Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (45)

45: Кметът

„Пазаруването“ в Чикаго не се оказа нищо особено. Разходка по улици като Мичиган Авеню и надзъртане през витрините на магазини като „Маршал Фийлдс“, където имаше купища стоки и манекени, издокарани в различни дрехи. Тук можеше да си купиш кожено палто, ботуши и други важни принадлежности за студено време, но Емелайн се интересуваше само от „модните“ стоки, както ги наричаше — реликви от магазините през 1890-а, докарани някога от изчезналите Ню Йорк и Бостън и съхранени с любов, макар и покрити с кръпки и поправяни неведнъж. Бисиса се опита да си представи как ли би се чувствала Емелайн в магазините от нейното време.

И така, те пазаруваха. Но улицата пред „Маршал Фийлдс“ бе почти запречена от замръзнал полуоглозган конски труп, оставен на мястото, където бе паднал. А светлините зад витрината бяха мъждиви и блещукащи и се оказа, че са свещи. Не се мяркаха много млади хора — повечето, подобно на дрехите, бяха реликви от времето преди Хроносрива.

 

 

Канцеларията на кмета се намираше дълбоко в недрата на сградата на кметството.

Около дългата маса бяха подредени столове с прави твърди облегалки. Бисиса, Емелайн и Абди седнаха един до друг и бяха оставени да чакат.

Това помещение не беше тапицирано с кожи като апартамента на Емелайн. Стените му бяха облицовани с влакнести тапети и украсени с портрети на прочути личности. В камината гореше огън, имаше и централно отопление, сух топъл въздух, осигуряван от големи железни радиатори, без съмнение благодарение на огромна пещ, захранвана с цепеници в мазето на сградата. На стената беше монтиран телефон, примитивен модел, черна кутия с фуния вместо говорител и слушалка на дълъг кабел. На полицата над камината тракаше часовник, очевидно нагласен по чикагското железопътно време, четири следобед, използвано тук вече трийсет и две години, макар да беше в открито противоречие с останалия свят.

Кой знае защо, Бисиса се почувства доволна, че бе облякла пурпурните си вавилонски одежди, както и Абди, въпреки настояването на Емелайн да носят „официални костюми“. Изпитваше нуждата да отстоява собствената си идентичност.

Прошепна на другите:

— Значи това е Чикаго от 1920. Почти очаквам да видя Ал Капоне.

Телефонът прошепна в отговор:

— През 1894-та Капоне е бил в Ню Йорк. Не би могъл да е тук сега…

— О, млъквай! — Тя се обърна към Емелайн. — Разкажи ми за кмета.

— Той е само на трийсет — роден е след Хроносрива.

— И е син на предишния кмет?

Емелайн поклати глава.

— Не точно…

Хроносривът естествено бил истински шок за жителите на Чикаго. В края на краищата започнало да вали сняг през юли. Развълнувани докери съобщили за появата на айсберги в езерото Мичиган. А от офисите си в небостъргачите в центъра служители забелязали на хоризонта дълга бяла черта. Кметът по това време бил извън града. Заместникът му отчаяно се опитвал да се свърже с Ню Йорк и Вашингтон, но напразно — дори президентът Кливланд да се е намирал някъде там, сред ледената пустош, нямало как да окаже помощ на Чикаго.

Нещата започнали да се влошават още през първите дни. Избухнали гладни бунтове, предградията били подпалени и заместник-кметът преминал към действие. Осъзнавал ограничеността на пълномощията си и затова сформирал Извънреден комитет, където били представени всички влиятелни личности. В него влизали шефът на полицията и командирите на Националната гвардия, известни бизнесмени и земевладелци, както и предводителите на чикагските профсъюзи. Тук била също Джейн Адамс — Света Джейн, известна реформаторка и борец за правата на жените, както и великият откривател Томас Алва Едисон, четирийсет и седем годишен, попаднал по случайност в града и откъснат от безценните си лаборатории в Ню Джърси.

Присъствал, разбира се, и полковник Едмънд Райс, ветеран от Гетисбърг, който сега командвал Колумбийската гвардия, полицейско формирование, създадено преди една година специално за световното изложение. Заместник-кметът с радост и облекчение предоставил управлението на Комитета на Райс.

След като обявил военно положение, Комитетът съсредоточил усилията си върху нарастващата вълна от престъпност и въвел дажби за разпределение на ограничените и намаляващи хранителни запаси в града. Райс оборудвал медицински центрове и определил територии за нови гробища. И въпреки че градът продължил да изяжда сам себе си, за да поддържа топлината, а смъртността не намаляла значимо, Комитетът подготвил планове за бъдещето.

— С времето — обясняваше Емелайн — функциите на Комитета бяха поети от кметската служба, но истината е, че никога не са били провеждани избори за Райс.

