Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (62)

62: Малкото откъсване

12 май 2072

Започнаха деня мълчаливо.

Следваха рутината, установена през месеците, които бяха прекарали заедно. Още щом се събуди, Мира си даде сметка, че до Малкото откъсване остават само броени часове. Не можеше да мисли за нищо друго.

Както обикновено Юрий бе облякъл скафандъра, за да излезе за лед. От известно време системата за извличане на вода на станцията бе престанала да работи. Налагаше се да си набавят вода по примитивния начин — Юрий бе изкопал една канавка с помощта на пригоден от подръчни средства ледокоп. Не беше трудно — тежкият лед бе като пясъчник и се режеше без особени усилия. След разтапянето на буците филтрираха водата, за да махнат ситните прашинки.

Щом приключи с това, Юрий се захвана с работата, която някога вършеше Ханс — поддръжката на енергийната станция и въздухопречистващата инсталация, както и на останалите механични системи, които им помагаха да оцеляват. И през цялото време си подсвиркваше. Вчера най-сетне бе получил снаряжението, което очакваше от доста време. Един автоматичен всъдеход бе пристигнал от Ню Лоуел — Пола и екипът там бяха демонтирали част от оборудването в градчето. Юрий бе доволен и нямаше търпение да се заеме с любимото си хоби.

Беше пратил всъдехода обратно, въпреки че той нямаше да стигне до Ню Лоуел преди Откъсването. Юрий, изглежда, вярваше, че разумните машини, също като хората, имат нужда да се занимават с разни неща, и Мира не виждаше причини да спори с него.

Тя също си имаше занимания. Едно от тях бе оставила за днес.

Напъха се в скафандъра, като спази грижливо всички процедури, и излезе да нагледа малката градина от аклиматизирани за външни условия растения. Обикновено започваше с изриване на снега, замръзналите частици атмосфера, които покриваха листата и стъблата. Използваше топлодувна машина на принципа на сешоара.

Докато работеше, усети присъствието на Око. Имаше ги навсякъде, дори вътре в станцията. Както обикновено се постара да не му обръща внимание.

Когато приключи с почистването, протегна ръка и внимателно докосна листенцата на всяко растение. Мъчно й беше, че не може да ги почувства през дебелата ръкавица.

 

 

В последния ден Бела дойде отново.

От космоса, от наблюдателната палуба на „Освободител“, се виждаше само, че на Марс все още има нещо. Това, което бе заместило планетата, имаше сферична форма и излъчваше мътна кехлибарена светлина. Не отразяваше пратените сигнали. Опитите да пуснат сонда завършиха със загуба на апарата, а наблюдението в спектроскопа разкриваше странна, отдалечаваща се повърхност, чиято светлина бележеше тенденция към изместване в червения диапазон.

Всъщност това бе възел от маса-енергия, заемащ мястото, където трябваше да е Марс. Бе обкръжен от гравитационно поле, достатъчно силно, за да задържа наблюдаващия го космически кораб и дори двете малки марсиански луни, Фобос и Деймос, които все така следваха досегашните си орбити. Но не беше Марс.

— Това е само белег от мястото, където е бил изрязан Марс — подхвърли Една.

— И белегът вече заздравява — каза Бела.

Забеляза на един от екраните, че към тях се приближават още кораби, натоварени с любопитни зрители, пристигнали, за да присъстват отблизо на последното представление. Чудеше се какво ли се случва сега на Марс — ако Червената планета все още съществуваше.

 

 

Юрий и Мира си готвеха обяд.

Обядът беше сушени яйца, варени картофи и малко марсиански зеленчуци, твърди, но напълно поносими. Юрий предложи да пият вино, марсианско, от изоставените лозя на „Лоуел“, някога прочуто и скъпо. Но Мира не искаше и бутилката остана неотворена. И без това и двамата знаеха, че въпреки баснословната си цена виното не е нищо особено.

Заедно подредиха масата и приготвиха храната, без нито веднъж да се изпречат на пътя на другия.

— Приличаме на стара брачна двойка — засмя се по някое време Юрий. И сигурно беше така, помисли си Мира, макар никога да не бяха стигали до интимна близост — освен в случаите, когато се прегръщаха, за да потърсят спокойствие и утеха в другия, което беше съвсем естествено за две човешки същества, останали сами на северния полюс на този свят.

Не би могла да каже, че изминалите месеци са от лошите в живота й. Винаги бе съществувала в сянката на някой друг — първо на майка си, после на Юджийн. Така и не бе успяла да създаде собствен дом. Не се бе получило и тук, на Марс. Това бе светът, където Юрий бе пуснал корени, светът, който той бе построил. И през тези последни месеци тя бе делила този дом с него. Въпреки липсата на физическа близост бе имала далеч по-лоши връзки от тази с Юрий.

