Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (65)

63.

Три месеца по-късно Джак летеше по канала с плъзгача на братовчед си. Вятърът развяваше косата му. Единственият му спътник — Бърт — седеше на носа с изплезен език и пляскащи уши. Джак управляваше лодката с непринудена лекота, като едва докосваше кормилото. Беше седнал високо в седалката — това му позволяваше да вижда над тръстиките и храстите.

Беше приятно да се измъкне от града и от Управлението. Беше му дошло до гуша от игли, рехабилитационни процедури и психологически тестове. Ако не се броеше лекото остатъчно изтръпване в лявата му ръка и нуждата да взема таблетка слаб антиконвулсант всеки ден, възстановяването му бе пълно.

Въпреки това най-добрата терапия от всички можеше да се намери именно тук.

Отблясъците от обедното слънце бяха ослепителни. Джак вдиша дълбоко наситения въздух на делтата, тежък и влажен, наситен с мириса на солена вода и същевременно подсладен от аромата на острица и летни цветя.

Докато навлизаше все по-дълбоко в блатата, за пореден път се възхити на грубата и първобитна прелест на този обширен девствен район. Един белоопашат елен избяга на подскоци от рева на двигателя. Алигатори се напъхваха по-дълбоко в каналите. Еноти и катерици се стрелкаха по дърветата.

Джак взе поредния завой, намали и угаси двигателя.

Трябваше му момент насаме, за да събере мислите си.

Остави лодката да се полюшва във водата и се заслуша в живота около себе си. Някои смятаха блатата за пусто и тихо място. Нямаше нещо по-далечно от истината. Той затвори очи и се потопи в бръмченето на насекомите, хора на жабите, далечния рев на мъжки алигатор и трелите на хилядите птици, преплитащи се с всички останали звуци.

След събитията от изминалата пролет Джак често се възползваше от моменти като този, за да спре и да се възхити на чудесата около себе си. Сякаш се беше сдобил с нови очи. Всъщност всичките му сетива сякаш бяха станали по-възприемчиви. Не заради някакъв остатъчен ефект от заболяването му, а просто поради възродената му съпричастност към всичко живо.

Точно този момент бе особено важен за него.

Животът му беше на път да се промени по неведом за него начин и той трябваше да се приготви за това. Но в същото време усещаше, че времето го притиска.

Лорна го чакаше — тайно повикана тук при загадъчни обстоятелства — и той не смееше да я кара да чака по-дълго от необходимото. Тя имаше много работа в ЦИЗВО — новият център все още се строеше.

— По-добре да се размърдаме — каза той на Бърт.

Кучето тупна с опашка в знак на съгласие.

Джак пое дълбоко дъх, включи двигателя и отново полетя по ръкави и канали. Тук бе същински лабиринт, но той познаваше пътя наизуст. Плъзна се покрай един остров и стигна канал, който вървеше право към голяма къща от дървени трупи, построена наскоро след пожарите.

Понесе се право към пристана, в последния момент завъртя лодката настрани и спря безупречно до самия кей. Позната закръглена фигура с комбинезон и бейзболен каскет на щатския университет се надигна от стола си и му помогна да завърже плъзгача.

Бърт скочи на кея и поздрави посрещача като стар приятел.

— Крайно време беше да дойдеш, Джак. Малката кобилка започва да губи търпение. Вече си мислех, че ще се наложи да я връзвам. — С едно последно дръпване мъжът затегна въжето към стълба на кея.

— Благодаря, Джо. Къде е тя?

— Къде мислиш? — Махна към къщата и терена, известен до неотдавна като фермата за алигатори на чичо Джо. — Излезе със Стела и децата.

Лорна се взираше изумена. Гледката никога нямаше да й омръзне.

Стоеше на наблюдателната платформа над езерцата и дървените пътеки. На дървения парапет имаше запотена чаша лимонада. Долу децата тичаха и си играеха, клякаха и скачаха. Някои висяха по клоните на дърветата.

В езерцата вече нямаше алигатори. Всички бяха преместени, в това число и Елвис, който вече беше звезда в зоопарка „Одюбон“ в града. В подкрепа на придобивката в момента течеше голяма маркетингова кампания. Девизът й можеше да се прочете по билбордовете, автобусите и трамваите на цял Ню Орлиънс. Състоеше се само от три думи: Елвис е жив!

