Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (16)

16: „Джеймс Кларк Максуел“

Фотонният кораб, който трябваше да ги откара на Марс, изплува от мрака. Наричаше се „Джеймс Кларк Максуел“. Платното му беше като гигантска сянка и Бисиса зърна само отблясъците от такелажа — невероятно дълги лъщящи прави линии.

С наближаването на момента на срещата Бисиса усещаше нарастващо напрежение. Не е необходимо да разбираш много от корабостроене, за да знаеш, че един съд, пригоден да се движи със слънчева светлина, ще е невероятно крехък. И техният малък компактен паяк, тази мятаща се топка метал, щеше да се озове право сред това фантастично съчетание от платна и такелаж. Тя очакваше всеки миг да чуе тревожния вой на алармата и да види как тънкото огледално платно ги обгръща като опаковката на коледен подарък.

Мира също изглеждаше разтревожена, въпреки че имаше известен опит в космонавтиката. Но Алексей Карел бе напълно безгрижен. Когато наближи моментът за среща, той се настани пред холоекрана, вглъби се в странните графични изображения и само от време на време прошепваше някоя тиха команда, която се предаваше чрез лазерна връзка на приближаващия ги кораб. Изглежда, изпитваше абсолютна вяра в смесицата от орбитална механика и екзотично небесно корабно управление, която приближаваше паяка до „Максуел“.

В последния момент главният корпус на „Максуел“ изплува от мрака. Бисиса имаше усещането, че се намира в малка лодка и наблюдава приближаването на огромен презокеански лайнер. Корпусът имаше приблизително цилиндрична форма и бе покрит със сателитни чинии и стрели, а над горния му ръб Бисиса забеляза пръстен от макари, които поддържаха километрите стоманен такелаж.

Прозрачна тръба с диаметър няколко метра се отдели от корпуса, насочи се с привидна неувереност към паяка и се закотви към него с метално дрънчене. Корпусът се разтресе, когато механичните връзки погълнаха последните дребни различия в инерцията. След това тръбата се събра като акордеон, доближи двата корпуса един до друг и накрая те се скачиха с глух тропот.

Алексей се облегна назад и се усмихна широко.

— Слава на Слънцето за универсалните режими за скачване.

 

 

— Е, това беше. — Той отлепи холоекрана от стената, сгъна го и го прибра в джоба си. — Време е да си събираме багажа. Вземете всичко, което искате. Каквото не ви трябва, можете да оставите тук.

— Значи няма да вземем паяка? — попита Бисиса.

— Разбира се, че не.

Бисиса изпитваше странна неохота да напусне доскорошното им убежище.

— Май съм твърде стара, за да свиквам толкова лесно с промените.

Мира я стисна за ръката.

— Стига, мамо, зная, че ще се справиш.

Алексей отвори люка в стената и през тръбата откъм „Максуел“ нахлу въздух, примесен с тръпчивата миризма на изгоряло. Бисиса докосна външната стена, повърхност, месеци наред била в контакт с вакуума на космоса. Сякаш беше топла на допир.

Минаха през тунела и стъпиха на борда на „Максуел“. Всичко сияеше от чистота и миришеше леко на сапун. Куфарът ги последва с трополене. От капака му се отделиха малки вендузи, които прилепнаха за стените, и той заприлича на паяк с тънки крачета и охранено тяло.

Люковете зад тях се затвориха и Бисиса долови сътресението на масивния корпус на „Максуел“ при отделянето от паяка. В помещението нямаше люкове. Бисиса искаше да види какво ще стане с изоставения паяк.

Преди да продължат, Алексей ги предупреди:

— Само не забравяйте: при построяването на кораба е помислено за всеки излишен грам. Общата му маса, включително платното, не надхвърля десет тона. Ако не внимавате, току-виж кракът ви пробил корпуса. — Той чукна с пръст по вътрешната преграда. — А това е нещо като оризова хартия. Леко, но чупливо. — Забоде пръст в стената, за да им демонстрира, после откъсна едно парченце и го сдъвка. — Освен това става за ядене. В случай на бедствие яжте обзавеждането.

— Бедствие? — повтори изплашено Бисиса. — Какво бедствие?

