Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (15)

13.

Чичо Джо не си падаше особено по децата, но лагерът осигуряваше добри пари.

Стоеше на предната веранда на къщата си до висока запотена бутилка „Будвайзер“ на парапета. След падането на здрача знойният ден като че ли бе станал още по-горещ и влажен. Тук винаги беше така. През първия час след залеза жегата сякаш не искаше да се махне и се задържаше повече от приличното. През нощта обаче започваше постепенно да се изнизва и ставаше по-лесно да се диша.

Тази част от нощта му харесваше.

Естествено, бирата също помагаше.

Отпи голяма глътка и загледа дванайсетте си хектара имот. В края му имаше нов къмпинг, извоюван от съседната гора блатни кипариси. В момента се обитаваше от група бойскаути от Батън Рейндж — бяха го наели за цялата седмица. Огньове примигваха между палатките, лагерът се осветяваше от нанизи декоративни фенери. В ранната вечер отекваха песни в съпровод с крякането на жабите, към което понякога се присъединяваше бухане на бухал или рев на алигатор.

Между дългата му къща и къмпинга се намираха осемте басейна и ями на фермата за алигатори. Имаше също рисове в клетки и плитко езеро, в което държеше гигантската кайманова костенурка Джипър. През фермата минаваха пресичащи се високи пътеки и платформи за наблюдение.

Джо я гледаше с гордост. Беше вложил над половин милион долара, за да превърне единственото езерце с няколко алигатора в настоящата атракция в ръкава. Само за миналата година инвестицията му се беше върнала тройно.

Разбира се, част от парите минаваха под масата. Като природозащитник, от Джо се очакваше да не продава алигаторите заради кожата или месото им, но не му беше трудно да намаже ръцете на местните правозащитни служители, та да гледат през пръсти какво се случва от време на време. А за някои богати въдичари новоизлюпеното алигаторче беше най-добрата стръв за лов на костур.

Джо погледна двамата мъже, които патрулираха по пътеките с пушки на рамо. Бяха от местната милиция и ги беше наел днес, след като бе чул, че по крайбрежието била забелязана някаква едра котка. По радиото го бяха предупредили да евакуира района, но Заливът беше твърде далеч. Пък и щеше да изгуби хиляди от депозитите и наема само от бойскаутите, ако им кажеше да се махнат.

Освен това предупреждението си беше точно това — предупреждение, а не заповед. Не беше позволил на Катрина да го прогони; нямаше намерение да се дава и на някаква си дива котка. За да оправдае решението си, нае четирима души от службата на местния шериф. В днешните трудни времена всеки се оглеждаше за допълнителни доходи.

Зад него се чуха стъпки.

— Татко, отивам да нахраня Елвис.

Той се обърна към дъщеря си, която тъкмо излизаше на верандата. Носеше поднос с пилета.

— Но не прекалявай. Утре сутринта имаме представление за лагерниците. Искам го гладен.

— Не бива да мориш стареца от глад — сгълча го нежно тя.

Той й махна да се разкара, но всъщност бе преизпълнен с любов и гордост от единственото си дете. Двадесет и две годишната Стела беше приета в бизнес училището в Тулани. Щеше да е първата висшистка в рода. Имаше амбиции за магистърска степен по бизнес администрация, но същевременно посещаваше и лекции по право и опазване на околната среда. И докато неговите начинания с фермата бяха мотивирани от печалбата, Стела беше истинска природозащитничка. Знаеше за сделките под масата, но главата й мислеше правилно. Това бе Луизиана. Нищо не се случваше без допълнителни пазарлъци на четири очи. А освен това голяма част от незаконните му доходи се връщаше обратно във фермата и множеството й екологични програми.

Стела слезе по стълбите до първата от пътеките през езерцата. Зад Джо отново се чуха стъпки, но този път дъските на верандата леко се раздвижиха. Жена му дойде при него, бършеше дундестите си ръце с кърпа за чинии. Взе бирата му, разклати я, за да види колко е останало, после извади нова от джоба на престилката си и му я подаде.

— Благодаря, Пег.

