Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (28)

28: Скафандър номер пет

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.

Лежеше по гръб. Гърдите я боляха, трудно й бе да диша. Опита се да помръдне и почувства, че ръцете и краката й са натежали. Или може би притиснати от нещо.

Отвори очи. Не виждаше нищо.

Дишаше на пресекулки. Чуваше го съвсем ясно, в някакво затворено помещение. Обзе я паника. Беше затворена някъде. В нещо.

Помъчи се да запази спокойствие. Опита се да заговори, но устата й беше пресъхнала и от гърлото й се изтръгна пресипнал грак:

— Мира?

— Боя се, че Мира не може да те чуе, Бисиса. — Гласът бе мек, мъжки, много тих, почти шепот.

В съзнанието й нахлуха спомени.

— Скафандър номер пет? — Изкопът на Марс. Окото, което се бе обърнало. Кръвта заблъска в слепоочията й. — Мира добре ли е?

— Не зная. Не мога да се свържа с нея. С никого нямам връзка.

— Защо?

— Нямам представа — отвърна изплашено скафандърът. — Основният ми енергоизточник е изключен. Преминах на минимален режим на действие и се захранвам от аварийния акумулатор. Предполагаемият му живот е…

— Няма значение.

— Аз естествено изпращам сигнал за бедствие.

Тя чу някакъв нов звук, нещо като дращене по твърдата обвивка на скафандъра. Имаше нещо отвън — или някой. Беше безпомощна, сляпа, затворена в неподвижния скафандър, а някой го изучаваше отвън. Паниката отново се надигна.

— Мога ли да се изправя? Искам да кажа — ти ще можеш ли?

— Боя се, че не. Разочаровах те, нали, Бисиса?

— Поне не би ли могъл да включиш визьора?

— Виж, това все още ми е по силите.

Внезапно нахлулата светлина я заслепи.

Тя надзърна навън и видя Око — сребърна сфера, източник на неразгадаема мистерия. Видя и собственото си отражение върху повърхността му, проснатия по гръб марсиански скафандър, като безпомощно зелено насекомо.

Но дали това бе същото Око? Дали все още беше на Марс?

Извъртя глава в шлема, опита се да надзърне зад Окото. Главата й беше натежала, като футболна топка, пълна с вода. Напомняше й борбата с ускорението във вертолета. Гравитацията бе по-силна от тази на Марс.

Зад Окото видя каменна стена. По нея имаше някакви електронни инструменти, закрепени здраво и свързани с кабел. Познаваше тази стена и това оборудване. Беше го сглобявала и монтирала сама, останки от разбитата Птичка, когато подготвяше тази крипта за лаборатория за изучаване на Окото.

Това беше Храмът на Мардук.

— Ето ме отново тук — прошепна Бисиса.

Изведнъж над нея се надвеси лице. Тя неволно се дръпна назад, но беше безпомощна, като уловен рак. Лицето принадлежеше на млад мъж, с хубави черти, мургав, с ясен поглед. Познаваше го. Но не можеше да е той.

— Абди? — Последния път, когато бе видяла Абдикадир, своя съекипник от Птичката, той беше напълно изтощен от Войната с монголите, а по лицето и тялото му имаше белези от сраженията. Това гладко лице бе твърде младежко, недокоснато.

Ето че още едно лице изникна в полезрението й, озарено от трепкащата светлина на лампата. И то бе познато, с огромни мустаци, но това бе по-старо, отколкото го помнеше, покрито с бръчки и бледо.

— Капитан Гроув — промълви тя. — Цялата банда е тук.

Гроув каза нещо, което тя не можа да чуе.

Гърдите я заболяха още по-силно.

— Скафандър. Не мога да дишам. Отвори закопчалките и ме пусни.

— Не мисля, че е разумно, Бисиса. Намираме се в непозната среда. Тези хора не са от екипажа на станция „Уелс“. Ако въобще съществуват… — добави загадъчно скафандърът.

— Отваряй! — нареди му тя ядосано. — Отменям всички разпореждания и инструкции, към които се придържаш. Задачата ти е да ме пазиш. Така че ме пусни, преди да съм се задушила.

— Бисиса, има и други инструкции, които са по-силни от твоята пряка заповед.

— Какви други инструкции?

— Инструкциите за планетарна защита.

Скафандърът бе програмиран да опазва Бисиса от Марс, както и Марс от Бисиса. В случай че Бисиса умреше, скафандърът трябваше да запази тленните й останки и да не допуска заразяване на марсианската среда. С други думи, при извънредни обстоятелства скафандърът бе инструктиран да се превърне в неин ковчег.

— Така е, но… ох, ние вече не сме на Марс! Не можеш ли да разбереш? Няма какво да пазиш! — Тя се напъна, но крайниците й оставаха все така неподвижни. Дробовете й се бореха със застоялия въздух. — Скафандър номер пет… За Бога…

Нещо се удари в шлема и главата й подскочи като зрънце в чаша. Лицевото стъкло отхвърча навън и в скафандъра нахлу свеж въздух. Миришеше на масло от кандило и озон, но въздухът бе богат на кислород и тя го вдиша с благодарност.

Над нея се надвеси Гроув. Стискаше чук и длето.

— Извинявай — рече той. — Но когато се налага… Опасявам се, че ти счупих скафандъра. — Все още говореше така, както го помнеше отпреди трийсет години, когато за последен път го бе срещнала на Мир.

Беше невероятно щастлива, че го вижда.

— Няма нищо — успокои го тя. — Е, добре, Скафандър, позабавлява се с мен. Лицевото стъкло е счупено и планетата е заразена. Сега ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?

Скафандърът се поколеба няколко секунди, след това закопчалките щракнаха отчетливо и гърдите й ръцете й бяха освободени. Тя лежеше, облечена с топлоизолиращия подскафандър.

— Чувствам се като рак в черупка — оплака се на Гроув.

— Позволете да ви помогна — предложи услугите си момчето, което приличаше на Абдикадир. Двамата с Гроув я уловиха за ръцете и я измъкнаха от скафандъра.