Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (52)

52: Парадът

Бисиса и Емелайн излязоха за последен път от апартамента. И двете бяха натоварени с вързопи и чанти. Небето беше оловносиво, но поне не валеше.

Емелайн заключи грижливо вратата и прибра ключа в един от джобовете на коженото си палто.

Разбира се, никога вече нямаше да се върне тук и не след дълго ледът щеше да срути сградата. Но въпреки това залости вратата. Бисиса не каза нищо — тя би постъпила по същия начин.

На свой ред Бисиса провери няколко пъти дали е взела най-важната си вещ — малкия телефон, скътан във вътрешния джоб заедно с батериите от скафандъра.

След което се отправиха към Мичиган Авеню.

„Мичиган“, бетонен каньон, прокаран между почернели небостъргачи и затворени магазини, открай време бе тунел за ветровете и Емелайн и Бисиса извърнаха лица, за да запазят очите си от ледения вихър, идещ от север.

Но процесията вече се събираше: хиляди граждани, скупчени върху замръзналата кал, бавно оформяха колона. Бисиса изобщо не си бе представяла, че в Чикаго все още има толкова много хора. Виждаха се всякакви превозни средства, от каруци до елегантни файтони и едноместни каляски, в които бяха впрегнати яки, покрити с гъста козина и привикнали към северните условия коне. Дори градските конски трамваи се бяха подредили, готови за последен път да повозят пътници.

Повечето хора вървяха пеша, уловили за ръка децата или внуците си. Почти всички бяха навлекли дебелите си кожени дрехи, но някои бяха решили да отправят предизвикателство срещу настъпващата стихия и носеха най-хубавите си неделни облекла: виждаха се смокинги, дълги рокли и цилиндри. Дори градските проститутки бяха излезли на светло. С начервени устни, руж на бузите и разноцветни дрехи, изпод които се подаваха голите им крака, те се смееха вресливо и флиртуваха като палави птици. Над всичко това се носеше постоянна глъчка.

Парадът щеше да се предвожда от лъскава черна каляска, спряна пред хотел „Лексингтън“. В нея трябваше да се качат градските първенци, роднините и съюзниците на кмета Райс. Говореше се, че Томас Едисон също щял да бъде настанен в карета, изработена по негов проект, с отопление от преносим електрически генератор.

Каретата на Райс от лакирано дърво, украсена с черни панделки, беше в челото на колоната и Бисиса с изненада видя, че я тегли мамут. Животното очевидно беше неспокойно — повдигна глава и дългите му жълтеникави бивни щръкнаха във въздуха. Изплашените укротители започнаха да го налагат с тояги и мамутът нададе свиреп оглушителен рев, който отекна в прозорците на небостъргачите. „Страхотно шоу за Райс — помисли Бисиса, — стига чудовището да не реши да се разиграе“. Защото тогава от каретата щяха да останат само трески.

Всичко това бе само спектакъл и нищо повече и Бисиса се възхищаваше на Райс и съветниците му, че го бяха организирали по този начин. И за избора на датата. На Мир днес беше четвърти юли — според календарите, изработени от университетските астрономи.

Но този парад в чест на Деня на независимостта бе всъщност окончателното изоставяне на стария Чикаго. Тези хора не бяха празнуващи, а бежанци, и ги очакваше голямо изпитание, дълъг и мъчителен поход през покрайнините на града и на юг, с надеждата да открият своя нов дом отвъд ледовете. Дори сега имаше такива, които отказваха да се присъединят, престъпници и хедонисти, пияници и безделници, както и обикновени граждани, които просто се бяха заинатили и не искаха да изоставят домовете си. Никой не вярваше, че ще преживеят следващата зима.

Поне още известно време тук щеше да има живот. Но днешният ден бележеше края на цивилизования Чикаго. Зад несекващата човешка глъч Бисиса долавяше пукота на настъпващия лед.

