Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (55)

53.

Лорна седеше с децата. Приглушената стрелба продължаваше. Беше затворена тук и не й оставаше друго освен да чака. Не знаеше на коя от сражаващите се страни да застане — на страната на дявола, когото познаваше, или на атакуващите пирати.

Внезапно всички деца се напрегнаха и обърнаха погледи към входа, сякаш реагираха на някакъв недостъпен за сетивата й сигнал. После изведнъж всички скочиха на крака, подобно на стреснато ято.

Поведението им я накара да настръхне. Напрежението на децата беше заразно.

Силен трясък привлече вниманието й към изхода. Външната врата се беше затръшнала.

Някой идваше.

Децата отстъпиха към дъното на помещението и тя ги последва. Или може би те я замъкнаха. Мънички ръце се бяха вкопчили в панталоните й и я дърпаха.

Стигнаха тъмното помещение със заключващите се легла. Докато прекрачваха прага, Лорна видя как вратата към антрето се отваря, но така и нямаше време да разбере кой влиза.

От страха на децата сърцето й продължаваше да тупти бясно, сетивата й бяха изострени.

— Къде си, по дяволите? — извика някой.

Конър. Нещо в гласа му накара сърцето й да се качи в гърлото. Наред с раздразнението ясно се долавяше и заплаха. Децата продължаваха да я теглят, сякаш бяха доловили същото по споделящата си връзка.

Лорна затаи дъх и продължи с тях. В спалнята обаче нямаше къде да се скрие, освен ако не се напъхаше в някое от леглата.

Накрая вълната от малки тела стигна средата на помещението и пръстите я пуснаха. Децата се пръснаха във всички посоки — движеха се с изненадваща бързина, сякаш се подчиняваха на недоловима заповед. Всички се скриха под тежките метални легла.

Лорна последва примера им и потърси убежище. Коленичи зад едно от леглата, но продължи да следи вратата. Две деца се скриха под същото легло. Малките телца се притиснаха в нея. Трепереха от страх.

Конър прекрачи прага и се насочи първо към банята. Лорна видя как ръката му посяга към пистолета на кръста му. Палецът откопча кобура.

— Не ме бави! — извика Конър. — Излез и всичко ще свърши бързо и безболезнено.

Лорна изтръпна. Нищо не можеше да направи. Нямаше къде да бяга.

 

 

Джак вървеше през гората към пясъчната ивица, която свързваше двата острова. Мак и Брус го следваха от двете му страни. От време на време отпред се мяркаха смътни фигури, някои големи, други малки — истинска жива маса, стичаща се по склона, набираща скорост и ставаща все по-голяма. Всички се носеха към сухопътния мост.

Накрая гората се смени от разпръснати палми и ивици пясък. Тук светлината бе по-силна и ослепителните лъчи на потъващото зад хоризонта слънце се отразяваха от водата.

От сенките пред тях се отдели някаква фигура. Бе създанието, което се беше изправило пред Джак — той го позна по липсващото ухо и покритото с белези лице. Посочи с ръка към открития плаж.

Джак забърза и го настигна. Моментално разбра причината за тревогата му.

Висока ограда с бодлива тел отгоре преграждаше пътя. От другата страна имаше генератор.

„Електрифицирана е“ — помисли Джак.

Някакво движение оттатък оградата привлече вниманието му. Едва сега забеляза изтеглената на брега лодка. В сенките се криеха някакви фигури — но дали бяха приятели, или врагове?

Имаше само един начин да разбере.

Докато излизаше на открито, забеляза алени петна по пясъка от другата страна, сякаш някой беше влачил трупове. Планът на атаката предвиждаше Ранди да го чака на сухопътния мост. Зодиакът приличаше на онзи от катера на Тибодо, но ясно се виждаше, че е бил улучен.

„Оцелял ли е някой?“

Джак излезе под лъчите на слънцето. Държеше пушката насочена напред и пристъпваше предпазливо, готов да отскочи назад.

— Джак! — извика някой.

Ранди се появи от другата страна, размахал пушка над главата си. Джак свали оръжието.

„Слава богу!“

Облекчението му не продължи дълго. Отдясно се чу рев. Малък двуместен скутер се появи зад близкия нос и се понесе към пясъчната ивица. Войникът до човека, който го караше, се изправи и опря карабината върху предното стъкло.

Дулото проблесна и куршумите се забиха в пясъка и продължиха към краката на Джак. Той се метна назад под прикритието на гората. От другата страна на оградата Ранди направи същото.

