Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (53)

51.

Джак ги усети, преди да ги е видял.

Вдигна юмрук, за да спре другарите си. По време на прехода се беше настроил към гората — към приглушения шепот на морския бриз в игличките на боровете, към свежия аромат на глина и сол, редуващите се сенки и слънчева светлина. После настъпи внезапна промяна. От гората навсякъде около тях се чу тихо пукане, сякаш към тях се движеше някакъв пожар. Полъхът на вятъра донесе до него ясно изразена мускусна миризма. Някакви дребни сенки се раздвижиха бързо в клоните отляво.

В гората имаше нещо — и се приближаваше.

Джак предпазливо приклекна и свали ремингтъна. Предпочиташе да ловува с пушка помпа в гората. При ограничено пространство разпръскващите се сачми вършеха по-добра работа от точността на карабината.

Мак и Брус заеха позиции от двете му страни. Тримата бяха с гръб един към друг и с насочени напред оръжия.

Джак се взря в сенките. Шумоленето моментално престана, сякаш някой бе натиснал прекъсвач. Зачака. Лесно можеше да припише звуците на развинтеното си въображение, само че острата миризма на мускус си оставаше.

Настръхна. Усещаше очи върху себе си — много очи, които го изучаваха също така напрегнато, както той наблюдаваше гората. Докато напрягаше всичките си сетива, главоболието се върна с пълна сила и периферното му зрение се сви. За момент главата му се изпълни със странен шум, сякаш тялото му се беше превърнало в радиоантена, опитваща се да улови сигнал.

Отдясно внезапно запращяха клони. Поради някаква причина Джак погледна нагоре. Над тях премина сянка и полетя тежко надолу към него и хората му. Наложи се да се пръснат. Нещото падна на земята в центъра на групата им.

Кръв плисна във всички посоки.

Джак зяпна, отвратен и потресен.

На земята лежеше обезглавен труп. Ръцете бяха изтръгнати от ставите и бяха останали само тялото и краката. Кръвта продължаваше да се процежда от раните.

„Какво, по дяволите…“

Забеляза черната камуфлажна униформа. Екипировката бе същата като на групата, атакувала ЦИЗВО. Отново насочи вниманието си към потъналата в сенки гора. Тя си оставаше мъртвешки тиха — толкова тиха, че можеше да чуе плясъка на вълните в далечината. Шумът в главата му отслабна до ниско бръмчене, но докато напрягаше сетивата си, то бавно започна да се усилва.

— Ето ги и тях — прошепна Джак на хората си.

 

 

Лорна продължаваше да държи момиченцето. По телевизията продължаваше „Улица Сезам“.

— Значи смятате, че снощното нападение е било опит да стигнат до децата? — попита Бенет.

Лорна сви рамене.

— За какво друго им е да атакуват този остров? Казахте, че имат предостатъчно храна, вода и подслон. Защо им е да преплуват дотук през нощта и да нападнат стража на плажа?

— Може и да сте права — каза Малик. — Но това не обяснява свръхагресията, показана преди да преместим възрастните на другия остров. Така че не всичко се дължи на децата.

Двамата се обърнаха към нея. Загледаха я някак прекалено напрегнато, сякаш очакваха от нея решение, някаква идея за обясняването на проблема. Лорна знаеше, че ако не успее да ги впечатли, не успее да докаже ползата от себе си, дните й на това място бързо ще приключат.

— Изблиците на агресия — започна тя. — Казахте, че нападенията са започнали, без да бъдат провокирани.

Малик кимна.

— Точно така. Миналата година един възрастен екземпляр най-спокойно провеждаше теста си за интелигентност, когато изведнъж скочи и смаза лаборанта. Разбира се, образецът беше веднага убит, за да не се допуснат други инциденти.

— И нищо не е провокирало нападението?

— Доколкото можем да преценим, нищо.

— Ами процедурите, които провеждате в другите си лаборатории? И по-конкретно болезнените опити?

Малик потърка замислено брадичка.

— Правим изследвания през цялото време. Все още не разбирам какво искате да кажете.

Лорна отново си представи странното стадно поведение, което бе видяла.

— Казахте, че образците имат кошерен разум, нали така? Че мислите им се предават по електромагнитната мрежа, която ги обвързва. Защо тогава същото да не се отнася и за болката? С други думи, онова, което чувства един, може би чувстват и всички останали. Ако това е така, щом провокирате един екземпляр, някой друг може да реагира съвсем рефлексивно.

Бенет погледна Малик.

— Обмисляли ли сте тази възможност?