Напоследък Чарли й липсваше болезнено, както никога досега. С наближаването на деня на Откъсването усещаше тази липса като метална жица, която се изопва бавно в корема й. Нямаше представа дали Чарли знае какво става с майка й. Нямаше дори нейни снимки, които да гледа от време на време. Беше се опитала да напъха всички спомени в едно ъгълче на съзнанието си. Юрий, разбира се, се досещаше за всичко.

Тя погледна часовника.

— По-късно е, отколкото смятах. Остава само един час.

— Ами тогава най-добре да се наплюскаме.

Седнаха на масата.

— Между другото, добро утро — каза Юрий. — Момчетата от „Лоуел“ най-сетне пратиха резервните филтри, за които ги моля от доста време. Поне осигурихме чист въздух за още една година. Освен това спрях реактора. Сега сме на акумулатори, но те са напълно заредени и ще стигнат. Просто исках онзи стар ураниев бойлер да бъде изключен, както е по правилника. Малко избързах, но пък е консервиран според техническите изисквания, или поне се надявам да е така.

Тя виждаше, че работата му доставя удоволствие, също както нейната на нея.

— А, да, има и една пратка от Пола, пристигна с вчерашния всъдеход. Каза да я отворим днес. — Извади пратката от купчината филтри и я сложи на масата.

Отвори я. Отвътре бе подплатена и в нея имаше сфера колкото топка за тенис. Под сферата бе напъхано прозрачно пликче с таблетки.

Мира посегна и взе сферата. Беше тежичка, с гладка черна повърхност.

— Очаквах го — каза Юрий. — Тази сфера е облицована с веществото, което използват за термоизолиращите плочки. Може да поглъща големи количества топлина.

— Значи ще оцелее при разпадането на планетата?

— Това е идеята.

— Не виждам каква полза от нея обаче.

— Нали знаеш как действа К-разширяването? — попита Юрий с пълна уста. — Откъсването се основава на същите принципи, само дето мащабите са по-малки — първо се разпадат едрите предмети. С други думи, първо ще е планетата, а после човешкото тяло. Това малко устройство ще оцелее след края на планетата и хората в скафандрите и ще остане да се носи в космоса. Заобиколено от отломки, предполагам. Камъни, които се разпадат на прах и стават все по-дребни и по-дребни.

— Има ли някакви прибори вътре?

— Да. Ще продължава да работи, да събира информация, докато процесите не слязат на микроскопично ниво и Откъсването най-сетне не раздроби и сферата. Но дори след това планът ще продължава да действа. Сферата ще отдели облак фини сензорни частици, наричаме ги „прашинки“. Това е нанотехнология, Мира, машини с размери на молекули. Те ще продължават да събират данни до последната микросекунда. Ще разполагаме с поне трийсетминутно наблюдение.

— Чудесна работа.

— О, да.

Мира подхвърли сферата във въздуха и я хвана.

— Какъв великолепен малък механизъм. Жалко, че никой няма да може да използва информацията.

— Няма как да знаем дали е така.

Тя остави сферата на масата.

— А таблетките?

Той взе пликчето и го погледна със съмнение.

— Джени от „Лоуел“ каза, че ще приготви нещо от тоя род. — Джени Мортънс бе единственият лекар, останал на Марс. — Знаеш какво има вътре. Може би така ще е по-лесно — просто ги гълтаме.

— Не е ли жалко да стигнем дотук и да пропуснем края? Какво смяташ? Пък и трябва да помисля за майка ми.

— Съгласен. — Той се засмя и хвърли пликчето в кофата за боклук.

Тя си погледна часовника.

— По-добре да ставаме. Няма много време.

— Тъй де. — Той се надигна и събра чиниите. — Ще изхабя малко вода, за да ги измия. — Погледна я. — Ще обличаме ли скафандрите?

Бяха се уговорили да посрещнат последните минути пред базата.

— Предпочитам човешки контакт, Юрий.

— Добре казано. — Той се засмя. — А и сега не е време да се срамуваме от каквото и да било.

— Знаеш какво исках да кажа — тросна се тя.

— Разбира се. Виж — подготвил съм всичко. Нахлузвай скафандъра и ще видиш какво имам предвид. Повярвай ми — мисля, че ще ти хареса. А и винаги можем да се приберем.

Тя кимна.

— Добре. Дай първо да пооправим тук.

