Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (4)

2.

Хеликоптерът се издигна, стомахът на Лорна се преобърна — не толкова от движението, колкото от чиста паника, и тя се вкопчи в облегалките на седалката. Засилващият се рев на роторите проникваше през слушалките. Имаше чувството, че се изкачва с асансьор. Асансьор, прикрепен към ракета.

Никога не бе обичала височините, по принцип мразеше да лети, а возенето в летяща сенокосачка смяташе за върха на лудостта. Досега се беше качвала в хеликоптер само веднъж, по време на една експедиция в Южна Африка, чиято цел бе преброяването на слоновете в териториите до един резерват. Тогава се беше подготвила за полета с две хапчета „Ксанакс“, но въпреки това краката й бяха омекнали като спагети четири часа след кацането.

А за днешното изпитание никой не я беше предупредил.

Докато хеликоптерът кацаше, д-р Метойър само й очерта най-общо ситуацията. Дори не й даде време да влезе и да провери азотните резервоари на проекта си. „Екипът вече пое нещата“ — успокои я той и добави, че ще наглежда работата лично и по-късно ще й съобщи подробностите по радиото.

„По радиото…“

Летяха извън обхвата на мобилните телефони. Осмели се да погледне през страничния прозорец. Хеликоптерът се наклони да завие и се откри широк изглед към Мисисипи. Пътуваха надолу по течението, като грубо следваха Голямата кална река — прозвище, особено уместно след бурята. Реката бе шоколадовокафява от гъстата тиня и се носеше на водовъртежи към Мексиканския залив.

Летяха към делтата, където всичките тези наноси — тиня, глина, пясък и почва — се изхвърляха и наслагваха в залива, образувайки над милион и двеста хиляди хектара крайбрежни мочурища и солени блата. Районът беше особено важен не само за околната среда като дом на огромна и сложна екосистема, която можеше да се проследи до юрския период, но и като икономическа зона. Тук се добиваше голяма част от морската храна на Съединените щати, както и почти двадесет процента от петрола на страната.

Делтата бе също така и слабото звено в държавната граница. Плетеницата острови, лъкатушещи ръкави и затънтени рибарски докове я правеха рай за всякакви контрабандисти и трафиканти. Департаментът по вътрешна сигурност бе обявил района за особено опасен и подпомагаше усилено отдела на Граничен патрул в Ню Орлиънс.

Според шефа й Граничен патрул претърсваше делтата след нощната буря. Контрабандистите често се възползваха от лошото време, за да внесат наркотици, оръжия, дори и човешки товар. Рано тази сутрин един патрул беше открил траулер, акостирал на един от външните острови. След огледа на съда бяха подали сигнал в ЦИЗВО.

Голяма част от съобщението си оставаше загадка дори за д-р Метойър. Не му бяха обяснили естеството на искането си, нито защо им е нужен не друг, а именно Лорна.

Въпреки ужаса й от летенето в гърдите й постепенно се натрупваше гняв. В ЦИЗВО имаше проекти, които бяха изложени на опасност. Какво правеше тук, във въздуха, насред нищото? Гневът й се засилваше, подклаждан от безпокойството й. Какво ставаше? Защо бяха поискали именно нея? Не познаваше никого от Митници и гранична охрана.

Единствените отговори се намираха в края на този полет.

Вграденото в слушалките радио изпращя и пилотът — носеше зелена униформа с пагони на служител от Въздушната и морска част на Граничен патрул — посочи към хоризонта. Беше се представил, но тя не бе чула името му.

— Доктор Полк, след малко кацаме.

Тя кимна и впери поглед напред. Изумрудените води на блатото бяха нашарени от плетеница островчета и полуострови. По-навътре в Залива тъмната линия при хоризонта бележеше редицата по-големи бариерни острови, които предпазваха крайбрежните плитчини и тресавищата.

Но те нямаше да летят чак дотам.

Забеляза блестящо бяло корабче, закотвено край един от малките острови. „Най-сетне.“ Докато се спускаха към него, забеляза също и стар риболовен траулер, заседнал в пясъка. Беше се ударил достатъчно силно в сушата, за да събори няколко дървета и да излезе наполовина от водата. Явно бе запратен към острова от бурята.

Хеликоптерът се снишаваше бързо. Лорна отново се вкопчи в облегалките на седалката. Беше чела, че повечето въздушни злополуки се случват при излитане и кацане. Точно сега не й се искаше да си припомня подобна статистика.

На няколко метра от водата спускането се забави, въртящите се перки вдигнаха малки вълнички и после поплавъците докоснаха водата с лекотата на кацаща в спокойно езеро патица. След няколко завъртания на различни ключове воят на перките започна да утихва.

