Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (47)

47: Възможности

Юли 2070

Юрий нахлу тичешком и разпъна екрана на масата.

— Най-сетне получих съобщение от Мир…

Екранът започна да се изпълва с картини от светове, размазани снимки и синьо-бели рисунки с молив.

Втора консерва на станция „Уелс“, или „Къщата“, както я наричаха, разполагаше с голяма надуваема маса, използвана за общи вечери, заседания и работно пространство. Масата се състоеше от модули, можеше да се разглобява на две или на три части. Поредното решение на проблемите с психологията на затвореното пространство, помисли си Мира. Членовете на екипа дори не бяха длъжни да се хранят заедно, ако не искаха.

В този момент обаче всички ненужни предмети от масата бяха изтикани настрана. Юрий се опитваше да намери някакъв смисъл в снимките на алтернативния Марс, които телефонът на Бисиса предаваше мъчително бавно по непостоянната връзка, съществуваща благодарение на Окото. Само Ханс Крийчфилд не участваше в анализа на заплахата от К-бомбата: заяви, че ще е по-полезен при своите любими машини.

Що се отнася до Мира, Алексей и Грендъл Спет, тъй като нямаше с какво да допринесат, те седяха встрани, до чашите с изстиващо кафе, и се мръщеха.

Едва напоследък Мира бе започнала да забелязва колко занемарена и сиромашка е обстановката на станцията, сравнена с луксозния, богаташки, изпълнен със светлина интериор на Циклопите. И все пак, както ги увери Атина, те бяха във фокуса на реакцията срещу тази заплаха с космически пропорции. Взривът в астероидния пояс бе забелязан на всички човешки светове. На Земята бе довел до замиране на живота — там хората все още се измъчваха от спомените за Слънчевата буря и бяха готови да се сврат в бункери и подземни убежища при първия признак за опасност.

Но времето изтичаше. И на Марс вече се усещаше нарастваща паника. Земният кораб „Освободител“ бе само на няколко дни път — и всички знаеха с каква цел пристига.

 

 

— Е, добре — заяви Юрий. — Това е, с което разполагаме. Предполагам, всички сме съгласни, че вселената на Мир съдържа набор от времеви отрязъци. Нещо като витрина на живота в Слънчевата система, с акцент върху оптималните условия на всеки от световете.

— Всички деца на Сол в най-красивата им изява — каза Грендъл. — Но това няма да продължи дълго. Имам предвид, че и Венера, и Марс са достигнали върха на биологичното си разнообразие още в ранните дни на Слънчевата система, когато Слънцето е било доста по-хладно. А доколкото нашите специалисти успяха да преценят, слънцето на Мир отговаря на нашето в периода около тринайсети век. Това слънце е твърде горещо за тях. Няма да издържат дълго.

— Всички тези светове — посочи Юрий — идват от нашето далечно минало. Въпросът е какво са преживели оттогава до днес, какво се е случило, за да изглеждат по този начин сега. Да вземем за пример Венера. Смятаме, че можем да си обясним много неща там. Така е, нали? — Той ги огледа поред. — Парников свят, изгубил контрола върху равновесието си, с изпарени океани и изгубени завинаги водни запаси…

Някога Венера е била влажна, синя и безоблачна. Твърде близо до Слънцето, тя прегряла и океаните й се изпарили. След като водата била изгубена в околния космос, Венера се сдобила с нова, по-плътна атмосфера, покривало от въглероден двуокис, изтръгнато от скалното дъно, и парниковият ефект отново започнал да се усилва, докато накрая нажежената почва не засияла в яркочервено.

— Страховита гледка, но мисля, че я разбираме. Значи поне за Венера разполагаме с достоверен модел. Така е, нали? — Юрий отново ги изгледа. — Но да продължим с Марс. Някога Марс е бил планета, подобна на Земята, но — твърде малка и твърде далече от Слънцето — тя изстинала и изсъхнала. Дотук няма съмнение. А сега — погледнете това.

— Нещо се е случило тук — продължи уверено Юрий. — Нещо наистина ужасно.

Мира разбираше за какво говори. Беше като удар с чук по оголен череп, ужасяващ сблъсък с нещо, попаднало върху северния полюс. Достатъчно силен, за да създаде Ваститас Бореалис, кратер, обхващащ цялото северно полукълбо.

Всички веднага осъзнаха каква може да е причината.

— К-бомба — заяви Алексей. — С мощност, съответстваща на масата на Марс. И насочена право срещу северния полюс. Такъв ще е резултатът. Но защо, в името на Сол? Защо е трябвало да удрят Марс, а не Венера?

— Защото Венера е била безвредна — тросна се Юрий. — Била е воден свят. Дори там да се е появил разум, той е бил скрит на океанското дъно, използвал е метали от геотермалните разломи и прочее. Такава цивилизация просто не излъчва сигнали, които могат да бъдат забелязани отдалече. Пътища, градове.

— За разлика от марсианците — обади се Мира.

И за награда бяха получили един силен, стерилизиращ удар.

Грендъл се надигна развълнувано.

— Струва ми се, че забелязвам елементи от някаква стратегия. Изглежда, целта на Първородните е да потискат развитието на напреднали технологични цивилизации. Но те действат… пестеливо. Ако някоя звездна система стане източник на опасения, първо я удрят със Слънчева буря. Грубо, като замятане с одеяло, но пък евтин начин за стерилизиране на цялата система. Обзалагам се, че ако се заровим по-дълбоко под повърхността, ще открием белези за поне още една Слънчева буря в далечното минало. И след като тя не си е свършила работата, ако светът продължава да поражда опасения, идва ред на „хирургичния“ удар. Както са постъпили с Марс. И както възнамеряват да постъпят със Земята.

— Вярно, че са доста последователни — подхвърли замислено Юрий.

