Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (35)

33.

Джак се придържаше към гората. Искаше му се да се движи по-бързо, докато заобикаляше към задната част на комплекса. Беше описал широка дъга с намерението да намери удобна позиция. Знаеше, че вниманието на всички ще е насочено към сградата, а не към ставащото зад тях.

Въпреки това не смееше да издаде нито звук. Стараеше се да се движи безшумно, да внимава с всяка крачка. Бърт го следваше като сянка, също толкова тихо — знаеше, че са излезли на лов. Сърцето на Джак свирепо се съпротивляваше срещу тази предпазливост, подтикваше го да се втурне презглава към сградата, да натисне спусъка.

Само преди малко бе чул приглушена стрелба някъде от вътрешността на ЦИЗВО. Разпозна автоматичния трясък на карабина. Представи си Лорна мъртва, просната на земята в локва кръв.

Потисна отчаянието си. Вече приближаваше южната страна на Центъра. На петдесетина метра от нея зае позиция под ниските клони на стар черен дъб, наполовина забулен от испански мъх, и огледа сградата и пространството около нея. Лабораторията на патолога се намираше в задната част, в подземния етаж. Останалите се бяха скрили там.

„Но дали са още там… и какво е станало с Лорна?“

Представи си как е реагирала на пожара. Ако все още не се намираше в кабинета си, пламъците и димът най-вероятно я бяха прогонили към задната част на сградата.

Което означаваше, че всички би трябвало да са близо до него.

Поне се молеше да е така.

Огледа сградата по-внимателно. Бетонна рампа водеше надолу към стоманена спускаща се врата, достатъчно голяма, за да мине през нея танк. Патологът беше споменал, че има заден вход.

Джак нямаше намерение да използва голямата врата. Вместо това насочи вниманието си към по-малкия служебен вход до нея. Доколкото си спомняше разположението на подземния етаж, оттам се попадаше в малък страничен кабинет. Щеше да влезе оттам.

Скри се зад ствола на дъба и коленичи до Бърт. Не смееше да се опита да достигне вратата. Все още не. Повече от сигурно бе, че най-малко един човек наблюдава задната част на сградата. Но къде беше? В гората бе тъмно като в рог и кучият син можеше да се е скрил навсякъде.

Почеса Бърт зад ухото. Макар и да нямаше очила за нощно виждане, разполагаше с друго средство да разшири сетивата си — едно от най-добрите ловджийски кучета в целия щат Луизиана.

— Време е да вдигнем птичката. — Махна с ръка и тихо заповяда: — Търси!

Бърт полетя като куршум. Още от кутре беше обучен да вдига птици в полето и в гората. Джак го беше тренирал с гълъби с подрязани пера и с помощта на Ранди и Том бе изработил прецизен подход — точно определено тичане по зигзаг, което разчистваше територията от птици ефективно като сенокосачка. При спомена за тренировките с братята му мъката го жегна, подобно на забит в корема нож.

Потисна я и тръгна по централната линия, минаваща през зигзагите на Бърт. Кучето сновеше из гората, като се придържаше точно на един изстрел разстояние от него.

Вятърът от реката духаше в муцуната му — идеални условия за лов.

Джак го следваше, като се движеше от дърво до дърво и се вслушваше в тъмната гора. Изключи тихото шумолене на кучето. Бърт беше на двайсетина метра пред него.

И тогава го чу.

Изпукване на клонка отдясно. Тежка стъпка. Някой се обръщаше.

Долепи гръб до едно дърво и мислено си отбеляза мястото. После тихо изсвири като каролинско орехче, една от най-разпространените пойни птици в района. Бърт познаваше сигнала и спря. Джак си представи как се е проснал на земята, както беше обучен.

Изчака цяла минута — достатъчно, за да може войникът пак да насочи вниманието си към сградата, и след като реши, че е минало достатъчно време, се отлепи от дървото и още по-предпазливо се запромъква към мястото, разкрито от Бърт.

Наближи края на гората.

Отпред беше по-светло и тъмната сянка на войника ясно се очертаваше до едно дърво. Позицията му беше избрана идеално: ако някой излезеше от задната врата или се осмелеше да я доближи отвън, снайперистът щеше да го свали на мига.

С пистолет в ръка Джак се движеше като призрак между дърветата, доволен, че вятърът духа в лицето му. Речният бриз скриваше всяка миризма и приглушаваше издайническите шумове.

Въпреки това, когато стигна на два метра от целта си, стрелецът явно усети нещо и се обърна рязко.

Джак действа светкавично. Не смееше да стреля: трясъкът на пистолета щеше да прозвучи като топовен гърмеж. Хвърли се напред, преди войникът да реагира, и изби оръжието от ръцете му, като в същото време го подсече и го повали на земята. Падна с него, като стовари колене върху гръдния му кош и му изкара въздуха, за да не изкрещи.

Опря пистолета под брадичката му и стреля.

Черепът и каската заглушиха изстрела до рязко изпукване. Въпреки това беше прекалено силно и можеше да привлече внимание.

Джак скочи, подсвирна на Бърт и хукна към сградата. Пресече откритото пространство с пълна скорост и се озова на рампата. Полетя надолу, като едва не се претърколи. За малко да удари главата си в стоманената врата, но успя да се задържи в последния момент.

Спря до страничния вход. Натисна дръжката.

Заключено.