Стела изкачи стъпалата с най-малкото дете в ръце. Въпреки че бе само на три месеца, момиченцето вече ходеше самичко, макар ясно да личеше, че обича да го носят.

— Ева става тежка — отбеляза тя и повдигна детето по-високо.

— Личи й.

— Отбиваме я от биберона, както предложи, но тя се сърди.

— Винаги се сърдят. — Лорна се усмихна и кимна към езерцата. — Трябва да кажа, че си се справила отлично. Всички изглеждат толкова щастливи…

Стела се ухили.

— А, сдобиват се с нормалните драскотини и синини като всички малчугани, но никога не съм виждала по-обичлива тайфа. Трябва да ги видиш колко са луди по Игор, Багира и двете маймунки. Непрекъснато ги тъпчат с лакомства.

Лорна се разсмя. Изобщо не се беше съмнявала, че децата ще намерят хубав дом тук, но беше изненадана колко бързо са свикнали с новата обстановка и среда.

Лорна и останалите се бяха разбрали да запазят съществуването на децата в тайна — поне докато не станат достатъчно силни и светът не бъде готов да чуе новина като тази. Братята Тибодо бяха достатъчно опитни и успяха да ги вкарат тайно в блатата. Никой нищо не разбра, а когато ставаше въпрос да скриеш нещо, трудно можеше да се намери по-добро място от това.

Лорна бе споделила за децата само с Карлтън и Зои, тъй като знаеше, че ще се нуждае от помощта им за организирането на това тайно убежище. Не беше трудно. ЦИЗВО и без това имаше за основна цел защитата и поддържането на застрашени видове.

Сега Лорна гледаше как децата си играят.

„Нима има по-застрашен и изложен на риск вид от техния?“

Освен това проектът се ползваше с безрезервната финансова подкрепа на партньор, който предпочиташе да остане анонимен.

Бенет се бе предал на властите. Не спести нищо, разказа за всички престъпления, извършени в негово име, разкри сметките на „Айрънкрийк“, но сдържа обещанието си и не отрони нито дума за децата. Каза на властите, че комплексът на остров Изгубения рай бил вирусна лаборатория, в която се провеждали изпитания върху хора, че опитният организъм излязъл извън контрол и се наложило да унищожат всичко.

Бенет бе пратен в строго охраняван затвор, откъдето продължаваше да помага на Министерството на правосъдието в изкореняването на другите замесени групи в правителството и в частния сектор. Показанията му продължаваха да разтърсват Вашингтон.

Лорна се надяваше, че е за добро.

Но делото на Бенет не приключи с това. Посредством фиктивни фирми и финансови канали, от които на Лорна й се зави свят, той скрито финансира възстановяването на ЦИЗВО и организирането на това тайно убежище.

Лорна разбираше мотива зад тази щедрост.

Бенет бе тръгнал по пътя на собственото си изкупление.

Ако случайно изпитваше съмнение, беше й достатъчно само да се обърне. По лично искане на Бенет на гредата над входа на новия дом бе гравиран надпис.

МАТЕЙ 19:14

Наложи й се да отвори Библията, за да прочете конкретния стих. И когато го направи, посланието я накара да се усмихне. Беше напълно подходящо.

Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.

Загледа се в радостната игра на невинните малчугани. Усмивката й стана още по-широка. Това може и да не беше Царството небесно, но определено бе мъничко кътче от Рая.

Чу зад себе си стъпки.

Обърна се и видя Джак. Бърт подтичваше край него. Изненада се. Не знаеше, че ще идва.

Стела се отдалечи към къщата с Ева в обятията си.

Джак застана на нейното място. Беше с безупречен бял костюм, с влажна и сресана назад коса, сякаш току-що бе излязъл от душа — макар че на бузите и брадичката му имаше еднодневна четина.

— Какво правиш тук? — объркано попита Лорна.

Той вдигна ръце и обхвана с жест този нов Рай.

— Че нима има по-добро място от това?

Тя все така не го разбираше.

— За какво?

Вместо отговор той коленичи пред нея.