Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (38)

38: Разходка на открито

Март 2070

Юрий и Грендъл поканиха Мира на екскурзия.

— Рутинна инспекция и събиране на образци — обясни Юрий. — Но ще имаш възможност да излезеш навън.

Навън. След месеци, прекарани в една скована от лед метална кутия, насред гладко и тънещо в мрак поле, тази дума имаше вълшебно въздействие върху Мира.

Но когато последва Юрий и Грендъл през мекия херметичен ръкав до вътрешността на всъдехода, си даде сметка, че само заменя едно затворено пространство с друго.

Грендъл Спет, изглежда, бе предугадила мислите й.

— Ще свикнеш — побърза да я успокои. — Ако не друго, поне ще смениш картината зад прозореца.

Юрий и Грендъл седнаха отпред, Мира се настани зад тях.

— Затегнахте ли коланите? — попита Юрий и натисна едно копче.

Люкът се затвори с тропот, ръкавът към базата се отдели със свистене и всъдеходът потегли.

 

 

Навън бе северно лято. Пролетта бе настъпила някъде по Коледа, с експлозивна сублимация на сух леден сняг, който се превръщаше в пара веднага щом слънчевите лъчи го докосваха, и за известно време видимостта се влоши още повече, отколкото през зимата. Но сега, когато пролетното топене бе приключило и зимната ледена шапка беше изчезнала, Слънцето се търкаляше ниско по безоблачното оранжевокафяво небе.

Това беше първото излизане на Бисиса с някой от всъдеходите на базата. Оказа се доста по-малък от чудовището, с което бе пристигнала от „Лоуел“; в миниатюрната кабина бяха натъпкани лаборатория, отделение за обличане на скафандри, кухня и тоалетна с мивка, където можеше да се изтрива с влажна гъба. Всъдеходът теглеше ремарке, което не съдържаше преносима ядрена енергостанция като „Дискавъри“ от Порт Лоуел, а метаноизгаряща турбина.

— Добиваме метан от марсианския въглероден двуокис — обясни Юрий високо, за да надвие ръмженето на двигателя. — Ханс нарича този процес ОНМ. Оползотворяване на място. Процесът е доста бавен и се налага да чакаме, докато резервоарът се напълни. Ето защо можем да си позволим само няколко излизания през годината.

— Трябва ви ядрен реактор — каза Мира.

Юрий се ухили.

— „Лоуел“ прибира най-доброто оборудване. За нас остава шлаката. Но усилието си заслужава. — Той чукна по таблото на всъдехода, сякаш се извиняваше.

— Не очаквай нещо особено от това пътуване — предупреди я Грендъл.

— Е, поне е нещо ново за мен — отвърна Мира.

— Всъщност ти ни правиш услуга. Според правилата при излизане във всъдехода трябва да има трима души. Но всички се дърпат и отказват, защото си имат работа. Обикновено излизам само аз, или Грендъл. Изкуственият интелект все мърмори, защото нарушаваме правилника.

— Не ни достига персонал — призна натъжено Грендъл. — По принцип станция „Уелс“ трябва да побира десет души. Но на Марс има толкова работа…

— Предполагам, че Ели категорично отказва да се отдели от Изкопа?

— Естествено. — Грендъл се намръщи. — Но тя и без това не е от нашите. Искам да кажа, че не е марсианка.

— Ами Ханс?

— Ханс е зает човек — обясни Юрий. — Когато не управлява станцията или не пробива дупки в леда, се занимава със своите ОНМ експерименти. Опитва се да живее от земята, тук, на Марс. Сигурно си мислиш, че северният марсиански полюс е странно място за подобни експерименти. Но тук има вода, Мира, точно под повърхността, под формата на лед. Не можеш да я откриеш на нито една от вътрешните планети, освен при нас и на Земята, разбира се.

— Е, Ханс не се ограничава само с това — добави Грендъл.

