Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (48)

46.

Лорна сигурно беше изгубила съзнание. В един момент повръщаше в легена до масата за манипулации, а в следващия лежеше по гръб на същата тази маса. Някой поднесе към носа й амонячна сол. Миризмата беше като ритник в лицето. Лорна избута ръката на лаборанта настрани.

„Какво ми правят?“

Препаратите за стимулиране на яйчниците й бяха вкарани венозно. Гаденето започна още преди да извадят последната игла. Тя се бори с него цели десет минути, но накрая стомахът й се предаде. Явно бяха очаквали страничния ефект и бяха приготвили легена до масата. Напълни го три пъти, докато накрая не се напъваше на сухо.

Когато отново поднесоха солта към носа й, тя се опита да седне. Стаята се завъртя.

— На ваше място бил останал да лежа — каза нечий глас до нея.

Лорна се обърна и позна широкоплещестия господин от кабинета във вилата. Седеше до нея, все още със същите туристически панталони и камуфлажната куртка. Брайс Бенет, човекът зад всичко, което ставаше тук. Отблизо изглеждаше още по-едър. Загорялото му от слънцето лице приличаше на фино полирана кожа, сините му очи бяха като лед.

Брайс махна на лаборанта да излезе.

— Преди десет години ми правиха химиотерапия заради рак на лимфните възли — каза той и се наведе напред. — Получих го от излагане на радиация в годините ми като подводничар. По онова време войниците още наблюдаваха атомните тестове, така да се каже, на живо. Така че имам представа как се чувствате в момента. Но след десетина минути ще можете да станете. Поне останалите жени успяха.

Лорна се огледа. Беше сама с този мъж. Не че можеше да направи кой знае какво. Чувстваше се слаба като новородено с пневмония. Но с всяко вдишване усещаше как главата й се прояснява.

— Какво правите тук? — попита тя. Тоест, искаше да попита защо едрият мъж си е направил труда да слезе тук. Но този въпрос обхващаше и много повече неща. Защо я подлагаха на това? Каква беше целта на начинанията им?

Брайс възприе въпроса й буквално.

— Дойдох, след като разговарях с доктор Малик. Заинтригува ме нещо, което сте казали. Помислих си, че можем да поговорим няколко минути, преди да продължат процедурата.

— За какво?

— За Рая.

Лорна не знаеше как да разбира това и премълча.

Бенет въздъхна и се облегна в стола си. Лорна забеляза сребърното разпятие на ревера на куртката му — проблесна, когато той се размърда.

— Но нека да започнем от самото начало. Дадох началото на този проект след една статия, написана от главните научни съветници на Пентагона. Група, известна като ЯЗОН.

Погледна я с повдигната вежда, сякаш питаше дали е чувала за тях.

Лицето на Лорна остана безизразно.

— Преди десет години ЯЗОН яростно защитаваха идеята военните да инвестират по-сериозно в така нареченото модифициране на човешката ефективност. Тогава се страхуваха, че враговете ни започват да вземат връх. Чуждите сили вече правеха фармацевтични изследвания в областта на повишаване на ефективността. Подобни лекарства можеха да създадат войници, които са по-умни, по-силни и по-способни да се справят със суровите условия на войната. Можете да си представите тревогата, която се надигна сред важните клечки в Пентагона.

Бенет се засмя презрително.

— Съветниците предупредиха командващите, че Щатите изостават в това направление, и в името на националната сигурност предложиха две неща — увеличаване на финансирането за изследвания и наблюдаване на чуждестранните разработки. Повярвайте, след този доклад парите потекоха — при това във всички посоки. Един от конкурентите ми вече активно провежда опити с лекарства като начин за подобряване на паметта и когнитивните способности на войниците.

Лорна започна да разбира накъде води разговорът. Представи си изображението на мозъка в кабинета на Малик. Спомни си също и думите, крито бе използвал Дънкан в описанието си на проекта — биологични бойни системи.

— Покрай тези насоки се намериха и много пари за наблюдение на проектите в чужбина. По време на един такъв координиран опит за привличане на чужди изследователи като наши къртици се свързахме с доктор Малик.

