Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (61)

59.

Обхванат от черен гняв, Дънкан бързаше към усамотения залив. До водата имаше навес за лодки, тесен каменен кей водеше навътре към привързания хидроплан — малка и надеждна „Чесна“. Под лъчите на залязващото слънце заливът приличаше на изкован от бронз.

Тук, далеч от престрелките, тишината на този малък оазис го успокои, помогна му да подреди мислите и плановете си.

Носеше раница, пълна с пари в брой и златни монети, взети от сейфа на Бенет. Беше смятал да ги пази, докато всички не се върнат в Щатите.

Но този план бързо бе променен.

Докато пресичаше хребета от основния залив до по-малкия, Дънкан видя как хеликоптерът на Бенет се издига от върха на хълма и удовлетворен, че всичко е наред, продължи надолу. Секунди по-късно грохотът отекна над острова.

Носът на хеликоптера се наклони надолу и машината изчезна в огнено кълбо и облак дим. Посипаха се горящи отломки.

Дънкан разбра огненото послание.

„Всичко приключи.“

Бенет и Малик бяха мъртви, мъртва беше и надеждата за рестартиране на проект „Вавилон“. Дънкан не знаеше защо се е взривил хеликоптерът — от граната, от поредната ракета или просто от случайно заблуден откос.

Нямаше значение.

Прие в движение новата реалност. Той беше от оцеляващите и белезите му бяха доказателство за това. С повече от сто хиляди в брой и в злато на гърба си можеше да започне отново. Първоначално бе смятал да бомбардира катера от хидроплана. Дори беше преметнал торбата с бомбата през рамо.

Но след взрива на хеликоптера я заряза. Вече нямаше значение дали катерът ще се измъкне от предстоящата експлозия. Когато новината стигнеше до света, самият той отдавна щеше да е изчезнал.

Сега единствената му грижа бе как да се разкара по-скоро оттук.

Закрачи още по-енергично към каменния кей.

Все още разполагаше с пет минути. Предостатъчно време да излети и да излезе извън обсега на взрива.

Стигна до пристана и забърза по него.

Но когато приближи навеса за лодки, усети нещо и настръхна. Спря.

Сякаш разбрал, че капанът му е усетен, гъвкавият звяр се измъкна иззад навеса. На височина стигаше до кръста му. Черната му козина беше настръхнала, пухкавата опашка стърчеше право назад. Оранжевочервеникавите му очи бяха втренчени в Дънкан.

Беше една от гигантските лисици от другия остров.

„Черни призраци“, така ги беше нарекъл един от хората му.

Дънкан посегна към кобура и извади пистолета. Нямаше да се предаде на паниката. Прицели се и стреля.

Чудовището обаче явно бе заслужило прякора си и отскочи настрани.

Куршумите рикошираха от камъка.

Дънкан отстъпи, но в никоя посока нямаше спасение. Островът всеки момент щеше да литне във въздуха. Спря. Умът му го подканваше да се затича към звяра и да изпразни пълнителя в него. Трябваше да стигне до хидроплана. Сърцето му обаче се свиваше от страх пред перспективата да тича към хищника.

На челото му изби пот, дланите му също станаха хлъзгави.

Нямаше избор.

Хвана пистолета с две ръце и го насочи напред. Присви крака и спринтира право към чудовището, като дърпаше спусъка отново и отново.

Някои куршуми не улучиха, но други намериха целта си.

Едната предна лапа се пречупи и звярът залитна. Друг куршум отнесе лявото му ухо. Трети го улучи право в гърдите. Звярът рухна. Дънкан не спря да стреля. Изпразни целия пълнител по него.

Продължи да тича с все сили, готов да прескочи трупа.

До хидроплана оставаха само още няколко крачки.

И тогава нещо тежко го удари в гърба и Дънкан полетя по лице върху камъните. В последния момент се извъртя и пое удара с лявото си рамо. Някаква голяма сянка скочи покрай него.

Друга лисица.

Дънкан моментално разбра ловната им стратегия. Първата лисица бе примамка, която да позволи на другата да го изненада отзад. Впери поглед в нападателя си, който спря и се обърна към него.

Дънкан извади празния пълнител и сложи нов.

Но вече си беше научил урока.

Припомни си, че на другия остров имаше три лисици.

Рязко се завъртя и видя последния звяр с блеснали очи точно зад себе си. Създанието се хвърли отгоре му, преди да успее да стреля. Захапа го за китката. Изхрущя кост. Пистолетът се изплъзна от пръстите му.

Дънкан го заудря с другата си ръка.

Звярът обаче го беше захапал здраво.

Втората лисица също се включи в атаката и захапа крака му като капан за мечки. После двете чудовища отстъпиха в противоположни посоки, опънаха го като ядец. Ужасна болка прониза рамото и бедрото му, когато сухожилията в ставите не издържаха. Зверовете се мъчеха да го разкъсат.

Отново грешеше.

До него се появи нова сянка. Третата лисица, все още жива. Куцаше на трите си здрави крака. От раните й течеше кръв.

Дънкан осъзна, че опъването не е целяло да го разкъса, а да го задържи на едно място.

Третата лисица отвори уста, острите й зъби бяха дълги като пръсти.

„Не…“

Създанието се хвърли към оголения му корем. Зъбите разкъсаха дрехи, кожа и мускул. После муцуната се зарови още по-дълбоко. Дънкан усети зъбите вътре в себе си.

Щяха да го изядат жив.

Но и този път грешеше.

Лисицата отстъпи и измъкна окървавената си муцуна. Но не без награда. Отстъпваше стъпка по стъпка, като теглеше навито черво. Изкормваше го. Агонията и ужасът го заляха.

Дънкан най-сетне разбра истината.

Това бе ужас, по-силен и от най-лошия му кошмар.

Лисиците не бяха дошли да го ядат.

А да си играят.