Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (43)

41.

Лорна вече знаеше как се чувства добиче в кланица.

Огледа осветяваната от ярки голи крушки килия. Останалата част от подземната лаборатория беше лъскава и стерилизирана като болница.

Но не и килията. Клетката всъщност. Защото си беше точно това — клетка.

Подът беше изсечен в скалата и по него имаше улеи, които да отвеждат урината и изпражненията. Стените представляваха влажни циментови блокове, вратата се затваряше с верига.

Нямаше дори стол за сядане и Лорна започна да крачи из затвореното пространство с размери три метра на метър и двайсет. Десетина подобни клетки бяха разположени по дължината на ниското помещение. Всички бяха празни, но тя можеше да си представи обичайните им обитатели. Прокара длан по стената и усети драскотините в цимента. Спомни си трупа на операционната маса. По високото чело и плоското лице си личеше, че някога е било човек, но някакъв генетичен атавизъм го беше върнал назад в някаква праисторическа форма, подобно на животните от траулера.

Но с каква цел?

Спомни си думите на Дънкан — биологични бойни системи.

Нямаше представа какво означава това, но вече със смразяваща сигурност знаеше, че това начинание е преминало от изследванията върху животни в експерименти с хора. И както изолирано бе това място, кой изобщо можеше да научи и да повдигне въпрос за ставащото? Дори набавянето на опитни образци едва ли беше чак толкова трудно. Карибският район бе прословут с трафика си на хора. В бедните страни като Хаити хората редовно биваха продавани в робство, понякога от собствените си роднини. Властите знаеха за това, но предпочитаха да си затварят очите, особено ако им се предложи добра цена.

Чу да се отваря врата. Разнесоха се гласове.

— Оставих я ето там.

— Изкарай я. — Лорна позна Дънкан по резкия дрезгав глас. — Малик иска да присъства на разпита. Май докторчето се заинтригува, че сме му довели ветеринар.

Лорна потръпна.

Пред вратата на клетката застанаха двама мъже.

Пазачът отключи. Дънкан стоеше зад него със скръстени ръце.

— Тръгвай — нареди Конър. Дори не си направи труда да извади пистолета си от кобура.

Лорна пое треперливо дъх. Нужна й бе цялата й сила, за да се подчини. Не искаше да я измъкват от килията насила, така че не й оставаше друго, освен да изпълнява заповедите им.

Дънкан я фиксира с мъртвешкия си поглед. Лицето му представляваше замръзнала маска от белези и едва потискан гняв. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към основната лаборатория.

Този път кръглото помещение бе празно. Вътре беше само д-р Малик: стоеше до една от генетичните работни станции и се обърна, когато се приближиха.

Лорна се поколеба и Конър грубо я бутна напред. Тя се препъна и едва не падна. Малик се намръщи и попита укорително:

— Нужно ли беше това, по дяволите? — В думите му се долавяше британска мелодия, но акцентът несъмнено беше от Близкия изток. Махна с ръка на Лорна. — Елате, доктор Полк.

Дънкан тръгна с нея. Конър остана при вратата.

Отблизо Малик изглеждаше по-стар, отколкото й се бе сторило отначало. Макар мургавата му кожа да бе гладка и гъстата коса да бе прошарена само тук-там, би трябвало да наближава шейсетте. Все още беше с хирургическите дрехи, но върху тях бе надянал бяла престилка, която стигаше до средата на бедрата му.

Направи й знак да седне.

— Трябва да се извиня, че бяхте замесена във всичко това.

Лорна остана права. Дънкан я сграбчи за рамото, отведе я до стола и я бутна да седне.

Малик се намръщи още повече, но премълча.

— Задавайте си въпросите — каза Дънкан. — И да приключваме.

Малик въздъхна.

— С оглед запазването на интелектуалната ни собственост трябва да попитам какво сте научили вие и колегите ви от Ню Орлиънс от образците, които попаднаха у вас.

Лорна не можеше да го погледне в очите. Погледът й се спря върху апаратурата около нея. Прочете табелите — геномен усвояващ буфер „Пюър Линк“, комплекти за зимограма „Новекс“, хибридизатор „Спотлайт“. Зад Малик имаше два инкубатора и микроскоп с микроманипулатори за наблюдение и манипулиране на зародишни образци.

Това около нея бе лаборатория за оплождане in vitro.

Вдигна глава и в същия миг някой я зашлеви с опакото на дланта си през устата. От устните й потече кръв. Ухото й отново писна от удара.

Очите й се напълниха със сълзи — не толкова от болка, колкото от ярост.

— Достатъчно! — рязко каза Малик.

Дънкан не му обърна внимание и се надвеси над нея.