— Но сега неговият син е кмет — посочи тихо Абди. — Неизбран водач, син на водач. Мирише ми на династия.

— Не можем да си позволим дори хартията за изборните бюлетини — заяви твърдо Емелайн.

В този момент в помещението влезе кметът Джейкъб Райс. Следваше го дребен човечец с нервно изражение, вероятно чиновник, както и по-възрастен мъж, който носеше куфарче.

— Госпожице Дът? И господин… ъъъ… Омар? Радвам се да се запозная с вас. И да ви видя отново, госпожо Уайт…

 

 

Джейкъб Райс беше закръглен млад мъж, облечен с хубав костюм, без следи от кръпки. Черната му коса бе пригладена назад, лъскава, вероятно от някаква помада, имаше остри черти и проницателни сини очи. Почерпи ги с бренди в изящни кристални чаши.

— Вижте, госпожице Дът — подхвана енергично. — Радвам се да се запознаем и прочее. Предпочитам да се срещам лично с всички гости на моя град, пък дори да са от онези гърчоля, които не стават за нищо, освен за някой хубав урок по история, както и с британците от нашето време — нали имаше такива?

— Северозападната граница от 1885-а — каза тя.

— Аз попаднах при тях. Но всъщност съм от…

— От лето господне 2037-о. — Той чукна с пръст по един лист на бюрото пред него, който се оказа писмо от Емелайн. — Госпожа Уайт ми е разказвала много за вас. Но ще бъда откровен, госпожице Дът, вашата биография, независимо откъде идвате, ме интересува само дотолкова, доколкото може да повлияе на съдбата на моя град. Сигурен съм, че ще ме разберете.

— Напълно.

— Та значи, идвате с вестта, че краят на света е близо. Това вярно ли е?

Възрастният мъж, седнал до него, вдигна пръст.

— Не съвсем, господин кмете. Тази дама твърди, че наближава краят на вселената. Но последствията естествено ще засегнат и нашия свят. — И се засмя, сякаш ставаше дума за невинна академична шега.

Райс втренчи поглед в него.

— Брей, дали пък това не е нашият всемогъщ повелител на времето? Госпожице Дът, позволете да ви представя Джифорд Окър — професор по астрономия в нашия нов-новеничък Чикагски университет. Или поне беше съвсем нов, когато всичко наоколо замръзна. Поканих го на тази среща, защото предстои да се обсъждат астрономически проблеми и той е най-добрият експерт, с който разполагаме.

Около петдесетгодишен, с посивяла коса и очи, скрити зад дебели очила, Окър все така стискаше коженото куфарче. Сакото му бе покрито с множество кръпки, имаше ги и на коленете на панталона му.

— Мога да ви уверя, че репутацията ми е непоклатима. В момента на Хроносрива бях студент при прочутия астроном Джордж Елъри Хейл — вероятно сте чували за него? Надявахме се да създадем нова обсерватория при залива Уилямс, която да бъде оборудвана със съвременни инструменти, включително четирийсетинчов рефлектор — вероятно това щеше да е най-големият телескоп на света. Но така и не успяхме, както без съмнение се досещате. Наложи се да се ограничим с телескопите, които бяха оцелели в нашия „времеви отрязък“, както ги наричате, доста по-малки и немощни. Използвахме и спектроскопски методи, но резултатите от тях бяха донякъде… изненадващи.

Абди се наведе напред.

— Професоре, аз самият се занимавам с астрономия във Вавилон. Част от резултатите ни бяха използвани при прогнозите на Бисиса. Вероятно трябва да обмени информация.

— Но разбира се.

Райс отново погледна в писмото на Емелайн и зачете бавно:

— „Отдръпването на далечните звезди…“ За това говорите, нали?

— Именно. — Абди кимна. — Казано с прости думи, звездите се отдалечават от Слънцето във всички посоки.

Райс кимна.

— Добре, това го разбрах. И какво следва?

Окър въздъхна, свали си очилата и под тях се показаха хлътнали разтревожени очи. Професорът изтри лещите с вратовръзката си.

— Виждате ли, господин кмете, проблемът се състои в следното. Защо точно нашето Слънце трябва да е разположено в центъра на подобно разширяване? Това нарушава фундаменталните принципи за строежа на галактиката. Макар да се намираме тук по волята на Хроносрива, тези принципи би трябвало да продължават да са в сила.

Бисиса разглеждаше тайно професор Окър и се питаше до каква степен схваща случващото се. Той очевидно имаше остър ум и бе успял да поддържа академичната си кариера въпреки тежките обстоятелства.

— И каква е интерпретацията ви, сър?

Той си сложи очилата и я погледна.