— Моля, останете на мястото си — каза пилотът. — Изпращат „Зодиак“ да ви вземе.

И кимна към прозореца. Лорна погледна и видя малка гумена лодка, която потегли от острова и се понесе към тях. След минута мъж със същата зелена униформа й помогна да слезе от хеликоптера и да се прехвърли в нея.

Лорна седна. Изпитваше облекчение, но в същото време продължаваше да усеща парещия въглен в корема си. Заслони очите си с длан и се загледа в приближаващия се бряг, търсеше някакъв отговор за това загадъчно и внезапно повикване.

Утрото вече ставаше топло: слънцето разкъсваше облаците и разкриваше синьото небе. Денят обещаваше да е типичната за Луизиана парна баня. Лорна нямаше абсолютно нищо против. Задиша дълбоко, за да се успокои, и с наслада пое възсолената миризма на разлагащи се листа, мокър мъх и мътна морска вода.

За нея това бе миризмата на дома.

Родът й живееше в Луизиана от деветнадесети век. Подобно на всички стари фамилии от Ню Орлиънс, историята му бе дълбоко вкоренена в нея, досущ като линиите на дланите й. Имената и животът на прародителите й бяха така познати, сякаш бяха починали едва вчера.

През войната от 1812 г. прапрадядо й, тогава едва седемнадесетгодишен, напуснал британската армия по време на битката за Ню Орлиънс и се установил в процъфтяващия граничен град. Срещнал дъщерята на семейство Дьо Трепание, оженил се за нея и бързо натрупал малко състояние от отглеждането на захарна тръстика и индиго в плантацията с площ хиляда акра, която жена му получила като зестра. През годините състоянието продължавало да расте и фамилия Полк била една от първите, започнали строителство в обраслата с дъбове долина на Парковия район на Ню Орлиънс. След като продало плантацията, семейството се установило трайно там. През поколенията имението Полк станало уважавано място за срещи на генерали, юристи, политици и безброй учени и писатели.

Имението в италиански стил все още стоеше, но подобно на града, родът Полк през двадесети век започнал бавно да залязва. Сега единствено Лорна и брат й продължаваха да носят тази фамилия. Баща й беше умрял от рак на белия дроб, когато Лорна беше дете; майка й почина преди година, оставяйки на децата си дом в лошо състояние и купища дългове.

Но традицията да се цени образованието не беше прекъснала. Лорна се бе посветила на медицината. Брат й, една година по-млад от нея, беше петролен инженер и работеше за щата. Засега двамата не бяха семейни и деляха родовото имение.

Стърженето на гума по мокър пясък я изтръгна от унеса и я върна в настоящето.

Малкият остров, един от веригата, достигаща гъсто обраслите крайбрежни блата, беше покрит с блатни кипариси и испански мъх. Вътрешността му зад тясната ивица на плажа изглеждаше непроходима.

Но тя нямаше работа във вътрешността.

— Насам — каза патрулният и й протегна ръка, за да й помогне да слезе от лодката, но тя пренебрегна жеста му и сама скочи на сушата. — Понът иска да говори с вас.

— Понът ли?

— Полевият оперативен надзирател.

Лорна не беше наясно с командната структура на Граничен патрул, но остана с впечатлението, че става въпрос за началника на разследването. Може би именно той я бе извикал от ЦИЗВО. Тръгна след патрулния към заседналия траулер. Беше израснала край реката и разбираше от кораби. Траулерът бе малък, дванадесетметров. Тиковете на десния борд бяха строшени от удара, но от лявата страна дългите пръти продължаваха да се издигат към небето. Мрежите за скариди все още бяха завързани за тях.

До траулера се бяха събрали мъже в грубите работни униформи на Граничен патрул. Някои бяха с жълто-кафяви широкополи шапки, други — със зелени бейзболни каскети. Но всички до един с револвери на кръста. Един беше преметнал през рамо пушка „Ремингтън“.

Какво ставаше тук?

Когато приближи, мъжете се смълчаха. Погледите на повечето се плъзнаха по тялото й, без обаче да се впечатлят особено. Лорна се постара да запази самообладание, но усети как бузите й пламват от раздразнение. Едва се сдържа да не ги наругае.

Мъжете се разстъпиха, за да направят път на висок мъж, облечен в същите тъмнозелени панталони и работна риза с дълги ръкави, небрежно навити до лактите. Той прокара пръсти през черната си вече мокра от пот коса и отново надяна черния си каскет. Но не и преди сиво-сините му очи да я огледат от главата до петите. За разлика от другите, в неговия поглед не се долавяше и капчица похот. Човекът просто я преценяваше.

Въпреки това Лорна изпита облекчение, когато козирката на каскета скри пронизващите му очи.