— Така е — кимна Юрий. — Всъщност марсианската ледена шапка има известно сходство със спътниците на Сатурн и Юпитер, които по принцип не са нищо повече от огромни топки твърд лед около скална сърцевина. Ето защо Ханс се опитва да разработи технология, която да ни помогне да оцелеем навсякъде.

— Доста амбициозен план.

— Така е — повтори Юрий. — Но в края на краищата той е южноафриканец, макар и само по майчина линия. Знаеш какви са африканците в наши дни. Те излязоха големите победители от Слънчевата буря — политически и икономически. Ханс е побъркан на тема Марс. А като африкански марсианец си поставя по-далечни цели…

 

 

След няколкочасово пътуване стигнаха покрайнините на спираловидния каньон.

Стената от омекнал лед се бе смалила и каньонът не изглеждаше особено дълбок, така че Мира предположи, че всъдеходът ще се спусне без особени затруднения на дъното. И наистина, в леда се виждаха стари коловози, водещи към вътрешността. Но по-нататък каньонът се разширяваше и задълбочаваше, извиваше плавно в далечината, като издълбана от природата магистрала.

Не се спуснаха веднага в каньона. Вместо това Юрий насочи всъдехода към ръба на стената и скоро от мрака изникна някакъв неясен насекомоподобен силует. Оказа се триножник с тясна платформа, на която бяха наредени различни прибори. Всъдеходът бе снабден с механична ръка, която се пресегна внимателно към платформата.

— Това е КЕП — обясни Юрий. — Контейнер за експерименти на повърхността. Нещо като метеорологична станция, към която е добавен сеизмометър, лазерни огледала и други прибори. Поставили сме цяла мрежа такива навсякъде из полярната шапка. — В гласа му се долавяше нескрита гордост.

— И защо е на платформа? — попита Мира.

— За да се издига над леденото покритие, което до края на зимата може да достигне дебелина няколко метра. А има и локални ефекти — можеш да си представиш какви температурни колебания търпи повърхността през различните периоди. Както и налягането. Затова датчиците са на стативи.

— Изглежда ми доста крехък. Сякаш може да падне при първия по-силен вятър.

— Не се тревожи, изчислил съм силата на вятъра. Това бебче няма да падне и при ураган.

— Твоя конструкция ли е?

— Негова — каза Грендъл. — И ужасно се гордее с нея. Ако виждаш някакво сходство с марсианските трикраки бойни машини от старите филми за нашественици, тя е напълно случайна.

— Всичките са мои бебчета. — Юрий отметна глава и се разсмя през гъстата си черна брада.

Докато стоеше на няколко метра от ръба на стената, всъдеходът изстреля още хитроумни машинки: „търкалящи се камъни“, подобни на кафези за птици топки с диаметър един метър, които се носеха по равната марсианска повърхност, и „умен прах“ — облаци черна пудра, състояща се от микроскопични сензори със собствен набор инструменти, захранвани от микровълновата енергия на небето или носени от вятъра.

— Над тези нямаме контрол — отиват там, където ги отнесе вятърът — обясни Юрий. — После се размесват със снега. Но идеята е цялата ледена шапка да се покрие със сензори, за да разполагаме с пълна информация за нея. Дори сега данните, които набираме, са в огромно количество.

След като се погрижиха за КЕП, всъдеходът слезе в каньона. Оказа се, че ледената стена се състои от множество слоеве, като скалните, разделени от други, още по-фини пластове — съвсем тънки, подобно на страници на книги, някои от които едва се различаваха. Всъдеходът се спускаше бавно и много внимателно, сякаш движенията му бяха програмирани. От време на време Юрий или Грендъл чукваха таблото и тогава всъдеходът спираше, а механичната ръка се протягаше да вземе образци: отчупваше парче от някой слой или пъхваше между слоевете прибор за измерване; понякога оставяше малък датчик.