Емелайн я отведе при тяхното място в процесията, сред порядъчни граждани, струпани зад първите няколко карети. Строени в каре барабанисти очакваха сигнал за началото, стиснали палките. Бяха с тънки кожени ръкавици.

Бързо откриха Хари и Джошуа. Хари, по-големият син, беглецът от семейството, се бе върнал да помогне на майка си да напусне града. И двамата бяха високи, слаби и мускулести, облечени в кожени дрехи и с лица, намазани с тюленова мас срещу студа. Приличаха на хора, свикнали със суровите условия на този нов свят. С тях, помисли си Бисиса, преходът нямаше да е толкова труден.

Джифорд Окър си проправи път през тълпата към тях. Беше се увил в огромно черно кожено палто и бе нахлузил килнат на една страна цилиндър. Носеше само малка раница, от която се подаваха навити на руло карти.

— Мадам Дът, госпожо Уайт. Радвам се, че ви открих.

— Много сте се натоварили, професоре — подметна игриво Емелайн. — Какви са тези документи?

— Звездни карти — отвърна той с твърд глас. — Истинското съкровище на нашата цивилизация. И няколко книги — о, какъв ужас, че не успяхме да евакуираме библиотеката! С всяка книга, изгубена сред ледовете, си отива и по малко от миналото ни. Що се отнася до личните ми вещи, имам роби носачи, които ще се погрижат за тях. Наричат се стажанти.

Поредната непохватна професорска шега. Бисиса се засмя любезно.

— Мадам Дът, знаете, предполагам, че Джейкъб Райс ви търси. Ще почака, докато процесията потегли. Но иска да отидете при него в каретата. Вече е взел там Абдикадир.

— Така ли? Мислех, че Абдикадир ще е с вас. — Абди бе започнал работа по няколко астрономически изследвания заедно със студентите на Окър.

Професорът поклати глава.

— Кметът винаги получава каквото иска.

— И какво всъщност иска?

Окър повдигна вежда.

— Мисля, че знаете. Да измъкне от вас всичко, което знаете за Александър и неговата империя. Копия от зората на историята и парни двигатели — признавам, че дори аз съм заинтригуван!

Тя се усмихна.

— Той да не мечтае за световно господство?

— Погледнете от негова страна на нещата — рече Окър. — Това е заключителният етап на един грандиозен проект, преместването от стария Чикаго в новия, дело, погълнало енергията му за много години. Джейкъб Райс все още е млад мъж, ентусиазиран и енергичен, и предполагам, трябва да сме доволни от това, защото инак едва ли бихме стигнали толкова далече. Но сега той търси ново предизвикателство.

— Светът е доста голям все пак — посочи Бисиса. — Има място за всички.

— Но не е безкраен — възрази Окър. — Връзките ни с народите от другата страна на океана трудно могат да се определят като приятелски. Райс не е Александър, убеден съм в това, но нито той, нито Великият цар биха се подчинили на чужда воля. Всъщност, знаете ли, може би има кауза, за която заслужава да се бием. Райс прие присърце това, което вие с Абдикадир казахте за бъдещето. И поиска от учените, и най-вече от мен, да потърсим начини да избегнем края на вселената — или, може би, да избягаме от нея.

— Брей! Наистина мисли с размах.

— И виждате ли, смята, че господството над целия свят е необходимата първа стъпка към това.

„И нищо чудно да се окаже прав — помисли Бисиса. — Ако единственият начин да се върнем на Земята е през Окото във Вавилон, битката за завладяването на града е неизбежна“.

Окър въздъхна.

— Проблемът е, че попаднеш ли под влияние на човек като Райс, измъкването е невъзможно. Трябваше да се сетя навреме. А за вас е време да решавате, Бисиса Дът — помислете какво искате.

Тя не се поколеба нито миг.