Не че беше очаквал друго — просто имаше мъничко надежда. Явно не беше писано да се осъществи. Прибра пистолета в кобура и свали другото оръжие от рамото си. Пушката АА-12 не беше от дискретните оръжия.

Но пък може би беше време да сложи край на всякаква дискретност.

Отстъпи три крачки и насочи оръжието към ключалката.

Преди да дръпне спусъка, някъде отдалеч се чу стрелба. От запад. Изстрелите проехтяха отчетливо, което означаваше, че стрелецът е отвън. Джак погледи натам.

Какво ставаше? По какво стреляха?

Огледа се и осъзна, че нещо липсва.

„Бърт.“

Кръвта му изстина. Кучето рядко не изпълняваше заповеди, освен ако не го спреше нещо наистина неудържимо — миризмата на мъртва риба или разлагаща се катерица. За да станат нещата още по-лоши, Бърт обожаваше да проверява подобни силни вони.

Изстрелите престанаха.

Нощта отново притихна.

Джак пак се обърна към вратата. За разлика от Бърт, той не беше обременен от лукса на любопитството. Или дискретността.

Вдигна пушката и стреля.

 

 

Лорна чу някакъв силен трясък. Не можеше да определи дали е отвън, или отвътре, но идваше някак отдолу. Беше чула спорадичните изстрели, докато тичаше през лабораториите към ветеринарната клиника, и бе доволна, че е предпочела да остане вътре вместо да рискува отвън. Там нямаше да има никакви шансове за оцеляване.

Въпреки това сърцето я болеше за пуснатите на свобода животни.

Те ли бяха мишените на стрелците?

Знаеше, че е направила всичко по силите си, и продължи напред, докато не стигна ветеринарното крило. В момента клиниката се намираше в ремонт, операционната отдавна имаше нужда от обновление. Поради това в нея нямаше никакви животни.

И слава богу.

С пушка в ръка Лорна влезе предпазливо в главното помещение на клиниката. Беше се снишила, ослушваше се и се оглеждаше за евентуални скрити заплахи. Миризмата на свежа боя и дърво изпълни ноздрите й. Благодарение на очилата за нощно виждане успя да се добере до централната част за прегледи, където имаше маса с канали и хирургическа лампа. Отляво стената беше покрита с редици метални клетки, а другата половина на помещението беше опразнена заради ремонта.

Всичко изглеждаше спокойно.

Направи само две крачки и зави към една по-малка врата наляво, означена със знаци за опасност.

Отвори я. Вътре имаше редица зелени кислородни бутилки. Общо пет на брой. Те осигуряваха клиниката и другите лаборатории с кислород, доставян по специални тръби. Знаеше наизуст коя бутилка захранва операционната. Откачи регулатора й от стената и завъртя клапана.

Отворената бутилка засъска свирепо.

Лорна остави другите както си бяха.

Разтреперана от страх, тя затвори вратата и тръгна към операционната в другия край на помещението, но преди това спря, за да опразни ъгъла на ветеринарната лаборатория.

Оставаше й да подготви само още едно нещо.

Но дали разполагаше с достатъчно време?

 

 

Джак стреля, изрита външната врата и тя се отвори. Малкият кабинет едва побираше работно бюро и шкаф за папки. Вратата отдясно водеше към лабораторията на патолога. Точно отсреща имаше прозорец, който гледаше към голямото помещение.

През прозореца се виждаха движещи се светлини.

Фенерчета.

Бяха насочени към кабинета, привлечени от гърмежа.

Без да спира нито за миг, Джак грабна стола с една ръка и го запрати през прозореца. Стъклото се пръсна. В същото време той се метна към вратата, блъсна я с рамо и се претърколи в просторното помещение.

Двама мъже стояха на десетина метра от него.

Бяха с камуфлажни дрехи, с фенерчета и пистолети в ръце. Разсеяни от счупения прозорец, те закъсняха с част от секундата да се обърнат.

Джак извъртя пушката, дръпна спусъка и го задържа. Откосът беше като от картечница. Куршумите улучиха двамата в кръста и почти ги разкъсаха на две.

Фенерчетата и пистолетите полетяха във въздуха и изтропаха на пода.

Понеже нямаше как да знае колко са противниците му, Джак се хвърли към прикритието на някакъв стоманен шкаф и впери поглед към коридора, водещ към хладилното помещение.

Там също се виждаше светлина.

Която угасна.

„По дяволите!“

Долу имаше поне още един неприятел.

Преди да успее да измисли какво да прави, проехтяха два изстрела и двете изпуснати фенерчета угаснаха. Третият неприятел явно беше изключителен стрелец.

Лошо.

Джак вече беше съвсем сляп. Оттегли се зад прикритието си.

Чу стъпки по циментовия под, насочи напосоки оръжието си към тях и дръпна спусъка. Огънят от цевта щеше да издаде позицията му, но нямаше друг избор. Продължи да стреля, докато не изпразни пълнителя.

Долови през трещенето изненадан вик.

Когато ехото от изстрелите заглъхна, Джак напрегна слух.

Беше ли улучил?

Още докато си задаваше този въпрос, стъпките продължиха в тъмното, този път препъващи се, неравномерни… и се отдалечаваха.

Джак пусна карабината и извади пистолета.

В другия край на помещението се отвори врата, после се затръшна.

Другият беше избягал.

Жегна го подозрение. Това бяха опитни убийци, а не страхливци. Какво можеше да накара някой от тях да побегне просто така?

Излезе от скривалището си с насочен към вратата пистолет… и светът се взриви.