Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (31)

29.

Дънкан приближи горящия вход на Центъра. Беше си сложил газова маска, но жегата опари лицето му на границата между безчувствената кожа и здравата тъкан. Той огледа преценяващо нанесените поражения.

Запалителната бомба бе запратила огнена топка и свръхнагорещен въздух към предната част на сградата. Пламъците танцуваха в отровния дим, но ударната вълна от взрива не бе много силна. Стъклата бяха разбити и част от окачения таван бе паднала, но нямаше нанесени структурни поражения. Дънкан се беше запознал с плановете на сградата. Беше построена като железобетонен бункер, за да издържи на всякакви урагани и наводнения. Рискът беше пресметнат. Една запалителна бомба нямаше да я разруши.

Именно затова Дънкан беше наредил около сградата да бъдат разположени още десет заряда. Целта му не беше да вдигне центъра във въздуха, а да го изгори до основи. Огънят от първата бомба вече обхващаше втория етаж. Дънкан не беше планирал да задейства заряда толкова рано, но внезапният лъч светлина във фоайето го беше заслепил. Дори свалянето на очилата за нощно виждане не беше помогнало и той имаше чувството, че ретината му е трайно изгорена. Разгневен и обхванат от страх, че учените се опитват да избягат, той реагира импулсивно и задейства бомбата, за да запуши дупката.

Никой не биваше да се измъкне.

Стигна до вратата и се загледа в опустошеното от огъня фоайе. Димът, саждите и рухналите отломки намаляваха видимостта. Един от хората му вече беше елиминирал противопожарните и алармените системи. Дънкан се огледа за телата на онези, които се бяха опитали да стигнат до изхода.

Половината фоайе бе покрито от падналия окачен таван. Нямаше начин да каже дали под него има трупове. Удовлетворен, че никой не би могъл да оцелее от огнената буря, Дънкан излезе.

За щастие центърът бе уединен и наблизо нямаше други постройки. Дънкан се съмняваше, че някой е забелязал огнената топка, издигнала се за кратко в небето. Въпреки това преждевременната експлозия нарушаваше графика му и го скъсяваше. Пожарът се разпространяваше и хората му трябваше да напуснат сградата по-рано от предвиденото.

Тръгна към помощника си, който беше допрял длан до ухото си и явно слушаше доклада на екипа вътре.

Дънкан го изчака да приключи и нареди:

— Докладвай.

— Екипът е стигнал до отделението за животни. Намерили са един образец. Овца. Обезглавена е, както беше заповядано. Главата е у тях и сега излизат.

— А другите? — От предавателите Дънкан знаеше, че трябва да има поне още четири обекта.

Помощникът му поклати глава.

— Няма и следа от тях. Корей разделя групата си. Трима души слизат в моргата, за да се погрижат за труповете от блатото.

Дънкан си представи двете котки.

— Другите трима ще претърсят всичко етаж по етаж и стая по стая. Ще ги намерим.

Дънкан бавно кимна. Заповедта от остров Изгубения рай беше да приберат всичко, което могат — по-точно главите на образците — и да изгорят останалото. Изглежда, в Рая проблемите се усложняваха. Шефовете му нямаше да търпят провали тук. Дънкан трябваше да се представи безупречно. Но това не беше единствената причина. За него това бе въпрос на чест. Беше жертвал кръв и плът за проекта „Вавилон“. И нямаше да допусне той да се провали.

Животните бяха интелектуална собственост на „Айрънкрийк Индъстрис“. Онова, което се намираше в черепите им, принадлежеше на компанията и съответно на него. Дънкан си даваше сметка, че дори хората му да не успеят да открият липсващите животни, пламъците ще ги погълнат. Нямаше да остане нищо. Но той нямаше да остане доволен, докато не разполагаше с главите.

Освен това оставаше и още една цел.

— Какво става с учените? — попита Дънкан. — Успели ли са да заловят поне един за разпит?

Отново последва дразнещото клатене на глава.

— Не, сър.

Дънкан въздъхна и загледа сградата. Надяваше се, че не ги е избил всичките, но така или иначе, скоро щеше да разбере.

— Дръж в готовност зарядите около сградата — нареди той. — Ако хората на Корей не ги изкарат навън, ще го направи огънят.