Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (2)

Април 2003

Багдад, Ирак

Двете момчета стояха при клетката на лъва.

— Не искам да влизам — каза по-малкото. Стоеше плътно до брат си и стискаше здраво ръката му.

Бяха навлечени в прекалено големи за дребните им телца якета, лицата им бяха увити в шалове, на главите им имаше вълнени шапки. В този ранен час преди изгрев-слънце студът проникваше до костите им.

Трябваше да продължат да се движат.

— Бари, клетката е празна. Не бъди такъв пъзльо. Виж. — По-голямото момче, Макин, бутна черната желязна врата и видяха голите бетонни стени. В един тъмен ъгъл се въргаляха стари дъвкани кости. От тях можеше да се получи хубава супа.

Зоопаркът беше в руини. Макин си спомняше как изглеждаше доскоро. Преди половин година, на петнадесетия му рожден ден, бяха дошли на пикник в Ал Завраа, в увеселителния парк и зоологическата градина. Прекараха дълъг приятен следобед в мотаене сред клетките с маймуни, папагали, камили, вълци и мечки. Макин дори даде ябълка на една камила. Още помнеше допира на грапавите й устни върху дланта си.

А сега се взираше в същия зоопарк с други очи — стари, много по-стари, отколкото преди половин година. Всичко бе в руини, натрошени камъни и боклуци — като обитавана от призраци пустош с почернели от огъня стени, зловонни локви мръсна вода и изкорубени постройки.

Преди месец Макин бе гледал от апартамента им недалеч от парка ожесточената престрелка в тучните градини между американците и Републиканската гвардия. Свирепата битка бе започнала привечер, трещенето на автоматите и писъците на ракетите продължиха през цялата нощ.

На сутринта обаче всичко бе притихнало. Гъстият пушек затулваше слънцето през целия ден. От балкона на малкия им апартамент Макин видя как един лъв излезе от зоопарка. Движеше се като мъглива сянка и бързо изчезна из улиците. Избягаха и други животни, а през следващите два дни цели орди хора нахлуха в парка.

Грабители, беше казал баща му, после се изплю и започна да ги ругае с по-неприличен език.

Разбиваха клетките. Крадяха животните — някои за храна, други за продажба на черния пазар на отсрещния бряг на реката. Бащата на Макин тръгна заедно с още неколцина мъже да защитава тяхната част от града от мародерстващите банди.

Така и не се върна. Другарите му също.

През следващите седмици товарът по изхранването на семейството падна на раменете на Макин. Майка му беше на легло и гореше от треска, изгубена някъде между ужаса и мъката. Единственото, което Макин бе в състояние да направи за нея, бе да й дава да пийне по глътка-две вода.

Ако можеше да й сготви хубава супа, да й намери нещо за ядене…

Отново погледна кокалите в клетката. Всяка сутрин заедно с брат си прекарваше часа преди зазоряване в претърсване на бомбардирания парк и зоологическа градина за нещо, което ставаше за ядене. Беше метнал през рамо торба от зебло. В нея имаше само един плесенясал портокал и шепа напукани семена, събрани от пода на клетка за птици. Бари обаче беше намерил и смачкана консерва боб в една кофа за боклук. Откритието чак просълзи Макин. Съкровището се пазеше под дебелия пуловер на малкия му брат.

Вчера едно по-голямо момче с дълъг нож бе откраднало торбата му и Макин се бе върнал у дома с празни ръце. Така че останаха гладни.

Но днес щяха да се нахранят добре.

„Дори мама, ако е рекъл Аллах.“

Влезе в клетката и дръпна Бари след себе си. Някъде в далечината се чуваха къси откоси, подобно на пляскането на разсърдени ръце, които се мъчат да ги прогонят.

Макин знаеше, че трябва да побързат. Не биваше да са навън, когато изгрее слънцето. Тогава щеше да стане твърде опасно. Забърза към купчината, свали торбата и започна да пъха в нея наядените джолани и натрошените дълги кости.

Накрая завърза торбата и се изправи. Преди да направи и една крачка, наблизо се чу глас на арабски.

— Насам! Насам!

Макин клекна и дръпна Бари зад високата до коляно тухлена стена под решетките. Прегърна го и му направи знак да мълчи. Две сенки минаха пред клетката на лъва.

Макин рискува да надникне. Двама мъже. Единият бе висок, с жълто-кафява униформа. Другият беше нисък, с шкембе, с тъмен костюм.

— Входът е скрит зад лечебницата на зоопарка — каза дебелият. Пуфтеше и хриптеше, мъчеше се да не изостава от военния, който се движеше с дълги крачки. — Само дано да не сме закъснели.

Макин забеляза пистолета в колана на високия и разбра, че ако ги хванат да подслушват, ги чака сигурна смърт.

Бари се разтрепери в прегръдката му. И той беше усетил опасността.

За съжаление, мъжете не се махнаха. Лечебницата се намираше точно срещу скривалището на момчетата.

Дебелакът изобщо не обърна внимание на изкъртената врата — бяха я разбили преди няколко дни с лостове и сградата бе опразнена от лекарства и санитарни материали, а приближи голата стена между две колони. Макин не успя да види какво точно направи, когато пъхна ръка зад една от колоните, но в следващия миг част от стената се завъртя и се откри таен вход.

Макин се промъкна по-близо до решетките. Баща му им беше чел приказката за Али Баба и разни истории за тайни пещери и огромни награбени богатства, скрити някъде в пустинята. Двамата с Бари обаче бяха намерили в зоопарка само кокалите и боба. Коремът на Макин закурка, когато си представи достойното за принца на крадците пиршество, което може би чакаше там долу.

— Изчакайте тук — каза дебелакът, наведе се да мине през отвора и заслиза по тъмните стъпала.