— Предполагам — отвърна замислено Мира, — че най-лошото, което би могло да се случи, е да изгубят платното или то да бъде повредено до степен да стане неизползваемо. Тогава ще сме обречени да се носим по неконтролирана траектория, без възможност да предприемем каквото и да било. Спасяването не е невъзможно, но ще отнеме месеци, дори години.

— И колко често стават такива неща? — попита Бисиса.

— Много рядко — успокои я Алексей. — И нито един случай не е завършил фатално. — Обясни им, че траекториите на полетите се подбират внимателно, така че ако платното се скъса, да са близо до място, откъдето могат да изпратят спасителен кораб. — Но е по-вероятно да откажат телата ви, отколкото машинариите на този кораб — приключи малко безцеремонно.

След което се отдалечи към „мостика“, за да провери системите, а Мира и Бисиса се заеха да разопаковат багажа и да опознават обстановката.

Не им отне много време да разучат „Максуел“. Херметизираният корпус представляваше цилиндър с височина няколко метра. Познатите им вече стени от оризова хартия го разделяха на три основни палуби. Най-долната бе складово помещение, както я нарече Алексей. Надзърнаха през люка и видяха, че вътре са подредени хранителни припаси, неприкосновен запас, ремонтни комплекти, товар и скафандри за работа в открития космос. Мостикът на Алексей бе на най-горната палуба.

Междинната бе жилищен отсек. Там бяха неизменните баня и тоалетна, а останалата част бе с подвижни прегради, образуващи стаи, които можеха да служат едновременно за всекидневни, спални и кабинети за десетчленен екипаж. За да се пести място, столовете и леглата бяха прикачени за стените и се разгъваха от тях. Бисиса и Мира прекараха известно време в разместване на преградите. В края на краищата оформиха три малки спални, максимално отдалечени една от друга и от тоалетната, тъй като хартиените прегради нямаха никакви звукоизолиращи качества.

Условията бяха почти толкова спартански, колкото в паяка. Но тесните коридори и помещенията с ниски тавани притежаваха уникална смесица от архитектурни решения, които ги правеха еднакво подходящи и за повърхността, и за космоса. Платното осигуряваше ускорение от около един процент от земното притегляне — крайно недостатъчно, за да те прилепи към пода. Ето защо конструкторите бяха оборудвали помещенията с безброй ръкохватки и стъпенки, възглавници и цветни указатели, така че само с един поглед да се ориентираш къде е „горе“.

От друга страна, този един процент беше постоянен и неизменен. Докато експериментираше, Бисиса откри, че ако се издигне до тавана, без да се хваща, ще се спусне на пода за шест-седем секунди, като пада бавно като снежинка. Това микроскопично количество гравитация бе изненадващо полезно, тъй като караше прахта да се сляга и не позволяваше из въздуха непрестанно да се носят какви ли не предмети. Тук не се налагаше да мисли дали одеялото й е закрепено и няма ли чашата с кафе да се разплиска.

 

 

„Мостикът“ на „Максуел“ бе оборудван с маса и столове. Бисиса трябваше да си припомни, че това не е военен кораб. Когато с Мира се изкатериха, или по-точно се „възнесоха“, по стълбичката от междинната палуба, Алексей седеше на един стол и търпеливо наблюдаваше мигащите пред него екрани.

Стените тук бяха напълно прозрачни.

Космосът бе почти пуст, ако се изключеха трите сияещи фенера: Слънцето, Земята и Луната, увиснали пред кораба като огромен триъгълник. Нещо трепна в Бисиса при вида на тези три увиснали в пространството тела. По някаква причина тя си спомни за Мир и за човекоподобните маймуни, които бе виждала там, австралопитеци с човешки крака и рамене на горили.

Мира забеляза реакцията й и я погали по ръката.

— Мамо. Полетът е съвсем рутинен. Не се притеснявай. Най-много да ти се завие свят. Виж там.

Бисиса вдигна глава.

Видя тъмен диск, малко по-сив от чернотата на небето. По повърхността му преминаваха ярки отблясъци. Това беше платното, тънък метален лист, достатъчно голям, за да покрие централната част на Лондон. Чуваше се тихо равномерно бръмчене, вероятно от монтираните на покрива макари, през които минаваха въжетата на такелажа.

Корпусът на кораба бе само една рибена консерва, прикачена за парашут.