— Не, но тя е наистина интригуваща. — Ученият замислено присви очи, но не изглеждаше напълно убеден. — Ще трябва да прегледам записите.

— Трябва да престанете да мислите за тях като за инвалиди — каза Лорна. — Те имат само един разум, разпространен фрактално в групата. Те са една психика в много умове. И в продължение на години вие сте малтретирали тази психика и сте я измъчвали по множество начини.

Впери поглед в Малик, очакваше той да възрази срещу обвинението в жестокост. Мълчанието му бе повече от красноречиво.

Тя продължи:

— Нима има нещо чудно, че при такова продължително и непрекъснато малтретиране се проявяват психотични преломи? А вие подхождате дори към тях неправилно. Опитвате се да изкорените проблема, като елиминирате само извършилите насилие. Тези сривове не се дължат на индивидите в групата, а на цялото, на кошерния разум, който сте измъчвали до точката на пречупване.

Бенет и Малик се спогледаха разтревожено.

— Значи предполагате, че целият кошерен разум може би е психотичен? — Гласът на Малик трепна разочаровано. — Докаран до лудост.

— Може би дори нещо по-лошо.

— В какъв смисъл по-лошо? — попита Бенет.

— Ако доктор Малик е прав за тяхната интелигентност, цялото, което сте създали, не е просто безумно — а блестящо безумно. Отвъд нашето разбиране, отвъд възможността да бъде излекувано. Чиста ярост и лудост, съчетани с коварство и хитрост. — Лорна поклати глава. — Създали сте чудовище.

 

 

Джак се взираше над цевта на пушката към гората. Имаше чувството, че в черепа му бушува пожар. Трупът зад него вонеше на кръв и чревно съдържание. Защо го бяха хвърлили по групата му? Като заплаха, като начин за отвличане на вниманието? Но защо просто не ги нападнаха?

Оглеждаше гората и ги усещаше от всички страни. Той и хората му бяха обкръжени, хванати в капан. Отново се замисли за трупа. Умът му работеше бързо.

„Защо го хвърлиха тук?“

И изведнъж разбра. Хвърли поглед към тялото и си спомни трясъка на автоматичната стрелба. Звучеше така, сякаш беше дошла не само от едно оръжие. Някой, който и да бе той, се беше справил с опитни войници със същата лекота, с която човек избива мухи. Ако искаха да ликвидират неговата група, досега вече да са го направили. А вместо това бяха хвърлили трупа тук.

И той знаеше защо.

„Като послание.“

Обърна се към Мак и Брус.

— Свалете оръжията.

И за да даде пример, самият той свали пушката от рамото си, задържа я в протегнатата си ръка, приклекна и я остави на земята.

— Да не си се побъркал, шефе? — попита Мак.

— Направи го. Ако искаш да живееш.

Мак измърмори нещо под нос, но се подчини.

Джак знаеше, че трупът е хвърлен като предупреждение. За да им покажат, че животът им е обречен, ако не се предадат. Усещаше също, че обитателите на острова, каквито и да са те, знаят, че екипът на Джак е различен от командосите.

След като оръжията се озоваха на земята, сенките се размърдаха и от гората се появи фигура. Намираше се много по-близо до тях, отколкото бе предполагал Джак. Само на няколко метра. Раздвижиха се и други. Някои по-големи, други — по-малки.

— Джак… — изсъска Мак.

— Не мърдай — предупреди го той.

Мак се подчини, но не изглеждаше щастлив.

Фигурата приближи още повече. Отначало Джак я взе за голямо шимпанзе или малка горила, но когато съществото излезе на слънчева светлина, видя, че върви изправено като човек. Нямаше влачене на крака и подпиране на юмруци. Наклони глава, докато приближаваше. Джак забеляза, че едното му ухо липсва и на мястото му е останал дълъг неравен белег. Това не беше хирургична намеса, а рана, получена в бой.

Съществото доближи още повече и ноздрите на плоския му нос се разшириха, за да подуши Джак. Беше голо, покрито с козина — и с кръв. Макар и по-ниско с шейсетина сантиметра, тялото му бе с едри кости и цялото в мускули. Джак предположи, че е в състояние да го разкъса с голи ръце.

Но за момента имаше крехко примирие.

Големи блестящи очи се взираха в него.

Джак забеляза интелигентността в погледа. Но в очите нямаше топлина, нямаше приветствие. Оставаха си студени като звезда през зимата.

Кръвта сякаш се събра в корема му, когато осъзна още нещо. Спомни си думите на Лорна за генетичните атавизми. Знаеше, че съществото, пред което е изправен, не е животно. Че някога е било човек.