След като си допи кафето — последното, мина й през ума, — Мира изми чиниите с малко от безценната топла вода и ги подреди в раклата. Отиде в банята, изми си лицето и зъбите и използва тоалетната. Последното можеше да свърши и в скафандъра, който разполагаше с нужното оборудване, но предпочиташе да го направи така.

И непрестанно нещо в главата й отброяваше тези напълно естествени, човешки дейности — кафе, храна, дори тоалетна. Така беше от сутринта, въпреки опитите й да се държи и да разсъждава както винаги.

Обиколиха за последен път станцията. Юрий носеше черната сфера, пратена от „Лоуел“. Вече бяха изключили повечето системи на станцията. За останалите наредиха на ИИ да премине в авариен режим и да намали осветлението до минимум. Всичко беше оправено и почистено, всеки предмет бе на мястото си. Мира чак изпита гордост от това колко подредена ще оставят станцията.

Накрая остана да свети само една лампа, в скафандърното, озаряваше тесните люкове, през които трябваше да се промъкнат в скафандрите. Нахлузиха вътрешните защитни облекла и Юрий прокара сферата през шлюза за екипировка и каза:

— Ти вземаш левия, аз десния. Сега е моментът да се почешеш, ако те сърби носът.

Спряха, изправени един срещу друг. Мира го прегърна, вдиша миризмата му. После се разделиха.

— Светлината — нареди Юрий и последната лампа изгасна. В помещението се възцари мрак. — Сбогом, Хърбърт Джи — тихо каза Юрий на станцията. Мира никога не го бе чувала да използва това име.

Тя вдигна люка и с ловкост, натрупана през месеците, прекарани на Марс, се пъхна с краката напред в скафандъра. Мушна дясната си ръка в ръкава и… Твърдата ръкавица я нямаше. Вместо това ръката й докосна нещо топло.

Тя се наведе напред. В светлината от скафандъра видя, че десният ръкав е отрязан и зашит за левия на Юрий.

Юрий я гледаше иззад лицевото стъкло.

— Какво ще кажеш за шивашките ми умения?

— Добра работа, Юрий.

— На скафандрите естествено никак не им се понрави. И двамата мрънкат, че херметичността била нарушена. Обаче да вървят по дяволите. Шевът е временен и няма да издържи дълго. Затова пък споделяме всичко, като сиамски близнаци. Как се чувстваш вътре?

Тя вече бе пуснала диагностичната програма. Погледна дисплея на гърдите на Юрий, за да се увери, че не е пропуснал нещо важно, и той направи същото за нея.

— Всичко е в норма, освен червената лампичка за ръкавицата.

— Чудесно. Да се изправим. Едно, две, три…

Надигнаха се едновременно и заедно. Екзоскелетните усилватели забръмчаха и двамата се отделиха със свистене от купола.

Мира се обърна по навик, за да почисти външния отвор на шлюза от марсианския прах. Юрий направи същото. Действаха малко несръчно, заради съшитите ръкави.

След това Юрий стисна сензорната сфера в дясната си ръка и тръгнаха.

Мракът беше непрогледен, прожекторите на скафандрите озаряваха само сипещия се ситен снежец.

Една малка камера се изтърколи след тях, не спираше да записва дори сега. Забоде се в пряспата край пътя и Мира я подритна, за да й помогне да се освободи.

Юрий спря и сложи сферата на земята пред тях.

— Тук, какво ще кажеш?

— Защо пък не? Едва ли има голямо значение.

Той се изправи. Снегът продължаваше да се сипе кротко. Юрий протегна ръка и улови няколко снежинки. Приличаха на охранени молци, кацащи на ръкавицата, преди да се разтопят.

— Божичко! — въздъхна той. — Толкова чудеса има на света. Знаеш ли, снежинките имат структура. Всяка от тях се образува около прашинка, към нея се прибавя влага, която замръзва, и накрая се оформя външна обвивка. Страничният й срез е като на луковица. Прах, вода и въглероден двуокис, смесени в едно. И така всяка зима. Тъкмо бяхме започнали да вникваме в загадките на Марс… — В гласа му прозвуча горчивина, каквато Мира не бе долавяла от месеци. — Някои биха го нарекли ад. Студено и тъмно. Не и аз.

— Нито пък аз — прошепна тя и напипа ръката му в скафандъра. — Юрий.

— Да?

— Благодаря ти. Тези последни мигове… за мен…

— По-добре не го казвай.

Чу се шум, като от затръшване на врата. В скафандъра на Мира зазвъня аларма и всички светлинни на дисплея й блеснаха.

Земята под краката им се разтресе.

 

 

— Точно навреме — каза Юрий.

Спогледаха се. Това бе първият истински знак, след изчезването на Слънцето, че се случва нещо знаменателно.