— Добре дошли на борда на „Джеймс Кларк Максуел“ — обяви ухилено Алексей.

— И всичко това се движи със слънчева светлина?

— Да. — Алексей вдигна ръка и запречи с длан един слънчев лъч, който пресичаше каютата. — От налягането на тези микроскопични фотони, удрящи се в отражателната повърхност. В слънчев ден на Земята, когато попаднат върху лицата ни, силата им се изчислява на една хилядна от грама. Разполагаме с достатъчно голяма светлоуловителна площ и достатъчно ниска маса, за да разчитаме на ускорение от една стотна g. Но то е постоянно и безплатно и продължава да ни тласка и тласка… Което ще ни помогне да достигнем Марс след двайсет дни.

Платното бе изработено от същата свръхздрава материя с нанотръбички, от която бе изтъкана лентата на космоелеватора. Тази „тъкан“ всъщност представляваше свръхтънък слой от борон с дебелина едва няколкостотин атомни диаметъра. Получаваше се чрез разпръскване.

— Материята на платното е толкова фина, че ако я докоснеш, ще ти се стори по-скоро дим, отколкото твърдо вещество — обясняваше Алексей. — Но е достатъчно яка да издържа на слънчевата топлина дори отвъд орбитата на Меркурий.

Белезникави линии преминаха през лицето на огледалото, макарите на покрива замъркаха.

— През цялото време се получават тези вибрации — говореше Алексей. — Затова платното е изработено от същата интелигентна материя, от която и слънчевият щит. В тъканта са вградени компенсатори и миниатюрни ракетни двигатели. Макс, корабният ИИ, има за задача постоянно да поддържа правилна позиция. Той е поел и по-голямата част от навигацията, аз само му казвам къде искам да отида. За всичко останало на борда се разпорежда Макс. Слава на Слънцето, че не иска много в замяна.

— Разбирам как можем да бъдем тласкани надалече от Слънцето — рече Бисиса. — Но не мога да си обясня по какъв начин бихме могли да пътуваме навътре — от Марс към Земята например. Не е ли като да се движиш срещу вятъра?

— Аналогията не е съвсем подходяща — отвърна спокойно Алексей. — Не бива да забравяте, че всички обекти в Слънчевата система по същество са в орбита около Слънцето. Това обяснява и функцията на платното… — Орбиталната механика понякога можеше да е в разрез със здравия разум. — Когато се отдалечавам от Слънцето, аз преминавам на по-далечна орбита. Но ако фиксирам платното така, че натискът на слънчевата светлина да възпрепятства движението, орбиталната ми скорост спада и ще започна да се спускам спираловидно към Слънцето…

— Бисиса прегледа диаграмите, които бе извикал на екрана, но когато стигна до уравненията, се отказа.

— Ти схващаш тези неща интуитивно, нали? — попита вместо това. — Говоря за принципите на небесната механика.

Той махна с ръка към световете около тях.

— Сами виждате защо. Тук горе можеш да наблюдаваш с очите си как действат законите. Често съм се чудел как някогашните земни учени са успявали да се оправят в целия този хаос. Още първите лунни астронавти, дошли тук преди повече от сто години, са се върнали променени — за добро или лошо. Много от нас, космическите, са деисти, теисти, дори пантеисти — някъде в този спектър.

— Тоест вярват, че Бог може да бъде открит във физичните закони — каза Мира.

— Или че Бог е тези физични закони.

— Всъщност в това има известна логика — замислено каза Бисиса. — Не е задължително религията и боговете да вървят ръка за ръка. Будистите невинаги вярват в съществуването на върховно съзнание; понякога религията е независима от божественото присъствие.

Мира кимна.

— Като да вярваш в Първородните, без въобще да имаш религия за тях.

— О, Първородните не са богове — намеси се Алексей. — Както ще научат някой ден.

— Но ти не си теист, нали, Алексей? — попита Бисиса. — Обичаш да цитираш Библията, но те чух да се молиш на Слънцето.

Той я погледна смутено.

— Спипа ме. — Извърна лице към Слънцето. — Някои от нас хранят дълбоко и искрено уважение към Голямото момче. Двигателят, който ни дарява с живот, единственото, което можеш да видиш от всяка точка на системата.

Мира кимна.