Зад първото същество се появи друго, чието лице бе изкривено заплашително. Носеше олекотена карабина, най-вероятно отнета от трупа зад Джак.

Отляво от гората излезе тигър с черна козина. Устните му се дръпнаха и оголиха дълги като кинжали зъби.

Очите на всички бяха приковани в Джак.

От втренчените погледи главата започна да го боли отново, костите на черепа му сякаш завибрираха. Едва успя да се сдържи да не запуши ушите си с длани.

Първото същество пристъпи още напред, докато не застана директно пред Джак. Наведе се напред и подуши дрехите му. Протегна ръце и сграбчи ризата му. Пръстите му се свиха и ръцете рязко се дръпнаха настрани, разтваряйки ризата. Разлетяха се копчета. С оголени гърди и корем Джак се почувства слаб и уязвим. Превръзките на Лорна върху раните му изпъкваха рязко на голата му кожа.

Ръцете разкъсаха и тях заедно с косъмчета и коричка. Джак трепна, но не понечи да оттласне съществото. По корема му потече струйка свежа кръв.

Отляво Мак изруга под нос, без да сваля ръцете си.

Отдясно Брус беше останал приклекнал. Срещу двамата му другари стоеше глутница дребни вълци.

Джак видя как погледът на Брус се стрелка към оръжието на земята и го предупреди през зъби:

— Недей.

Брус се подчини, но погледът му не се откъсна от карабината. Беше готов да се хвърли към нея при най-малката провокация. Джак не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Човекът звяр пред Джак наклони глава, отново се наведе напред и подуши струйките кръв по гърдите му, вдишваше дълбоко и дълго. После дръпна назад малката си глава. Очите му бяха леко притворени, сякаш оценяваше миризмата дълбоко в себе си. Джак забеляза, че останалите правят същото. Дори очите на котката се притвориха.

За момент и неговите ноздри се изпълниха с миризмата на кръв — толкова силна, че почти го замая. После миризмата изчезна.

Лицето на оглеждащия го отново се надигна към неговото. Ръцете му сграбчиха раменете му и го смъкнаха надолу, докато Джак не се озова нос срещу нос с получовека. Долови миризмата на вонящото му тяло, забеляза всяка мигла, чу дрезгавото му дишане. Пръстите продължаваха да стискат раменете му. Джак усещаше грубата сила на хватката.

Но онова, което изцяло привличаше вниманието му, бяха очите.

Зениците се разшириха. Джак имаше чувството, че гледа в дълбок черен кладенец. Имаше чувството, че е бездънен — но това изобщо не означаваше, че е празен. Нещо странно и непознато се взираше в него.

Шумът в главата му стана толкова силен, че заплашваше да спука черепа му. Сякаш мозъкът му се мъчеше да се измъкне през ушите му. Докато го заливаше вълната на агонията, зрителното му поле внезапно се стесни, докато не му се стори, че е увиснал над бездънна пропаст.

Остана уловен там за момент, след което съществото го бутна назад и Джак се блъсна в едно дърво. Налягането в черепа му отслабна до глухо пулсиране.

Създанието се обърна и се отдалечи. Другите зверове също се обърнаха като един и изчезнаха в гората.

Джак остана да стои, неподвижен и разтреперан.

Какво се бе случило, по дяволите?

Съществото, което беше стояло пред него, погледна назад, преди да изчезне. Студените очи го изгледаха, после погледнаха пушката в краката му. Посланието бе ясно.

Мак се запрепъва към Джак.

— Сега какво, шефе?

Джак се наведе и взе оръжието си.

— Отиваме с тях.

— Какво? — ужаси се Брус. — Ще ни разкъсат на парчета.

Джак знаеше, че в думите на другаря му има нещо вярно. За момента беше минал някакъв вид тежко изпитание. Не знаеше що за изпитание беше — и преминаването му бе колкото облекчаващо, толкова и плашещо.

Но в същото време изобщо не се заблуждаваше. Това не бе топло приемане. Просто имаха общ враг. Нищо повече. Спомни си студеното внимание и разбра, че това примирие ще продължи само колкото войната.

След това… щеше да свърши.

— Да вървим — каза Джак.

Успяха да направят само няколко крачки, когато от другия остров се чу трясък на автоматична стрелба. Джак се втурна към края на гората. Между клоните успя за пръв път да види вилата на другия остров.

От бетонния бункер на покрива й стреляше картечница. Оръжието обаче не беше насочено към тях, а стреляше към залива, който все още беше скрит зад възвишението на другия остров.

Джак знаеше каква е мишената на свирепия бараж.

Катерът на братята Тибодо.