— Че ние не сме привилегировани наблюдатели. Че ако живеехме в системата на Алфа Центавър, щяхме да наблюдаваме същия феномен — тоест как обкръжаващата ни мъглявина се отдалечава бързо от нас. Това може да означава само едно — че етерът, тоест универсалният материал, в който плуват всички звезди, се разширява. Вселената се раздува подобно на пудинг във фурна и звездите, както стафидите, забодени в пудинга, се отдалечават една от друга. Но на всяка стафида ще й се струва, че светът се отдалечава от нея и че тя се намира в спокойния епицентър на назряваща експлозия…

Познанията на Бисиса за относителността се ограничаваха до един кратък курс в колежа преди няколко десетилетия, както и с прочетеното във фантастичните романи — а на тези неща не можеш да разчиташ. Но времевият отрязък на Чикаго произхождаше от една епоха, в която Айнщайн е бил едва на петнайсет, и Окър не знаеше нищо за неговата Теория на относителността. А тя се базираше тъкмо върху откритието, че етерът като такъв не съществува.

Но въпреки това тя имаше чувството, че Окър е схванал доста добре цялостната картина.

— Той е съвършено прав, господин кмете — заговори Бисиса. — Вселената наистина се разширява и това причинява раздалечаването на звездите и галактиките. Но с течение на времето този процес ще се усети и в по-дребни мащаби.

— С раздалечаването на световете — намеси се Абди — ще се превърнем в самотни скали из космоса. Телата ни ще се разпаднат. — Той се усмихна. — И така ще свърши светът. Разширяването, което в момента се наблюдава само с телескоп, ще доведе до края на всичко, което познаваме.

Райс го стрелна с поглед.

— Дребен и хладнокръвен всезнайко, такъв си ти, нали? — Пак сведе поглед към писмото на Емелайн. — Хубаво де, привлякохте вниманието ми. Доколкото разбрах, госпожице Дът, вие сте разговаряли за този проблем с неговите сънародници. Така ли е? И кога по-точно ще се пукне този ваш мехур? Колко още ни остава?

— Около пет века — отвърна Бисиса. — Но не сме сигурни — не разполагаме с достатъчно данни за поточни изчисления.

Райс се ококори.

— Пет шибани века, моля да ме извините! Когато нямаме храна и за пет седмици? Е, аз лично смятам да изхвърля този проблем от графата „належащи“. — Потърка енергично очи. — Пет века! Боже мили! Добре, какво друго има?

Другото касаеше Слънчевата система.

 

 

Джифорд Окър взе думата.

— Прочетох писмото ви, госпожице Дът. Пътували сте до Марс с космически клипер. В какво удивително време сте живели! — Той се изпъчи. — Когато бях малко момче, веднъж се срещнах с Жул Верн. Велик човек. Наистина велик човек! Той би оценил тази история с платноходите до Марс, сигурен съм!

— Може ли да се придържаме към темата? — изръмжа Райс. — Жул Верн, за Бога! Просто покажете рисунките си на дамата, професоре, не виждам смисъл да се бавим.

— Да. Това е резултатът от нашите изследвания на Слънчевата система, госпожице Дът. — Окър отвори куфарчето и разпръсна купчина листа на бюрото пред кмета. Имаше рисунки на планети, размазани черно-бели фотографии и цветни скици, направени с молив. Имаше и нещо, което наподобяваше спектрографски анализи, като зацапани баркодове.

Бисиса се наведе напред и прошепна едва чуто:

— Ти виждаш ли?

— Виждам добре, Бисиса — отвърна шепнешком телефонът.

Окър отдели няколко снимки и скици и каза:

— Тези са от Венера.

В света на Бисиса Венера бе кълбо от облаци. Космическите сонди бяха установили, че атмосферата й е плътна като океан и че температурата на повърхността е достатъчно висока, за да се топи оловото. Но тази Венера беше различна. На пръв поглед приличаше по-скоро на поглед от орбита към Земята — повлекла от облаци, сиво-син океан, ледени шапки на полюсите.

— Всичко е океан — океан и лед — обясняваше Окър. — Не открихме следа от суша. Океанът е от вода. — Показа спектрографските резултати. — Въздухът е съставен от азот с малко кислород — по-малко, отколкото на Земята, и доста повече въглероден двуокис, който вероятно се просмуква във водата. Океаните на Венера вероятно бълбукат като кока-кола! — Очевидно това бе някоя отиграна шега на професора. Но той се наведе напред. — И освен това там има живот!

— Откъде знаете?

Той посочи някакви зеленикави петна на рисунките.

— Не можахме да различим подробности, но в безбрежния океан има форми на живот — риби, може би гигантски китове, хранещи се с планктон. Вероятно има и други земни аналози, породени от конвергенцията — добави уверено.

Показа им още резултати. Върху голата отсамна страна на Луната — преходна атмосфера и дори блещукащи локви вода в кратерите и цепнатините — и отново чикагските астрономи бяха забелязали там следи от живот.