— Това съм го чувала. Култът на Сол Инвиктус. Един от последните велики езически богове — от Римската империя, малко преди да обявят християнството за официална религия. Не се ли разрасна отново на Земята преди Слънчевата буря?

Алексей кимна.

— В онези дни имаше цяло нашествие на гневни божества. Но Сол Инвиктус бе единственият култ, който се възприе от първите космически, особено от онези, които работеха на щита. И оттогава се разпространява непрестанно.

Бисиса си спомни за един друг бог на слънцето, който се бе намесил в нейния собствен живот: Мардук, забравеният бог на Вавилон.

— Вие, космическите, не сте като нас, нали, Алексей?

— Разбира се, че не. Как бихме могли да сме като вас?

— Затова ли ме водиш на Марс? За да сменя гледната точка?

— И не само. Там са открили нещо интересно. Нещо, което земните правителства дори не са се опитвали да търсят. Макар че сега търсят теб, Бисиса.

Бисиса се намръщи.

— Откъде знаеш?

Алексей отново придоби смутен вид.

— Баща ми работи в Световния космически съвет. Той е космолог…

Ето я постоянно разширяващата се пропаст, помисли си тя. Син космически, който шпионира земния си баща.

Но въпреки че бяха далече от Земята, Алексей отказваше да разкрие на Бисиса къде точно я водят и какво се иска от нея.

Мира стисна устни.

— Странна работа. Този Сол Инвиктус — такъв контраст от рационалното мислене на теистите.

— Така е. Но нали не смяташ, че за да надвием тези Първородни, ще ни трябва някой бог от каменната ера? — Алексей се ухили и показа големите си зъби — странно и някак първобитно изражение, окъпано в светлината на Слънцето и Луната.

 

 

Изтощена от преживяното, Бисиса се оттегли в малката си каюта. Подреди оскъдните си вещи, съблече се и легна на тясната койка.

Микроскопичните размери на помещението не я притесняваха. Беше свикнала с подобни неща в армията. Всъщност условията тук бяха много по-добри от тези в лагера на ООН в Афганистан, където бе пратена малко преди да се озове на Мир.

Помисли си, че помещенията изглеждат твърде тесни, като се има предвид общият размер на цилиндричния корпус. Имаше добра пространствена представа и рядко се лъжеше за подобни неща. Докато се унасяше в сън, промърмори на глас:

— Интересно защо палубите са по-тесни, отколкото би следвало?

— Защото стените са пълни с вода, Бисиса — отвърна един мек глас.

— Ти ли си, Талес?

— Не, Бисиса. Алексей ме нарича Макс. — Гласът бе мъжки, с едва доловим шотландски акцент.

— Макс от „Джеймс Кларк Максуел“, така ли? Ти си корабът.

— По-точно платното, което е най-умната и чувствителна част. Аз съм Легална личност (не-човек) — обясни със спокоен глас Макс. — Разполагам с пълен набор познавателни възможности.

— Алексей трябваше да ни запознае.

— Щеше да е много приятно.

— Водата в стените?

Оказа се, че е там, за да пази крехкия човешки товар от твърдото космическо лъчение — дори само няколко сантиметра вода осигуряваха изумително добра защита.

— Макс. Защо точно това име?

— Съвсем подходящо е…

През деветнайсети век шотландският физик Джеймс Кларк Максуел бе демонстрирал, че светлината може да оказва натиск — фундаментален принцип, върху който бе построен целият флот фотонни кораби. Разработките му бяха положили основата за историческите открития на Айнщайн.

Бисиса се засмя.

— Предполагам, че Максуел щеше да остане изумен, ако можеше да види докъде е довела идеята му само два века по-късно.

— Всъщност направих известни проучвания относно Максуел. Имам много свободно време. Струва ми се, че той би могъл да измисли и слънчевото платно. В края на краищата физичният принцип е изцяло негов.

Бисиса подпря главата си с ръка.

— Когато четох за Атина, изкуствения интелект на щита, се чудех какво ли е да си на нейно място. Макс, как всъщност се чувстваш?

— Често се питам как се чувствате вие — отвърна той меко. — Аз мога да изпитвам любопитство. А също и страх.

Това вече я изненада.

— Страх? От какво?

— Страх да се озова в една вселена, в която има толкова много красота и която същевременно се управлява от няколко прости закона. Защо трябва да е така? А от друга страна — защо не?

— Макс, ти теист ли си?

— Много от нашите водещи теисти са изкуствени интелекти.

Електронни пророци, помисли си учудено тя.

— Струва ми се, че Джеймс Кларк би се гордял с теб, Максуел-младши.

— Благодаря.

— Светлината, ако обичаш.

Осветлението намаля до приглушено алено зарево. Тя се унесе в сън; слабата гравитация бе достатъчна, за да убеди вътрешното й ухо, че не се намира в състояние на свободно падане.

Но само след няколко часа Макс я събуди, с извинението, че приближават Луната.

 

 

На мостика Алексей я посрещна с думите:

— Съвсем случайно е, разбира се, че полетът до Марс ще ни отведе близо до Луната. Но затова пък ще използваме лунната гравитация за трамплин…

Бисиса престана да го слуша и само се озърташе.

Уголеменото лице на Луната, почти пълна, не беше познатото от детските й години над нощните улици в Манчестър. Голямото „око“ на Маре Ибриум бе извърнато към нея и дори се виждаше част от обратната страна, район, обсипан с кратери и останал невидим за човечеството чак до първите космически полети.

Но не геологичните особености на Луната я интересуваха сега, а следите от човешка дейност. Двете с Мира вторачиха жадни погледи в големите бази на отсамната страна, „Армстронг“ и „Туук“, ясно различими сребристосиви полусфери, заобиколени от прашни морета. Бисиса дори различи един път, сребърна лента, прорязваща кратера Клавиус, в който бе разположена базата „Туук“. Миг по-късно осъзна, че това вероятно е задвижващо устройство, електромагнитна изстрелваща релса, дълга няколко километра.

Съвременната Луна явно бе място на индустриален растеж. Огромни участъци от прашните равнини изглеждаха, сякаш са били разорани, лунните морета бяха разкопани на ивици, прахът им се използваше за добив на кислород, вода и минерали. На полюсите бяха разположени гигантски слънчеви колектори, новите обсерватории лъщяха като брикети: черните им прозрачни стени бяха слепени от преработена с микровълни лунна почва. По протежение на екватора се виждаше изопната сияеща стоманена нишка — това бе алефтронът, най-мощният ускорител на микрочастици в Слънчевата система.

В цялото това индустриално великолепие обаче имаше нещо, което безпокоеше Бисиса. Толкова много се бе променило на Луната след четири милиарда години хтонично спокойствие само за едно столетие, след първата „малка“ стъпка на Армстронг. Икономическото развитие на Луната бе стара мечта на Бъд Туук. Но сега Бисиса се питаше как биха погледнали на това Първородните, които бяха много по-стари от малкия спътник.

Мира посочи.

— Мамо, погледни нататък, към Ибриум.

Бисиса извърна глава. Видя диск, вероятно с диаметър няколко километра. Сияеше с отразена слънчева светлина и по повърхността му преминаваха равномерни вълни.

— Заводът за слънчеви платна — каза Алексей. — Полагат мрежа и я напръскват с бороново покритие — завъртат я от самото начало, за да се неутрализира лунната гравитация…

Лъскавият диск сякаш се въртеше и потрепваше, после, без каквото и да било предупреждение, се отдели от повърхността и се издигна нагоре, без да спира да трепти.

— Красиво е — въздъхна Бисиса.

Алексей повдигна рамене.

— Красиво е, да. Честно казано, за повечето от нас Луната не е интересно място. Там долу няма да срещнете истински космически. Не и когато всеки ден можеш да прескачаш до Земята. Наричаме го Мансардата на Земята…

— Наближаваме най-ниската точка — обади се Макс.

Сега лунната повърхност вече се различаваше съвсем ясно. Забулени в сенки кратери се редуваха зад крехките прозорци на мостика. Бисиса усети, че Мира я стиска за ръката. Има гледки, които човекът просто не трябва да вижда, помисли си тя безпомощно.

Малко след това подминаха лунния терминатор, назъбена линия от озарени върхове и кратерни стени, и потънаха в мрака, разсейвани само от бледото сияние на земната светлина. Веднага щом изгубиха пряк досег със Слънцето, корабът намали скоростта и Бисиса усети как се стопява дори микроскопичната гравитация на борда.