— А ние знаем от Атина и нейния Очевидец, че не сме единствените. Операциите на Първородните не са ограничени от времето или пространството. Пред тях огън поглъща, а зад тях пламък пали; пред тях земята е като градина Едемска, а зад тях като опустошена степ, и за никого няма да има спасение от тях, ако перифразираме пророк Йоил.

Мира повдигна вежди.

— Хайде да не бъдем лицемери. Може би мегафауната на Австралия и Америка е изпитвала същото по отношение на нас.

— Те са като богове — продължи Алексей, все още в апокалиптично настроение. — Може би трябва да ги почитаме.

— По-добре недей — сгълча го сухо Юрий. — Марсианците не са го направили.

— Така е — потвърди Ели, която току-що бе влязла в стаята и разгъваше своя екран. — Марсианците са предпочели да отвърнат с удар. И може би ние също ще можем. — Усмихваше се сред всеобщата мрачна атмосфера.

— Спомняте ли си това? — Тя показа на разгънатия екран познатата серия фигури:

 

 

— Накарах няколко анализиращи програми да поработят над него. Накрая всички постигнаха съгласие — и тъкмо навреме — и ми се струва, че уловиха смисъла.

— Да чуем — почти нареди Юрий.

— Погледнете тези фигури. Какво виждате?

Алексей започна да изброява:

— Триъгълник, квадрат, петоъгълник и шестоъгълник.

— По колко страни?

Юрий продължи:

— Три, четири, пет, шест.

— И ако продължим в същата последователност? Какво следва?

— Седем страни. Седмоъгълник. Осем. Осмоъгълник. — Той погледна объркано Мира. — Деветоъгълник?

— Не знам — засмя се Мира.

— И после? — попита Ели.

— Десет страни — продължи Алексей послушно, — единайсет, дванайсет…

— А още по-нататък? Къде свършва тази последователност?

— В безкрая — заяви Мира. — Многоъгълник с безкраен брой страни.

— Който всъщност е?…

— Ами… кръг.

— Ели, кажи ни какво смяташ, че си открила — настоя Юрий.

— Марсианците не са успели да отблъснат своята К-бомба или каквото са използвали срещу тях Първородните. Но струва ми се, че това е символичен запис на постигнатото от тях. Започнали са с това, което са били в състояние да построят — триъгълник, квадрат, все прости фигури. И са екстраполирали. Опрели са се на ограничен брой възможности, за да пленят безкрая. Заловили са Окото, спотайващо се под повърхността, за да наблюдава мига на окончателното разрушение. — Погледна Алексей. — Отправили са предизвикателство към боговете, Алексей.

— Колко вдъхновяващо — изсумтя кисело Грендъл. — Но в края на краищата марсианците са били унищожени. Жалко, че не са тук, за да ги помолим за помощ.

— Но те са тук — възрази Ели.

Всички се извърнаха към нея.

Умът на Мира заработи на бързи обороти.

— Тя е права. Ако имаше начин да пратим съобщение, не на нашия Марс, а на този от Мир? Само че там няма космически кораби.

— Нито радио — добави Алексей.

— И така да е… — Мира млъкна замислено.

— За какво всъщност говорите? — попита ядосано Юрий.

— В началото бихме могли да пратим само тези символи — заговори припряно Ели. — Колкото да им покажем, че разбираме. Да провокираме реакция у марсианците от Мир. Може би поне част от тях ще са от времевия отрязък, в който знаят за Първородните.

Грендъл поклати глава.

— Сериозно ли говориш? Предлагаш да изпратим съобщение в паралелна вселена, където се надяваме да съществува частица от марсианска цивилизация. Намирисва ми на евтина космическа опера. Или не съм разбрала правилно?

— Грендъл, едва ли моментът е подходящ да се уповаваме на здравия си разум — въздъхна Мира. — Нито един от конвенционалните методи на военните не даде нужния резултат. Следователно ни трябва необичаен подход. Спомнете си само какви усилия отне създаването на слънчевия щит, колко психологически бариери трябваше да бъдат пречупени. Изглежда, е ударил часът да го направим отново.

Изведнъж бликна поток от въпроси и предложения. Достатъчно сигурна ли бе връзката през марсианското Око с телефона на Бисиса? И как въобще американци от деветнайсети век, затиснати от настъпващи ледове, биха могли да разговарят с Марс? Чрез телепатия?

Много въпроси, малко отговори.

— Добре — заговори бавно Юрий. — Но най-важният въпрос е какво да правим, когато марсианците отговорят? И какво биха могли да направят те?

— Да отблъснат К-бомбата с триножни бойни машини и топлинни лъчи — подхвърли подигравателно Грендъл.

— Говоря сериозно — заяви Юрий. — Трябва да обмислим внимателно всички възможности. Да подготвим няколко сценария. Ели, може би ти ще се заемеш с това. Да проиграеш възможните реакции на бомбата.

Ели кимна.

— Дори ако Бисиса открие начин да го направи, струва ми се, че трябва да си запазим правото на вето, докато не разберем какво точно ще предприемат марсианците — каза Алексей. — Освен това ще е добре да запознаем с това Атина. Решението не може да е само наше.

— Съгласен — кимна Юрий. — Хайде стига вече приказки, чака ни работа. Нали? Освен ако някой няма по-добра идея. — Гневът му се бе сменил с въодушевление. — Ей! Какво сте увесили носове? Зная, че сега сме като заспали зимен сън мечки. Но ако от тази работа излезе нещо, ще станем част от историята. Ще ни изтипосват на мащабни платна. Като подписването на Декларацията за независимостта.

— Поне да се бях обръснал — подсмихна се Алексей.

— Стига дърдорене — сряза ги Грендъл. — Да се захващаме за работа.