— Отговаряй или ще стане по-лошо.

От погледа му ясно личеше, че това не е празна заплаха.

Малик започна отново, но Лорна го прекъсна и избърса кръвта от устните си. Вече беше решила да не крие нищо. Какъв беше смисълът да го прави?

— Открихме идентични хромозоми във всички животни — започна тя. — А също и структурни промени в мозъците им. Мрежа от магнетитни кристали.

— Впечатляващо — рече Малик. — Особено като се има предвид малкото време, през което сте разполагали с образците.

— Какво друго? — заплашително попита Дънкан.

Лорна не премълча.

— Освен това разбрахме, че животните са способни по някакъв начин да се свързват неврологично. Стигнахме също до заключението, че въпросната мрежа засилва интелектуалните им способности.

Малик кимна.

— Повече не успяхме да направим — каза Лорна.

— Кой друг знае какво сте научили? — натисна я Дънкан.

Лорна се досещаше какво предстои. Това беше единствената причина да я домъкнат тук, единствената причина все още да е жива. Целта им бе да открият дали информацията не е изтекла от ЦИЗВО. Единствената й надежда да запази живота си бе да прикрие истината.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя. — Но редовно архивираме данните си на външен сървър. Процедурата е автоматична.

Малик погледна Дънкан.

Устните на командоса се изкривиха — само наполовина всъщност.

— Не би трябвало да има значение. Поне не веднага. Всички останали са мъртви и това би трябвало да ни даде време да се погрижим.

— Въпреки това трябва да изтрием данните колкото се може по-скоро — каза Малик. — Господин Бенет ще настоява.

— Къде се пази архивът? — попита Дънкан.

— Не зная — искрено отвърна Лорна. — ЦИЗВО има договор с някаква фирма в Батън Руж.

Дънкан отново вдигна ръка, готов да провери истинността на думите й.

Лорна се сви и закри лицето си. Трябваше да е убедителна.

— Зная само името. „Саутърн Компю-Сейф“. Но те имат сървъри из цяла Луизиана.

Не знаеше дали последното е вярно, но ако кучият син повярваше, че данните са на някое конкретно място, просто щеше да заповяда то да бъде взривено. В този случай от нея нямаше да има повече нужда. За да остане жива, трябваше да бъде полезна.

Дънкан свали ръка. За момента й повярва. Изгледа я, докато преценяваше възможностите.

Лорна трябваше да насочи тези възможности колкото се може по-добре. Продължи да говори бързо, като позволи на стаения дълбоко в нея ужас да се прояви:

— Единственият достъп до архивираните данни е чрез серия проверки. Парола на служител, следвана от серия въпроси, които са уникални за всеки потребител. Само че нямам представа как да се свържа отдалечено със сървъра.

Това последното беше истина.

Дънкан като че ли не я чу. Погледът му продължаваше да е отнесен.

— Колко време ще е нужно за осигуряване на сигурна сателитна връзка с тези „Компю-Сейф“ — попита Малик. — Такава, която да не може да бъде проследена обратно до нас.

— Най-малко четири часа — монотонно отвърна Дънкан. Изгледа кръвнишки Лорна. — Но ще ни трябват само няколко обаждания, за да проверим дали доктор Полк ни казва истината.

На Лорна й се искаше да се смали пред погледа му, но запази присъствие на духа.

— В такъв случай изглежда, че ще се радваме на компанията й още известно време — рече Малик. — Което е идеално. Бих искал да използвам мозъка й във връзка с неприятностите, които имаме напоследък.

— Не е нужно да научава за това — възрази Дънкан.

— Никога не е зле да подходиш към някой проблем от различна гледна точка. Пък и какво ще ни навреди? — Малик повдигна вежда към командоса. — Разбира се, освен ако не сте обезпокоен относно сигурността тук. Ако не се боите, че може да избяга.

Лицето на Дънкан потъмня.

Лорна откри, че докторът й е станал мъничко по-симпатичен.

Докато не чу следващите му думи.

— Освен това двамата с доктор Полк ще имаме много време за разговори, докато я подготвям.

Нещо в чутото накара кръвта й да се смрази. Дори Дънкан за момент изглеждаше отвратен.

— За какво да ме подготвяте? — попита Лорна.

Малик пристъпи към нея и я потупа окуражаващо по рамото.

— Незначителна процедура. Докато сте при мен, ще е жалко да пропусна възможността да опресня генетичния ни материал.

— Какво искате да кажете? — Стомахът на Лорна се сви на топка. Погледът й се стрелна към тялото на операционната маса.

Малик отново я потупа по рамото и се отдръпна.

— Не се бойте. Просто ще вземем няколко от яйцеклетките ви.