Беше висок, доста над метър и осемдесет, с широки рамене и мускулест, без да изглежда тромав и тежък. Държеше се като човек, който знае как да командва, без да му е необходимо да се налага. От него струеше самоувереност, с леко див привкус.

Протегна й голямата си ръка.

— Доктор Полк, благодаря, че дойдохте.

Докато се ръкуваха, тя забеляза дълъг белег на ръката му, от лакътя до китката. Вдигна очи и срещна погледа му. Лицето му бе мургаво, допълнително потъмняло от черната четина по бузите и брадичката. Помисли си, че е доловила слаб кейджън^[1] акцент.

Значи той също беше местен. Всъщност в него имаше нещо натрапчиво познато… и изведнъж се сети.

Тъкмо се канеше да попита ядосано защо са я извикали тук, но вместо това от устата й се отрони нещо друго.

— Джак?

Пълните, но определено мъжки устни се стегнаха и той едва забележимо кимна. Нейната представа за него също се промени с внезапното откритие. Гневът се стопи, заместен от нещо по-студено и неловко. Бяха минали повече от десет години, откакто го беше видяла за последен път. Тогава тя бе втори курс в гимназията, а той — в четвърти.

Макар всъщност да не го бе познавала добре — две години са непреодолима разлика на онази възраст, особено в училище — двамата бяха свързани по далеч по-мрачен начин. Връзка, която Лорна искаше да си остане завинаги в миналото.

Ако можеше да се съди по изражението, преминало като облак през лицето му, той като че ли споделяше чувствата й. Но така или иначе, сега не бе време да ровят в старите рани.

— Доктор Полк — сковано рече той. Акцентът му се засили, гласът му стана по-дрезгав. — Повиках ви, защото… защото не знаех кой друг има необходимите познания, за да ни обясни на какво се натъкнахме.

Лорна се овладя и също мина на професионална вълна. Може би така бе най-добре. Преглътна и погледна към траулера. Беше благодарна, че може да откъсне очи от Джак.

— Какво сте намерили?

Той се обърна и я поведе към кораба. От палубата бе спусната въжена стълба. Джак се качи първи — движеше се с лекота. Лорна много добре си даваше сметка за силните мускули на краката и гърба му. Щом той изчезна през релинга, един от хората му задържа долния край на стълбата, за да може тя да се изкачи по-лесно.

Горе Джак й помогна да стъпи на палубата. Двама мъже стояха на пост до една врата, водеща към трюма. Единият подаде на Джак фенерче.

— Сър, свалихме и фенер долу, но въпреки това си остава ужасно тъмно.

Джак включи фенерчето и направи знак на Лорна да го последва.

— Внимавайте с кръвта по стълбата.

Лъчът освети тъмна ивица по края на стъпалата. Сякаш нещо беше завлякло някого в трюма.

Лорна изведнъж изгуби каквото и да било желание да слиза долу.

— Не открихме трупове — каза Джак, сякаш усетил смущението й. Или пък просто й обясняваше подробности от случая.

Тя го последва по стълбата и по тесния коридор след нея.

— Държали са ги в клетки в главния трюм.

Лорна не си направи труда да пита какво са държали в клетки. Вече долавяше познатата миризма на менажерия. Движеха се тела, чуваше се шумолене, мяукане, рязък писък на птица.

Започна да разбира защо са я извикали. Контрабандата на екзотични животни бе индустрия за милиарди, нареждаща се непосредствено след трафика на оръжие и наркотици. За съжаление Съединените щати бяха един от водещите потребители на подобни стоки — една трета от продажбите се осъществяваха на територията на страната.

Миналата седмица беше чела за разбиване на важна група трафиканти, специализирани в доставката на редки видове тигри. В случая двойката от Мисури не внасяла големите котки за домашни любимци, а за части. Вкарвали контрабандно тигрите, след което ги колели. Кожите на леопарди, тигри и лъвове можеха да достигнат цена до двадесет хиляди долара. Но това не бе всичко. Подобно на някакви касапи, те продавали всичко — тигрови пениси, които се стривали за афродизиак, кости като цяр срещу артрит. Нищо не отивало на вятъра. Жлъчни мехури, черен дроб, бъбреци, дори зъби. Накрая се оказвало, че мъртвите котки стрували много повече от живите.

Гневът отново се надигна в гърдите й.

Ниското дълго помещение се осветяваше от фенер. От двете страни бяха подредени клетки от неръждаема стомана; по-големите в дъното все още се губеха в сенките. Лорна ахна от размерите на контрабандната операция. Вече бе ясно защо се нуждаеха точно от нея — ветеринар със специалност екзотични животни.

Джак се обърна и насочи лъча на фенерчето към най-близката клетка.

Тя погледна натам и веднага разбра, че дълбоко греши.