Имаше удивителни картини от Меркурий. Странни, необясними светлинни явления върху тъмната страна на планетата, почти на границата на видимия спектър. Студентите на Окър бяха съобщили, че са наблюдавали „мрежи от плазма“, или „плазмоиди“, върху един затъмнен участък от Слънцето. Вероятно това също бяха някакъв вид форми на живот, макар и доста причудливи — свръхгорещи газове, плуващи сред слънчевите протуберанси и преодоляващи разстоянието до най-близката планета.

Бисиса се закашля малко пресилено и между изблиците попита телефона:

— Смяташ ли, че това е възможно?

— Плазмената форма на живот не е изключена — отвърна телефонът. — В слънчевата атмосфера съществуват определени структури, скрепвани от магнитни потоци.

— Добре — въздъхна примирено Бисиса. — Всички се научихме да разбираме това-онова от Слънцето в годините след бурята. Какво според вас става тук?

— Мир е мостра от Земята, взета в епохата, когато разумният живот, или по-точно човешката цивилизация, е възниквала и се е утвърждавала. Планетолозите смятат, че като млада Венера е била топла и влажна планета. Вероятно „нашата“ Венера е от този период. Бисиса, изглежда, тук си имаме работа с оптимизирана версия на Слънчевата система, като всеки от световете е бил подбран в периода на максимално изгодни условия за съществуване на живот. Чудя се какво ли може да става на Европа или Титан в тази вселена, но за съжаление те са отвъд обсега на нашите телескопи…

Но ето че дойде време за перлата в доклада на професора: Марс.

Само че това не беше онзи Марс, с който Бисиса бе израсла и който бе посещавала. Този синьо-сив Марс приличаше много повече на Земята, отколкото водната Венера, тъй като разполагаше с достатъчно суша, свят на континенти и океани, на ледени шапки на полюсите, обгърнат в тънки облаци. Имаше и някои познати гледки. Зелените ивици вероятно бяха Валес Маринерис, синята диря в южното полукълбо — огромният басейн на Хелас. По-голямата част от северното полукълбо бе суша.

Телефонът прошепна:

— Бисиса, нещо тук не е наред. Ако Марс, нашият Марс, имаше океани, би трябвало почти цялото северно полукълбо да е залято от вода.

— Ваститас Бореалис?

— Да. Нещо драстично се е случило с този Марс в бъдещето, нещо, което е променило формата на цялата планета.

Райс слушаше Окър нетърпеливо и накрая го прекъсна:

— О, стига вече, Джифорд. Кажи добрите новини. Кажи й това, дето каза на мен — за марсианците.

Окър се засмя.

— Открихме дълги прави линии, пресичащи марсианските равнини. Линии, които може би са с дължина стотици мили.

— Канали — подхвърли незабавно Абди.

— Че какво друго могат да са? Забелязахме и нещо като постройки. Може би стени, но невероятно дълги. За съжаление сме ограничени в способността си за наблюдение. Но за това — той посочи една фотография — не може да има съмнение. — На снимката се виждаха ярки светлини, подобно на звезди, пръснати по марсианската повърхност. — Градове — добави професор Окър.

Емелайн се наведе и чукна с пръст фотографията.

— Ето за това й казвах!

 

 

Райс се облегна назад и каза:

— Научихте всичко, госпожице Дът. Въпросът е каква полза може да има за вас?

— Не зная — призна чистосърдечно тя. — Трябва да го обсъдя с моите помощници у дома.

— А пък аз — заяви Абди — бих искал да поработя известно време с вас, професоре.

— Разбира се — кимна засмяно Окър.

— Е, добре. — Райс плесна с ръце. — Но откриете ли нещо, ще ми докладвате незабавно, разбрано? — Това беше очевидна заповед. — И така, стига страшни приказки за днес. Да преминем към други въпроси. — Докато професорът им показваше снимките, Райс се бе облегнал назад — носеше каубойски ботуши с шпори — и бе запалил пура. — Искате ли още по едно? Или пура? Не. Първо… — той се обърна към Абди — искам да разбера какво става от другата страна на Атлантика. Този Александър Велики и неговата „световна империя“… Изглежда, е мой тип човек.

Абди погледна Бисиса и Емелайн и сви рамене.

— Откъде бихте искали да започна?

— Кажи ми за неговите армии. И за флота също. Има ли вече параходи? Кога най-рано би могъл да прекоси океана с армията си?

Докато вниманието на Райс бе съсредоточено върху Абди, Бисиса отново прошепна на телефона:

— Какво смяташ?

— Трябва да прехвърля цялата информация за Марс. Ще отнеме доста време.

— Но?

— Но имам чувството, че тъкмо заради това беше повикана на Марс.