Тя застана до него, опря лакти на парапета и допи остатъка от първата му бира. Беше едра жена, но това му харесваше. Самият той също не беше кожа и кости, всяка година шкембето му провисваше все повече и повече над катарамата на колана му, а косата му под бейзболния каскет на щатския университет оредяваше със същата скорост, с която растеше коремът.

— Иска ми се да носеше повече дрехи — рече жена му.

Джо се загледа в Стела, която вървеше към централното езерце. Разбираше загрижеността на съпругата си. Дъщеря им носеше изрязани шорти и завързана под гърдите блуза, която оголваше пъпа й. Дори не си беше направила труда да обуе обувки. И определено не беше наследила склонността им към затлъстяване. Беше цялата мускули и извивки, с дълга руса коса, подобно на някаква Венера от Делтата. Джо много добре знаеше какъв ефект оказва Стела върху местните момчета. Не че тя им обръщаше някакво внимание.

Всъщност имаше голяма вероятност да не му се удаде възможност да прекръсти предприятието си от „Фермата на чичо Джо“ във „Фермата на дядо Джо“. Подозираше, че момчетата не фигурират в интересите на Стела. Тя прекалено много говореше за приятелката си от Тулани, някаква си Сандра, която ходела с рокерско яке и кожени ботуши.

Но пък може просто да беше в такъв период.

Отпи голяма глътка от новата бутилка.

Ако дъщеря му намереше подходящото момче…

— Хайде, момчето ми, кой иска късно вечерно хапване?

Стела стоеше на наблюдателната платформа над най-големия басейн. Единственото осветление бе от фенера на стълба. Черната вода долу едва отразяваше светлината и скриваше онова, което се спотайваше под повърхността. Тя прихвана с една ръка подноса с четирите пилета и вдигна резето на вратата с другата. Беше заклала пилетата само преди минути. Все още топлата кръв се изля от подноса и потече по ръката й.

Стела се намръщи и тръгна по голата дъска, която продължаваше над водата като трамплин за скокове. Отиде до края й, наведе се напред и погледна отражението си.

Нямаше абсолютно никакви вълнички, но тя знаеше, че Елвис е някъде долу. Мъжкият алигатор беше тук най-отдавна, един от първите от обитателите на езерцето за разплод, когато баща й купи мястото. Тъй като се беше излюпил на свобода, никой не знаеше точната му възраст, но според един екип биолози би трябвало да наближава трийсетте. Учените бяха дошли да вземат кръвни проби от обитателите на езерцето. Някакъв протеин в кръвта на алигаторите бил много обещаващ за създаването на ново поколение силни антибиотици, способни да убият и най-резистентните бактерии.

Но дори биолозите не бяха направили опит да приближат Елвис. Той беше дълъг пет и половина метра и тежеше доста над половин тон. Никой не се бъркаше на Елвис. Вече беше преминал възрастта за размножаване, езерцето бе изцяло за него и той харесваше това положение.

И определено се беше разглезил.

Стела остави подноса до себе си и коленичи. Взе едно пиле и го протегна над водата. Капчиците кръв закапаха, образуваха миниатюрни кръгли вълни.

Зачака… но не много дълго.

Във водата се надигнаха още вълнички, във формата на V, и се насочиха към нея. От алигатора се виждаше само върхът на муцуната. Плъзгаше се плавно към нея, без да бърза, но решително. Водовъртежите отзад отбелязваха маховете на дългата му опашка, все още скрита под водата. Именно от това почти сексуално поклащане беше дошло името на алигатора.

— Хайде, Елвис. Няма да те чакам цяла нощ. — Стела размаха пилето.

Сякаш отблъснат от думите й, той потъна под водата. Всички вълнички изчезнаха. Стела се напрегна. С периферното си зрение мярна някакво движение от другата страна на езерцето — за част от секундата нещо светло се стрелна през гората, отрази лунната светлина и отново изчезна в мрака. Стела се взря натам. Сигурно й се беше сторило. Из блатата се носеха какви ли не истории за призраци, обикновено обяснявани с горящия блатен газ, който кейджън наричаха feu follet, или „луд огън“.