Втори скутер се появи с рев от другата страна на провлака. Двете лодки започнаха да обикалят покрай него. Преминаването на ивицата вече бе невъзможно.

Джак се взираше в двете кръжащи акули. Даде си сметка, че планът му се проваля. Някой беше разбрал за опита им да се промъкнат изотзад. И сега стоварваха брадвата, за да прережат достъпа и да разделят групите им. Елементът на изненада беше изгубен.

След миг една мисъл събуди друг страх у него.

Оцеляването на Лорна зависеше от бързото й измъкване. Всяко забавяне означаваше смърт. Пръстите му се стегнаха около пушката.

„Дали вече не е твърде късно?“

 

 

Лорна клечеше зад леглото. Страхът стягаше гърдите й. Чу как Конър тресна вратата на банята.

Още малко и щеше да дойде да провери спалното.

Докато се мъчеше да измисли нещо, от дневната се чу внезапен писък, изпълнен с ужас.

— Шибани маймуни… — изруга Конър.

Сърцето й се сви. Кучият син явно беше открил някое от скрилите се там деца. Писъкът премина в изпълнено с болка стенание. Конър отново се появи при вратата. Беше вдигнал едно момченце за врата. Детето се мяташе и задушаваше, риташе с крака, устата му беше отворена в безмълвен вик.

Лорна усети как притиснатите в нея деца се разтреперват още по-силно — споделяха страданията и ужаса на момчето.

Конър опря пистолета в корема на детето.

— Полк, веднага излизай или ще накарам тази маймуна да страда заради теб!

Лорна бе прекалено зашеметена от жестокостта му, за да реагира.

Конър изчезна от поглед — продължаваше да я търси.

„Сега или никога!“

Лорна не можеше да остави детето да умре заради нея. Трябваше да прекрати това, дори с цената на собствения си живот. Понечи да се надигне, но малките ръце я сграбчиха и я задържаха долу. В действията на децата имаше нещо повече от страх да не бъдат изоставени.

Преместиха ръката й върху краката на леглото. Лорна пипнешком установи, че леглото е на колела. Всички легла бяха на колела, за да могат при необходимост да се пренареждат.

Нужна й беше секунда, за да разбере.

Вдигна закопчалките на колелата и се премести зад леглото. Намери опора за краката си и натисна. Нужно беше известно усилие, за да го помръдне. Металното легло — или по-скоро клетката на колела — беше тежко и тромаво. Колелата изскърцаха, но това вече нямаше значение.

— Идвам! — извика тя. — Не стреляй!

С мъка избута леглото от редицата и го подкара по прохода в центъра към вратата. Напрегна се, за да набере скорост. Сякаш усетили нуждата й, малките тела изпълзяха от скривалищата си и забързаха към леглото. Ръчички сграбчиха металните крака и забутаха с изненадваща сила.

Част от съзнанието й се мъчеше да проумее какво става. Самата тя изобщо не си бе помисляла да използва леглото като таран. Но страхът е силен мотиватор, а нуждата — майка на всяко изобретение. Прекарано през съчетания разум на уплашените деца, всичко това се превръщаше в средство за защита.

Под общите им усилия леглото полетя още по-бързо.

Конър се появи отново, гледаше право към вратата на спалното.

Лорна излетя от помещението с тарана си, буташе с цялата си сила и се молеше наум. Очите на Конър се разшириха от изненада. Нямаше време да отскочи, така че хвърли момчето настрани и стреля напосоки към нея.

Тя се сниши и куршумите рикошираха от стоманената предна табла. В следващия миг таранът удари Конър право в гърдите и той отлетя назад, размахал ръце. Падна по гръб и пистолетът се плъзна по линолеума.

Лорна не спря, а като използва набраната инерция, блъсна леглото към Конър и щом предните колела удариха тялото му, повдигна задната част и преобърна леглото върху него.

Метна се настрани и грабна пистолета. Беше изненадващо тежък. Насочи го към Конър, но той не помръдваше. Само едната му ръка потръпна леко.

Лорна се огледа.

Нужно й бе известно време, за да осъзнае, че е свободна — и въоръжена.

Децата се събраха наблизо, вперили погледи в нея. Лорна прочете надеждата в очите им, наред с остатъците от страх. Не можеше да ги изостави.

— Да вървим — каза тя и тръгна към вратата.

Децата я последваха. Доверяваха й се напълно.

Лорна се молеше доверието им да не се окаже напразно.