Военният остана на пост до входа. Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета. Погледът му се насочи към мястото, където се криеха момчетата. Макин моментално се сниши и затаи дъх. Сърцето му биеше бясно.

Дали го беше видял?

Чуха се приближаващи се към клетката стъпки и Макин притисна брат си до себе си. В следващия момент обаче чу драскането на кибритена клечка, последвано от миризма на цигарен дим. Мъжът закрачи напред-назад пред клетката, сякаш той беше зад решетките и обикаляше като някакъв отегчен тигър.

Бари се тресеше в прегръдката на Макин, пръстите му бяха впити в неговите. Ами ако мъжът влезеше в клетката и ги откриеше?

Измина цяла вечност, преди познатият хриптящ глас да отекне откъм тайния вход.

— Взех ги!

Военният хвърли цигарата на циментовия под точно до вратата на клетката и я стъпка. После тръгна към спътника си.

Дебелакът говореше задъхано. Тичал ли беше?

— Инкубаторите бяха изключени — рече хриптящият глас. — Не зная колко са издържали генераторите след спирането на тока.

Макин рискува да надникне през решетките на вратата. Дебелакът носеше метален куфар.

— Обезопасени ли са? — попита военният. Той също говореше на арабски, но с акцент.

Дебелакът приклекна, опря куфара на бедрото си и щракна закопчалките. Макин очакваше да види злато и диаманти, но вместо това в куфара имаше само бели яйца, поставени в гнезда от черна пяна. По нищо не се различаваха от кокошите яйца, които майка му купуваше от пазара.

Въпреки ужаса видът им събуди глада на Макин.

Дебелакът ги преброи, като ги оглеждаше внимателно.

— Всички са непокътнати — каза той и треперливо въздъхна от облекчение. — Ако е рекъл Бог, ембрионите са все още жизнеспособни.

— А останалата част от лабораторията?

Дебелакът затвори куфара и се изправи.

— Ще оставя на вашите хора да изгорят онова, което се пази долу. Никой никога не бива да научава какво сме открили. Не трябва да оставяме никакви следи.

— Наясно съм със заповедите си — каза военният.

А после вдигна пистолета си и го застреля в лицето. Гърмежът бе оглушителен. Задната част на черепа на дебелака отлетя в облак от кост и кръв. Мъртвецът остана за миг на крака, след което се строполи на земята.

Макин затисна устата си с длан, за да не извика.

— Никакви следи — повтори убиецът и вдигна куфара от земята. Докосна радиостанцията на рамото си и премина на английски: — Докарайте камионите и пригответе запалителните заряди. Време е да се махаме от този пясъчник, преди да са се появили местни.

Макин беше научил криво-ляво езика на американците. Не можеше да разбере всяка дума, но разбра съобщението достатъчно добре.

„Ще дойдат още хора. С още оръжия.“

Помъчи се да измисли как да избягат, но бяха в капан в клетката на лъва. Малкият му брат също усещаше растящата опасност. Трепереше още по-силно. Накрая ужасът му стана неудържим и от кльощавото му телце се изтръгна тихо ридание.

Макин го притисна още по-силно към себе си и се замоли стонът да е останал нечут.

Стъпките обаче приближиха. Разнесе се рязък глас, отново на арабски:

— Кой е там? Излез!

Макин доближи устни до ухото на брат си.

— Скрий се. Не се показвай.

Бутна Бари в ъгъла и се изправи с вдигнати ръце.

— Просто търсех храна и…

Пистолетът беше насочен към него.

— Ела тук!

Макин се подчини. Отиде до вратата на клетката и се измъкна навън. Ръцете му бяха все така вдигнати.

— Моля ви… — Опита да мине на английски, да покаже, че е на страната на мъжа. — Не стреля. Аз не вижда… Не знае…

Помъчи се да намери някакъв довод, някакви думи, които да го спасят. Разчете изражението на лицето на военния — смес от болка и съжаление.

Пистолетът безмилостно се вдигна към главата му.

По бузите на Макин потекоха горещи сълзи.

С размазаното си зрение забеляза как сенките се раздвижиха. Тайната врата зад мъжа се отвори малко по-широко, бутната отвътре. Някакъв голям черен силует се измъкна навън и се понесе към военния. Беше приклекнал и се придържаше към плътните сенки, сякаш се страхуваше от светлината.

Макин едва успя да го зърне — нещо мускулесто, жилаво, без козина, с горящи от ярост очи. Умът му се помъчи да проумее какво вижда, но не успя.

В гърдите му се надигна писък на ужас.

Макар че звярът не издаваше никакъв звук, мъжът сякаш долови присъствието му. Завъртя се точно когато създанието скочи с рязък рев. Проехтяха изстрели, заглушени от див крясък.

Макин се обърна и се втурна обратно в клетката.

— Бари!

Сграбчи брат си за ръката, измъкна го навън и го бутна напред.

— Бягай!

Мъжът и звярът се бореха на земята.

Последваха още гърмежи.

Макин чу тежък тропот на кубинки — идваха още мъже. Разнесоха се викове и изстрели на карабини.

Макин тичаше ужасен през бомбардирания зоопарк, без да го е грижа дали някой ще го види. Не спираше нито за миг, бягаше и бягаше, гонен от писъците, които винаги щяха да го преследват в кошмарите му.

Изобщо не разбираше какво се бе случило. Само едно нещо знаеше със сигурност. Спомняше си изгладнелите очи на звяра, блеснали с коварен ум. Очи, в които сякаш пламтеше огън без дим.

Макин знаеше какво е видял.

Звяра, известен като Шайтан, звяра от Корана, родения в Божествения огън и прокълнат заради това, че не се поклонил на Адам.

Макин знаеше истината.

Най-сетне дяволът се бе явил в Багдад.