Но това не беше блатен газ.

Стела напрегна зрение и слух — и изведнъж водата под нея избухна. Надигна се като фонтан, следвана от половин тон бронирани мускули. Огромната зейнала паст с остри жълти зъби се понесе към нея — толкова близко, че муцуната на създанието почти я докосна.

Елвис можеше да скача толкова високо, че дори задните му крака излизаха от водата. Стела пусна пилето в отворената уста. Челюстите се сключиха със силно щракване. После гравитацията надделя и помъкна алигатора надолу. Той пльосна тежко и потъна с наградата си.

Стела хвърли във водата още две пилета. Обикновено алигаторите се нуждаеха от движение, за да се насочат към храната, но Елвис беше свикнал да го хранят от ръка. Щеше да намери другите пилета, когато реши. Стела не беше забравила инструкциите на баща си и остави четвъртото.

След като приключи с храненето, вдигна подноса и тръгна да се връща. Някаква едра фигура препречваше вратата към платформата. Стресната, Стела направи крачка назад и едва не падна от дъската.

Оказа се един от наемниците на баща й. Носеше военна пушка помпа дванадесети калибър на рамо и се беше облегнал на стълба.

— Нахрани звяра, а? Гледам, че ти е останало едно пиле.

Мъжът се отмести и светлината от фенера освети лицето му. Беше десетина години по-възрастен от нея и як като бик. Носеше мръсна широкопола шапка, която не успяваше да прикрие мазните кичури кафява като кал коса. Смучеше клечка за зъби и говореше, без да я вади от устата си. Едната му ръка беше отпусната на широката катарама на колана му, оформена като бичи рога.

Стела му се намръщи и тръгна към вратата.

— Не трябва ли да патрулираш? Баща ми за това ти плаща.

Той се облегна така, че напълно й запречи изхода.

— Бъди добро момиче, иди в къщата и сготви за мен това пиле, миличка.

Погледът му се плъзна по тялото й, сякаш се интересуваше не само от пилето. Отвращението кипна в нея, но към него се примеси и страх. Стела много добре си даваше сметка, че е оголена — не само кожата й, но и опасното й положение на дъската.

Освен това познаваше достатъчно добре този човек, за да се страхува от него. Гарланд Чейс — по-известен из района като Гар заради приликата му с противната риба-змия, която се срещаше в изобилие из блатата — беше син на шерифа, а всички в окръг Паскуомиш знаеха, че татко му си затваря очите за недотам законните деяния на момчето си, сред които и събиране на такса за охрана. Бащата на Стела доброволно даряваше месечна вноска за „фонда на сираците на полицаи“, която се плащаше направо на кучия син.

— Баща ми ти е платил предостатъчно за тази нощ — каза тя. — Можеш и сам да си купиш вечеря.

Като се престори на по-храбра, отколкото се чувстваше, Стела изправи рамене и тръгна към вратата. Нямаше да му позволи да я заплашва. Гар отстъпи, но само крачка. Тя се опита да мине покрай него, но в последния момент той отново й препречи пътя с дебелата си ръка.

Наведе се към нея. Стела усети дъха му. Беше пил.

— Какво има? Лесбийките не могат ли да готвят? — попита той. — Или с това се занимава приятелката ти? Трябва ти истински мъж… някой, който да те научи как да се грижиш за него и да си добра жена.

Страхът й мигновено се смени с ярост.

— По-скоро бих изчукала Елвис.

Гар се напрегна, после тлъстите му устни се извиха в презрителна усмивка.

— Може пък да те метна във водата и да опиташ. В блатата непрекъснато стават инциденти.

Стела знаеше, че това не е празна заплаха. Този човек не беше над подобни постъпки. Гар и мутрите му бяха известни като причинители на „инциденти“ в миналото. Тъкмо това беше една от причините баща й никога да не пропуска вноските.

Избута ръката му, но той пристъпи към нея. Очите му я гледаха зло.

В този миг проехтяха писъците — пронизителни, изпълнени с ужас.

Двамата се обърнаха.

Писъците идваха от лагера на бойскаутите.