Вратата зад Бенет се отвори. Сякаш чул, че споменават името му, в манипулационната влезе Малик. Шефът на охраната го следваше по петите. Лицето на Дънкан беше зачервено, от което белезите изпъкваха още повече.

От държането и на двамата беше ясно, че са имали разправия.

Бенет се обърна към тях.

— Какво е станало?

Дънкан заговори пръв:

— Изгубихме една от камерите в лагера.

— Може пък да е просто някаква повреда — побърза да добави Малик.

— Или някое от създанията я е повредило. Щом са толкова умни, че да си изрежат проследяващите устройства, за да се промъкнат тук и да убият един от хората ми, значи ще се досетят и да елиминират една скрита камера.

— А останалите камери? — попита Бенет. — Какво показват?

— Нищо необичайно — настоятелно каза Малик. — Действията им изглеждат напълно рутинни. Няма никаква следа от повишена агресивност. Все още смятам, че подобни изблици са изолирани отклонения и можем да се справим с тях.

— Аз пък казвам да идем с оръжия и да затрием онова място.

Бенет вдигна ръка.

— Това ще ни върне години назад. Дънкан, удвоете охраната при портала между двата острова и пратете въоръжен екип да провери онази камера. След това ще решим какво да правим.

Лорна слушаше мълчаливо. Още във ветеринарното училище беше научила, че е по-добре да си мълчиш и да оставиш клиента да се занимава с говоренето. Така получаваш повече информация.

Дънкан обаче не беше забравил, че тя е тук. Изгледа я кръвнишки, сякаш вината бе изцяло нейна.

— Сър, освен това имам новина от компютърния ни експерт. Изглежда, че Центърът в Ню Орлиънс наистина е имал договор с „Компю-Сейф“. Много е вероятно данните им да са били записани на някой външен сървър. Все още се опитваме да научим къде точно се намира той.

— Продължавайте да търсите — изръмжа Бенет. — Не мога да рискувам да изгубя технологично предимство.

— Да, сър. — И Дънкан тръгна към изхода.

Лорна изпита облекчение, че шефът на охраната си отива.

Бенет насочи вниманието си към Малик.

— Докторе, идвате в подходящо време. Тъкмо разказвах как започна проект „Вавилон“, как усетихте промяната на вятъра и решихте да заложите на нашата страна.

— Да. Промяната също така ми позволи да продължа проучванията си, само че този път с достатъчно финансиране.

— В такъв случай и двете страни печелят — рече Бенет.

— Съвсем точно.

Бенет се обърна към Лорна.

— Знаете ли защо наричаме работата си тук проект „Вавилон“?

Тя поклати глава.

— Защото е започнал в библейския район на Вавилон. Доктор Малик работеше върху проекта си вече двадесет години — секретно военно начинание, скрито под зоопарка на Багдад. Занимавал се с изследвания върху един вирус, случайно открит в едно малко кюрдско село в планините при границата с Турция. Сигурно сте чували, че през осемдесет и осма Саддам унищожи няколко кюрдски села. По време на атаката бомбардирал това селище наред с останалите, като използвал и иприт и зарин. Отровил и кладенците. И всичко това, за да се потули онова, което открили там.

— И какво са открили? — дрезгаво попита Лорна. Гърлото й беше като възпалено.

Отговори й Малик:

— Всички деца в селото, родени предишната година, имали странни регресии.

Лорна си представи хоминидите. Можеше да се досети какво има предвид под регресии докторът.

— Суеверните селяни криели децата, защото смятали, че земите им са прокълнати. Тази увереност се засилила, след като подобни аномалии започнали да се проявяват и при козите и камилите в селото. Накрая мълвата плъзнала, особено след като възрастните започнали да се разболяват от странна треска, която ги правела свръхчувствителни към светлина и шум.

Лорна си спомни описанието на токсичния белтък, което бе направил Малик.

— Обърнаха се към мен да проуча случая. Направих ДНК тестове и открих, че всички деца имат хромозомен дефект.

— Допълнителна хромозома.

— Точно така. Но това не е хромозома. А нашественикът. Вирусът, който инжектира собствената си ДНК в ядрото на клетката и се установява там.