Гърлото й се сви от страх. Изведнъж я завладя непреодолимото желание това да не е истина, да се върнат в станцията и да продължат да живеят както досега. Стисна ръката на Юрий и двамата се сблъскаха с обемистите си скафандри като огромни и несръчни сумисти. Юрий се извъртя на една страна, опитваше се да погледне часовника на другата си ръка.

Земята се разтресе още по-силно. Внезапно отдолу бликнаха ледени частици. Двамата се завъртяха едновременно, забравили, че са съшити един за друг. Един от модулите се бе разцепил и излизащият отвътре влажен въздух замръзваше и бавно се утаяваше върху останките.

— По-добре да се отдалечим — каза Мира.

— Съгласен. — Продължиха по пътеката, долавяха равномерните трусове. — Голям зор ще е да се оправи тази пробойна.

— Ами да повикаме Ханс.

— Това копеле никога не е на мястото си, когато ти трябва. — Той се препъна и я дръпна след себе си.

— Какво има?

— Ударих си главата. — Завъртяха се. Над тях се рееше Око, около метър в диаметър, долният му край опираше в челата им. — Гадняр. — Юрий замахна към него с дясната си ръка. — По дяволите! Все едно да удряш бетонна стена.

— Не му обръщай внимание.

За известно време трусовете се успокоиха. Двамата стояха неподвижно под надвисналото Око, дишаха тежко.

— Прав беше, че е по-добре да сме навън — каза Мира.

— И ти беше права за малко „човешки контакт“. Все оставяме най-важните неща за последния момент, госпожице Дът.

— Мисля, че ще се съглася с вас, господин О’Рурк.

— Тя въздъхна и стисна ръката му. — Знаеш ли, Юрий…

Земята под краката им се разцепи.

 

 

В криптата на храма високата жена се пробуди. В началото бавно.

След това се сепна и погледна Окото.

„По дяволите. Сега ли точно трябва да ми се пишка? Събуди се, Скафандър номер пет. Лежиш като захвърлена ръкавица, а си единствената ми защита…“

Пред погледа на Вкопчваща тя започна да нахлузва зелената черупка и сложи един блещукащ камък на пода.

„Отново ли ме напускаш, Бисиса?“

„Виж, телефонче, не се опитвай да пробудиш чувството ми за вина точно сега. Вече го обсъдихме. Ти си единствената ми връзка със Земята. И ако Абди успее с опитите да направи батерия, ще може да те зареди пак“.

„Какво успокоение!“

„Няма да те забравя“.

„Сбогом, Бисиса. Сбогом…“

„Мамка му. Окото. Какво прави?“

Вкопчваща гледаше местещите се светлини, които хвърляха сложни оттенъци по стените. Появи се пета комбинация от линии, после шеста…

Високата жена изкрещя.

 

 

Мира лежеше по очи на леда. Юрий бе паднал зад нея и дясната й ръка бе извита неудобно назад. Тя почувства натиск в корема, сякаш се издигаше с асансьор.

Опита се да вдигне глава. Сервомоторите на скафандъра нададоха тревожен вой в отчаяни усилия да й помогнат.

Тя погледна надолу, към вътрешността на Марс.

Видя ледени късове и скали, и дори пръски от лава, всичко озарено от червено сияние отвътре. Гледката изпълваше цялото й полезрение, достигаше далече наляво и надясно. Беше като да надзърнеш в бездна.

И когато се вгледа по-внимателно, тя забеляза Окото, може би същото, което я следваше.

Страхът й бе изчезнал. Вкопчена в леда, все още стиснала ръката на Юрий, Мира изпита неочаквана приповдигнатост на духа. Може би щяха да надживеят това, поне още малко.

Но в този момент от бездната в сърцето на Марс право към нея се стрелна огромна полуразтопена скала — като гигантски нажежен юмрук.

 

 

Белегът в пространството стана прозрачен и Бела видя звездите зад него, светлината им бе изкривена и бледа.

А после изчезна, сякаш се изпари.

Тя прегърна дъщеря си.

— Това е значи — въздъхна Една.

— Да. Отведи ме у дома, миличка.

Тъпият нос на „Освободител“ се извъртя към Земята.

Лишени от гравитационната прегръдка на своя доскорошен родител, малките луни на Марс бавно се отдалечиха. Вече щяха да кръжат около Слънцето като обикновени незабележими астероиди. Рехавият облак спътници, които хората бяха скупчили около Марс, също започна да се разсейва. Поредица гравитационни вълни прекоси Слънчевата система и накара останалите планети да трепнат, като листа в езеро, в което е хвърлен камък. Но вълните скоро утихнаха.

А Марс вече го нямаше.