— С това ще се занимаваме чак до дъното — обясни Грендъл. — Проби от пластовете. Търсим признаци за живот, настоящ или от миналото. Юрий се опитва да създаде глобална карта на геопластовете и движението им едни спрямо други през различните епохи. Лично аз не съм особено ентусиазирана от подобен проект. Но ако забележим нещо наистина интересно, ще излезем навън, за да го разгледаме. Пазим подобни упражнения за краен случай, защото сама се увери какво досадно занимание е обличането на скафандъра.

Юрий се разсмя отново. Всъдеходът продължаваше бавно да пълзи.

— Разговарях с Ели — поде малко неуверено Мира. — Долу в Изкопа. Тя ми разказа за преживяванията си покрай Слънчевата буря.

Грендъл се обърна и я погледна с вдигнати вежди.

— Оказала ти е голяма чест. На мен ми трябваха три месеца, за да стигна до това положение. При това аз съм нейният официален психотерапевт.

— Изглежда, е прекарала трудно детство.

— Аз самата бях на десет — заговори Грендъл. — Израснах в Охайо. Живеехме във ферма, далече от куполите. Татко построи бункер, както старите убежища от торнадо. Изгубихме всичко и след това ни натикаха в лагер за бежанци. Баща ми умря след няколко години. От рак на кожата. В лагера работех като милосърдна сестра. Исках да видя какво е да се занимаваш с медицина. Пък и споменът от безсилието, когато научих, че баща ми е неизличимо болен… След Слънчевата буря и лагера се включих към една програма за екологично възстановяване в Средния запад. Там обикнах биологията.

— Аз пък съм се родил след Слънчевата буря — обади се Юрий. — На Луната, от майка рускиня и баща ирландец. Известно време съм живял и на Земята. Като юноша работих в програмата за ековъзстановяване на канадския арктически пояс.

— Там ли обикна леда?

— Сигурно.

— И сега си тук — довърши Мира. — Сега си космически.

— Марсианец — поправиха я едновременно Грендъл и Юрий.

— Космически са онези, дето живуркат горе по скалните отломъци в небето — обясни Юрий. — Марс е Марс, и толкова. Не сме длъжни да споделяме техните амбиции.

— Но го правите, когато става дума за Окото в Изкопа.

— За него да, естествено — съгласи се Юрий. — Но бих предпочел да се огранича само с това. — Той махна с ръка към скулптурите от лед зад прозореца. — Марс. Това ми стига.

— Завиждам ти — произнесе неочаквано за себе си Мира. — Защото имаш цел в живота.

Грендъл се обърна и я погледна с любопитство.

— Завистта не е добро чувство, Мира. Ти имаш свой живот.

— Така е, но ми се струва, че в момента изживявам само последиците от него.

Грендъл изпръхтя.

— Напълно разбираемо, като се има предвид коя е майка ти. Можем да поговорим сериозно за това, ако желаеш.

— Или да разговаряме за моята майка, която ме научи как се пие водка — каза Юрий. — Един от начините да оправиш отношенията си със света.

Прозвуча мек сигнал и на таблото блесна светлина. Юрий чукна върху нея и на екрана се появи лицето на Алексей Карел.

— Налага се да се връщате. Съжалявам, ако съм ви развалил удоволствието.

— Защо тази припряност? — попита Юрий.

— Получих две съобщения. Едното е за Мира. Викат ни на Циклопите.

— На станцията? Защо?

— За да се срещнем с Атина.

Юрий и Грендъл се спогледаха.

— А второто? — попита Юрий.

Алексей се ухили.

— Ели фон Девендър е открила нещо в Изкопа. „Най-често повтарящата се последователност глифове“, така каза. Каза и че ти ще го разбереш веднага, Мира. На останалите ще обясни, когато се върнете.

— Дай да я видим — помоли Мира.

Лицето на Алексей изчезна и на екрана се появиха четири ярки символа: