Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (18)

18: Марс

Пътуването бе към своя край.

Дори сега Алексей не позволяваше да разговарят за важни неща в кабината на „Максуел“, макар да се намираха на милиони километри от най-близкото човешко същество.

— Никога не знаеш кой може да те подслушва — обясни той. И макар че разполагаха с повече пространство, отколкото на борда на паяка, заради хартиените прегради, които не изолираха звука, Мира и Бисиса нямаха никаква възможност да се усамотят.

Никой не говореше. Атмосферата бе същата като на паяка.

След неизвестно колко време — можеха да съдят за времето единствено от постепенното смаляване на Слънцето — Марс запросветва в мрака. Бисиса и Мира втренчиха любопитни погледи през прозорците на мостика.

Приближаващият ги свят беше скулптура в оранжево-червено, с просторни петна от сивкава мъгла над северната полусфера. Сравнен със Земята, която от космоса бе ярка колкото дневно небе, Марс изглеждаше странно потъмнял, мрачен и смълчан.

Но докато се приближаваха и постепенно излизаха на орбита, Бисиса се научи да разчита този нов и непознат ландшафт. Имаше високи назъбени южни планини, исполинските планински вериги на Хелас, а на север очевидно далеч по-младите равнини на Васитас Борелис. Бисиса бе учудена от това колко е голямо всичко на Марс. Каньонната система Валес Маринерис се простираше върху една четвърт от планетната обиколка, а вулканите Тарсис бяха като огромна магмена деформация, нарушаваща формата на планетата.

Тези неща би видяла и ако бе посетила планетата през 1969. Но сега бе 2069 и марсианската атмосфера бе нашарена от яркобели облаци от водна пара. При една от обиколките „Максуел“ ги отведе съвсем близо до връх Олимп, където черен дим се издигаше от кратер, достатъчно голям, за да погълне Ню Йорк с все предградията.

Белезите от Слънчевата буря бяха съвсем забележими върху това ново лице на Марс, но същото можеше да се каже и за следите от човешка дейност. Най-голямото селище на Марс беше Порт Лоуел, екваториално сребристо петно в покрайнините на изпепелените южни хълмове. Пътища се простираха във всички посоки и по странен начин напомняха за несъществуващите марсиански канали, родени от въображението на първите земни наблюдатели на тази планета. И сред тези пътища и селища се мяркаха зелени петна — живот от Земята, процъфтяващ под стъклени похлупаци в марсианската почва.

Но Мира й посочи и други зелени райони, цял пояс, обхващащ северните равнини, сгушен в полите на Хелас, тъмно и далеч по-злокобно петно. Това вече нямаше нищо общо със Земята.

Алексей каза, че ще прекарат няколко нощи в Лоуел. Веднага щом се освободял някой всъдеход, щели да продължат на север — чак до полюса, научи тя с нарастващо безпокойство. Погледна плътния похлупак от мъгла, закрил северния полюс, и се зачуди какво ли може да се спотайва отдолу.

Прекараха цял ден в орбита около Марс, та нежният натиск на слънчевата светлина да регулира орбитата на „Максуел“. След това откъм Лоуел се приближи тумбест и тромав космически съд.

Единственият член на екипажа на совалката беше жена, някъде към двайсетгодишна. Беше стройна и крехка, облечена с яркозелен комбинезон, със слабо лице и елегантна татуировка на бузата.

— Здравейте. Аз съм Пола. Пола Ъмфравил.

Пола я погледна засмяно и Бисиса почти ахна.

— Извинете. Аз просто…

— Не се тревожете. Много хора от Земята реагират по този начин. Приятно ми е, че помнят тъй добре майка ми…

За поколението на Бисиса лицето на Хелена Ъмфравил бе едно от най-известните на всички човешки светове — не само заради участието й в първата пилотирана експедиция до Марс, но и заради забележителното откритие, което бе направила малко преди смъртта си. Пола спокойно можеше да мине за нейна двойничка.

— Не аз съм важната сега. — Тя разпери ръце. — Добре дошли на Марс! Мисля, че ще се заинтригувате от това, което ще откриете тук, Бисиса Дът…

Совалката се спускаше плавно. Пред погледа на Бисиса сбръчканото лице на Марс се превръщаше в прашен пейзаж и небето постепенно се обагряше в охрено сияние.

Пола не млъкваше — вероятно си мислеше, че така успокоява нервните пасажери.

— По правило се налага да се извинявам на земните посетители — особено ако ще пътуват за полюса като вас. Ще се спуснем на север от екватора и оттам ще продължим за полюса с наземен транспорт. Повечето обслужващи станции са разположени на „Лоуел“ или в другите бази около екватора, тъй като екваториалният пояс е бил най-лесно достъпен за първите колонисти с техните химически ракети…

Мира — очевидно се интересуваше много повече от Пола, отколкото от Марс — каза малко притеснено:

— След Слънчевата буря се насочих към астронавтиката. Хелена Ъмфравил беше моят идол — изучавах живота й. Не знаех, че има дъщеря.

Пола повдигна рамене.

— Не е имала, преди да отлети за Марс. Но е искала дете. Знаела е, че на „Аврора 1“ ще прекара месеци, окъпана в космическа радиация. Ето защо, преди да замине, оставила яйцеклетка, или някакъв друг генетичен материал. По време на Слънчевата буря го преместили в Хибернакула. А след бурята баща ми… Както и да е — ето ме и мен. Разбира се, мама няма как да знае за съществуването ми. Мисля си, че сигурно щеше да се гордее, ако имаше начин да разбере, че работя на Марс и в известен смисъл продължавам нейното дело.

— Сигурна съм, че щеше да се гордее — каза Бисиса.

Приземяването стана бързо и лесно, на площадка, изградена от нещо, което наподобяваше стъкло, може би шлифована магма. Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство. Това беше Марс. Отвъд равната площадка всичко бе червеникавокафяво: земята, небето, дори далечният блед диск на Слънцето.

Към тях се доближи малък автобус с изпъкнали прозорци — приличаше на играчка върху големите си меки колела. Беше боядисан в зелено, като комбинезона на Пола — „Разбира се, помисли си Бисиса, трябва да използваш зелено, ако искаш да се различава добре на червения фон на Марс“. Тя се пъхна през тесния люк, след Пола, докато Алексей и Мира товареха багажа. Автобусът с тапицираните с кожа седалки можеше да е дошъл от всяко летище на Земята.

Докато подскачаха по пътя, Пола ги запозна с околностите. Изглеждаше горда от всички тукашни постижения и готова да сподели ентусиазма си с новодошлите.

— Намираме се на дъното на каньона Арес Валис. Бил е оформен в праисторически времена при разтопяването на гигантски ледник, чиито води са се оттичали от южните планини.

Според учените това древно бедствие бе продължило не повече от десет-двайсет дни, когато река, десетки пъти по-пълноводна от Мисисипи, си бе проправила път през някогашните скали. Изглежда, подобни събития бе имало навсякъде по протежение на огромната граница, на която марсианският север се е сблъсквал с юга и когато цялото северно полукълбо се е снижило под морското равнище, като огромен кратер, оформен върху половината планетна повърхност.

— Сега вече разбирате защо са пратили екипажа на „Аврора“ тъкмо тук за първата експедиция. Нещо повече, още през далечната 1990-а НАСА е изпратила сондата „Патфайндър“ да изследва същия район…

Бисиса попиваше жадно думите й. Тази прашна равнина, обсипана с наподобяващи масивни плочи канари, приличаше толкова много на Земята и същевременно бе тъй различна от нея. Колко жалко, че никога нямаше да може да докосне с гола ръка тези прашни скали и да вдиша разредения въздух.

Докато приближаваха куполите на „Лоуел“, подминаха редица цилиндри, изправени върху триножници. Бисиса си помисли, че приличат на енергийните лазерни установки, захранващи космоелеватора. Марсианците все още нямаха свой космоелеватор, но очевидно се готвеха да го построят.

Сетне зад прозореца се заредиха плочи от черно стъкло, над които стърчаха флагове. Бисиса си помисли, че майката на Пола също е погребана тук, заедно с онези членове от екипажа на Боб Пакстън, които не са издържали дълго на местните условия. Както долината на Арес бе променена до неузнаваемост от този древен катаклизъм, така със сигурност подвигът на екипажа на „Арес“ бе оставил неизличима следа в човешката история.

Автобусът се приближи до най-големия купол и се изкатери безшумно в депото.

Слязоха, минаха през свързващия ръкав и се озоваха в самия купол. Беше озарен от големи флуоресцентни лампи. Беше шумно, звуците отекваха в стените.

Покрай тях минаваха хора в зелени комбинезони като този на Пола. Изглеждаха погълнати от проблемите си и само малцина поглеждаха Бисиса и спътниците й. Тя си помисли, че за тези хора новодошлите са също толкова интересни, колкото туристи в станция на Южния полюс на Земята.

Алексей, изглежда, долови настроенията й, защото побърза да ги извини:

— Не им обръщай внимание. Не забравяй: всеки твой дъх се плаща от техните данъци…

Бисиса забеляза, че малцина от марсианските жители носят идентификационни татуировки.

Отнесоха багажа в стаичките на миниатюрния „хотел“ и Пола предложи да запълнят оставащите им часове в „Лоуел“, като ги изведе на разходка. След малко вече крачеха из свързаните с тунели куполи, някои от които бяха толкова ниски, че се налагаше да се навеждат.

Обяд си купиха на автоматичен шубер в един от куполите. Земните кредитни карти вървяха, но купите с лепкава каша и горчиво кафе бяха доста скъпи.

Докато се хранеха, наблизо премина групичка засмени ученици. Бяха кльощави и шумни и Бисиса не успя да определи по дребните им личица и клечестите тела на каква възраст са. Отдалечиха се с големи подскоци.

— Първо поколение марсианци — каза Алексей. — Израсли при по-ниска от земната гравитация. Следващото поколение — техните деца — ще са още по-интересни…

Бисиса съжали, че не може да им се порадва още малко — излъчваха неподправена човешка топлина.

В един голям прозрачен купол беше разположена ферма. Минаха между лехите с марули и зеле, покрай плитките езера, служещи за оризища, и резервоарите със зеленикава течност, от която растяха грах, боб и соя. Имаше дори плодни дръвчета, портокали, ябълки и праскови — растяха в саксии и очевидно бяха заобиколени от непрестанни грижи. В тази част на купола бяха изложени на розовата марсианска дневна светлина, но бледото сияние на далечното слънце се подсилваше от мощни лампи.

Продължиха нататък. Зад едва доловимия мирис на индустриален парфюм се усещаше миризмата на отходни води.

Стигнаха прозрачната стена на купола и Бисиса видя редици растения, които продължаваха от другата страна. Лъщяха по странен начин, сякаш бяха от стъкло, зеленото им бе по-наситено и не така искрящо като това на растенията около тях.

Но тя все още беше нова на Марс. Трябваше й малко време, преди да осъзнае, че тези редове тъмнозелени растения виреят безметежно от външната страна на херметически изолирания купол.

— О, Божичко!

Алексей се разсмя.

Навлязоха в по-оживен район. Минаха покрай едно училище и на Бисиса й се прииска да влезе и да разбере какво учат тези дечица — какво например знаят за Земята? Но не посмя да помоли Пола за това.

Видяха и един бар, „При Ски“, на името на Скиапарели, откривателя на „каналите“. В бара се предлагаше алкохол — плодни вина и уиски. Опитаха ябълково вино. Според Бисиса беше слабо.

— Ниска гравитация, ниско атмосферно налягане — обясни Алексей. — Тук е по-лесно да се напиеш обаче.

Последният купол, който огледаха, бе и най-големият и изглеждаше най-впечатляващ. Беше конструиран от плоскости, положени върху огромни подпори от материал, който Мира нарече „лунно стъкло“. Вътре обаче имаше много неизползвана площ. Ако се изключеха няколко помещения, предназначени за складове и малки работилници, останалата част се състоеше от прашни прегради, разхвърляни кабели и шахти под незавършени подове.

— Сякаш не знаят какво да направят тук — подметна Бисиса.

— Защото изборът не е бил на марсианците — отвърна Бисиса. — След Слънчевата буря имаше много прочувствени приказки за това какво се е случило с екипажа на „Аврора“ и доста пари се вляха в изграждането на марсианските селища. Това е един от резултатите. Трябваше да е късче от Земята, тук, на Марс. — Махна с ръка. — Тези стъклени подпори са демонтирани от самия щит. Така че това е нещо като мемориал. Трябваше да има синьо небе, проектирано върху купола. Щяха да го нарекат Оксфордския цирк.

— Майтапиш се.

— Не — отвърна Алексей. — Говореше се дори за зоопарк. Домашни животни. Може би един-два слона, не зная. Щяха да ги докарат като зиготи.

— И време като на Земята — вътре в купола — продължи Пола. — Даже успяха да пуснат част от всичко това, когато бях съвсем малка. Гръмотевичните бури бяха доста страшни. Но после машините се развалиха и никой не искаше да ги поправя. Защо ни е? Повечето от нас никога не са виждали Земята, не тъгуваме по нея. Имаме си наше марсианско време. — Тя се усмихна по-широко и лицето й отново заприлича на това на Хелена.

Късно вечерта Бисиса се прибра в миниатюрната колкото клетка за маймуна стаичка, която сякаш трябваше да й припомня, че не е гост тук, че не е добре дошла и че от нея се очаква да свърши определена работа и да си върви.

Но над главата й имаше лавица с книги — истински хартиени книги, или поне точни копия. Повечето бяха издания на класически романи за Марс, какъвто си го бяха представяли в епохата преди полетите в космоса — от Уелс през Уейнбаум и Бредбъри до Робинсън и отвъд него. Беше й приятно да прелиства тези стари книги. За първи път, откакто бе пристигнала, тя си помисли колко много човешки мечти са били вложени в Марс.

Легна. Прочете няколко глави от „Марсиански прах“, роман от някой си Мартин Гибсън. Увлекателна мелодрама, която, в комбинация с ниската гравитация, й помогна да се унесе в сън.