— Постигнах това, заради което дойдох тук. Сега трябва да се върна във Вавилон. От Вавилон пристигнах в този свят, там е и единствената връзка с дъщеря ми. И мисля, че трябва да отведа и Абдикадир. Дворът на Александър се нуждае от интелигентни хора като него.

Окър се замисли, после каза:

— Получихме много от вас, мадам Дът, не на последно място съзнание за мястото ни в тази чудна галерия от множествени вселени. Войните на Джейкъб Райс не са ваши войни, нито целите му съвпадат с вашите. Когато настъпи нужният момент, ще ви помогнем да се освободите от него. — Погледна Емелайн и синовете й и младежите кимнаха, че са на тяхна страна.

— Благодаря — отвърна трогната Бисиса. — Но какво ще стане с вас, професоре?

— Каменните основи на новата обсерватория в Ню Чикаго вече са положени. Това е моята мечта, нищо друго не ме интересува. — Той погледна към гъстите облаци над тях. — Знаете ли, понякога се чувствам привилегирован само задето попаднах тук, на Мир. Озовах се в съвсем друга вселена, в която мога да изучавам много и различни светове. Ако ме измъчва нещо, това е постоянно влошената видимост. С удоволствие бих се издигнал над облаците на Мир — бих отлетял например с някоя космическа платноходка до Луната или до другите светове. Не ми го побира умът как може да бъде постигнато подобно нещо, но след като Александър Велики използва парни машини, защо в Ню Чикаго да не погледнем към звездите? Какво смятате по въпроса? — Той се захили и изведнъж придоби съвсем момчешки вид.

Бисиса също се усмихна.

— Мисля, че идеята ви е чудесна.

Емелайн стискаше ръката на Хари.

— Хубаво де, вие си гледайте звездите. А аз искам само късче свободна от лед земя, в което и да е време. А що се отнася до бъдещето — петстотин години казвате? Че тогава нито мен, нито момчетата ми ще ни има. Мисля, че е достатъчно далече.

— Мъдра жена — съгласи се Окър.

Изсвири ловен рог.

Сред тълпата се надигнаха възторжени викове. Мъже, жени и деца се размърдаха, нарамили багажа си. Зацвилиха коне. Множеството закрачи по калната улица.

Блеснаха светлини и заслепиха Бисиса. Огромни прожектори, качени на небостъргачите, озаряваха стените, по които бяха накачени звездни флагове. Възгласите станаха по-силни.

— Украсата е от световното изложение — обясни засмяна, но през сълзи, Емелайн. — Имам доста резерви спрямо Джейкъб Райс, но не мога да отрека, че действа със стил! Какъв красив начин да се каже последно сбогом!

Барабанистите подхванаха ритъм, подходящ за парадна стъпка. Мамутът на Райс изрева още веднъж и бавно пое напред. Тълпата бе толкова скупчена, че трябваше да изминат няколко минути, преди редицата на Бисиса и Емелайн да потегли по Мичиган Авеню към парка „Джаксън“. От двете страни на колоната яздеха войници, въоръжени с копия и пушки и с жълти превръзки на ръкавите — те трябваше да пазят хората от дивите животни. Дори жълтеникавите трамваи задрънчаха за последен път, макар че едва ли щяха да откарат пътниците си много далече.

Докато маршируваха, чикагците подхванаха песен, в ритъма, подаван от барабаните. Първо изпяха „Моята родина, Господи“, след което продължиха в същия патриотичен дух с „Америка“ и „Звездното знаме“. После продължиха с една песен, която Бисиса бе чувала многократно — шлагер от 1890-а на Тин Пан Али, чикагци го обожаваха. Меланхолична песничка за възрастен мъж, изгубил своята любима. Тъжните гласове се издигаха и отекваха в стените на изоставените сгради. Песен за изгубените надежди.

Бисиса чу хрущене на стъкло, пиянски смях и после приглушена експлозия. Погледна назад и видя пламъци, — вече обгръщаха горните етажи на хотел „Лексингтън“.