лежеше до студената камина, проснат върху прохладните камъни, целият крака и уши. Беше на тринадесет години и муцуната му бе посивяла, но си оставаше силен и здрав, а носът му нямаше равен.

Нос, който Джак искаше да заеме за тази нощ.

Баща му натъпка още тютюн в лулата си.

— Чух, че си се уговарял с момчетата да излезете малко на лов.

Щом чу любимата си дума, Бърт вдигна глава и наостри уши. Опашката му тупна веднъж, почти въпросително, сякаш питаше дали е чул правилно. Обонянието му може и да беше остро, но слухът му отслабваше.

— Точно така — отговори Джак и на двамата.

— Добре, добре. Майка ти ти почисти и смаза пушката. В момента е отзад с братовчедка ти, простират.

Джак се усмихна, като си представи как старата му майка разглобява пушката му и внимателно почиства всяка част. Беше кейджън и можеше да се справи и със затворени очи. А в разцвета на силите си бе най-добрият стрелец в семейството. Веднъж застреля крокодил от прозореца на кухнята — той бе изпълзял на сушата и се насочваше право към по-малкия му брат. Том си играеше прекалено близо до водата, зарязан от Джак, който трябваше да го наблюдава. Майка му улучи крокодила право в окото и го уби на място. После сгълча Том, напердаши Джак, че не изпълнява задълженията си, и продължи да мие чиниите.

Споменът изтри усмивката му. Тя беше направила всичко по силите си да защити всички тях, с цялата всеотдайност на любяща майка, но в крайна сметка не успя да ги предпази от самите тях. Докато вървеше по коридора, Джак бе минал покрай стаята, която беше делил с брат си. Вече никой не я използваше. Беше се превърнала по-скоро в светилище. Наградите и трофеите на Том все още красяха лавиците наред с колекцията му раковини, книги и стари грамофонни плочи. От самия Джак в стаята не бе останало почти нищо. Той беше загърбен от мъката и спомена.

Баща му явно забеляза нещо в лицето му, защото каза:

— Чух, че днес си се виждал с онова момиче. Онова, дето… дето излизаше с Томи.

Джак понечи да го попита откъде е научил, но после се сети, че все пак са в Делтата. Новините и най-вече клюките се разпространяваха през блатата по-бързо и от бурите. Едва сега разбра доста хладното посрещане и киселото настроение на Ранди.

— Помага ми с един случай. Контрабанда на животни. Нищо особено.

Лицето му пламна. Беше смутен не само от полуистината, но и от по-голямата лъжа, скрита в гърдите му. Смъртта на брат му бе приписана на катастрофа в пияно състояние. Беше карала Лорна. Тази част от историята бе вярна. Малцина обаче знаеха останалото. Лорна беше обвинена и само плесната през ръцете, най-вече заради свидетелството на Джак насаме със съдията. Семейството му обаче така и не й прости.

— А изглеждаше толкова приятно момиче — промърмори баща му, без да вади лулата от устата си.

— Бяха още хлапета — отвърна Джак. Беше се заклел да не казва истината на никого освен на съдията.

За доброто и на двамата.

Баща му впери поглед в него. По блясъка в очите му си личеше, че се досеща, че в историята има още нещо.

За щастие майка му сложи край на неловката ситуация.

— Джак! — извика тя от другия край на къщата. — Къде си? Напълних ви термоса. И една кошница пръжки и кървавица!

— Идвам!

Тежкият поглед на баща му го следеше и когато излезе в коридора, Джак въздъхна. В същия момент мобилният му телефон завибрира в джоба му.

Беше Скот Нестър, помощникът му от МГО.

— Намерихме един, който е видял проклетата котка.

— Кой? Къде?

— Едно хлапе с лодка. Стреляло по един от хеликоптерите ни, за да привлече внимание.

— Сигурен ли си, че става дума точно за целта ни?

— И още как. Огромна бяла котка с големи зъби. Твърди, че убила баща му. Изпратихме екип да търси тялото.

Пръстите на Джак се стегнаха около апарата.

— Момчето видяло ли е накъде се е запътила?

— Според него на север. Към Мисисипи.

— Къде точно е открито?

— Имаш ли карта?

— Ще намеря.

Скот му каза координатите. Размениха още няколко думи, след което Джак затвори и забърза към шкафа при задната врата, където брат му държеше картите. Освен с тях шкафът беше пълен с въдици, корда и всевъзможни блесни, плувки и мрежи и той си набоде палеца на една кукичка, докато ровеше из неразборията.

С карта в ръка Джак махна кукичката и избърса кръвта в ризата си. Отиде до масата, разгъна листа и отбеляза с молив мястото, където бяха намерили момчето с лодката — поне доколкото можеше да го направи с остаряла карта. За няколко години движещите се пясъци и постоянните наводнения размазваха детайлите и на най-добрите карти на района. Въпреки това Джак успя да открие острова, на който беше изхвърлен траулерът, и прокара права линия от него до мястото на момчето.

Линията вървеше на север. Посоката, в която бе тръгнала котката. Джак продължи с пунктир линията чак до Мисисипи, до крайречния градец Порт Сълфър. Отбеляза го с кръстче. Познаваше градчето. Беше почти изцяло заличено от Катрина. Някои домове бяха отнесени на десетки метри от основите.

Ранди бутна задната врата и застана до него.

— Ти-Боб и Пейот дойдоха с кануто. — Посочи кръстчето на картата. — Там ли отиваме?

— Оттам почваме. Ще се съберем в Порт Сълфър и ще продължим на юг през ръкавите.

Джак се загледа в пунктираната линия. Саблезъбата котка трябваше да се крие някъде около нея.

— Тогава какво ни задържа? — попита брат му и го тупна по рамото. — Laissez les bons temps rouler.

Джак сгъна картата. Преди да последва съвета на брат си и да тръгнат като „в доброто старо време“, трябваше да изпълни едно обещание, обещание, дадено с неохота.

— Първо трябва да взема още един човек.