Лорна най-сетне се надигна и седна. Този път стаята се завъртя съвсем малко. Гаденето също бързо отслабваше, макар че в кръста й запулсира болка, най-вероятно от яйчниците.

— Вирус? — повтори тя.

— Да. И доколкото можем да съдим по произхода му, вече сме се сблъсквали с него в миналото.

За доказателство Малик започна да описва как останките от генома на вируса все още съществували в нашата ДНК, погребани и спящи, просто пореден фрагмент от отпадъчния генетичен материал.

— Всъщност може би именно поради това заразяване в миналото всички животински видове съдържат някакво количество магнетит в мозъка. От онази среща преди хилядолетия носим останки, подобно на парчета от огледало, пръснало се в главата ни.

Малик продължи:

— Но селяните и добитъкът им се заразили отново, когато изкопали нов кладенец, много по-дълбок от обичайното поради продължилата цяло десетилетие суша. Когато водата избила, вирусът бързо попаднал в тях и в животните им.

Лорна разбра.

— И този вирус е вкарал своята ДНК в тях и се е разпространил в клетките им.

— Изглежда, че той се концентрира в много активните клетки. В лимфните, в коремните, в костния мозък. А също така в яйчниците и тестисите.

— И съответно е предал своята ДНК на потомството им.

— Точно така. В клетките на възрастните животни обаче си останал спящ, неактивен. Вирусът се включва единствено в оплодено яйце. Започва да се изразява при растежа на зародиша, като променя устройството на мозъка, за да постигне целта си. В ранните етапи от ембрионалното развитие той кара мозъка да формира тези магнетитни струпвания, след което расте като фрактал заедно с мозъка.

Лорна отново си представи фракталното дърво, простиращо се безкрайно навън.

— Освен това вирусната ДНК продължава да образува белтъци с растежа на потомството. Смятаме, че белтъкът действа като невростимулатор и поддържа невроните във възбудено състояние, като генерира допълнителна енергия за захранването и поддържането на тази фрактална антена. Но същият този белтък убива онези, които нямат неврологичния капацитет да се справят с него, които не притежават тези магнетитни струпвания в мозъците си. Наистина коварно, като се замисли човек.

— Какво имате предвид? — попита Лорна.

— Може би тази смъртоносна характеристика служи и като еволюционно предимство. Начин новото поколение да унищожи старото.

Кръвта на Лорна се смрази.

— Така или иначе, ние познаваме и един друг ефект от тези протеини. Проучихме останалата ДНК на приемника с електронен микроскоп, като се съсредоточихме върху отпадъчната ДНК, съответстваща на генетичния код на вируса. Този район се оказа надут и оплетен, което предполага активна транскрипция и транслация.

— Какво означава това? — попита Бенет и се почеса по челото.

Лорна знаеше отговора. Стомахът й се преобърна, но този път не от инжектираните й препарати.

— Подобни прояви предполагат, че старият регион от ДНК отново се е активизирал — обясни Малик. — С други думи, отпадъците вече не са отпадъци.

— Как е възможно да стане това? — попита Лорна.

— Бих могъл да се впусна в детайли за информационната РНК и реверсивните транскрипции, но е достатъчно да кажа, че въпросните белтъци са стимулирали и събудили древната ДНК. Смятам, че събуждането на стария код е една от причините тези животни да имат генетични атавизми. И че включването на ДНК, носена в генома в продължение на хилядолетия, по някакъв начин е извадило наяве генетичното минало на всяко животно, събуждайки еволюционни черти, останали дълго време заключени в отпадъчната ДНК.

— Нещо като генетична размяна — каза Лорна.

Малик я погледна въпросително. Не беше разбрал думите й.

Тя обясни:

— Вирусът предизвиква неврологичен скок напред, но за да има баланс, налице е и еволюционен скок назад.

Веждите на Малик се повдигнаха.

— Изобщо не се бях замислял за това.

Бенет кимна.

— Хасан, може би сте прав за доктор Полк. Може би ще е в състояние да предложи свеж подход към проблема.

— Съгласен съм.

Двамата се обърнаха към нея.

— Ако се чувствате достатъчно добре, за да вървите — рече Бенет, — време е наистина да се запознаете с Рая. И със змията, която се крие в него.