Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (30)

30: Хилиархът

Гроув и Абди отведоха Бисиса в по-малко помещение, кабинет, оборудван с кушетки и маси. Храмът, изглежда, бе пълен с подобни помещения, отбеляза мислено Емелайн: вече бе научила, че той е нещо като административен център за различни култове и правителствени служби, както и място за преклонение.

Гроув сложи Бисиса да седне и я загърна с одеяло. Нареди да й донесат чай, но вместо това слугата й поднесе чаша топло ароматно мляко и тя го изпи с благодарност.

На вратата стояха двама македонски войници, въоръжени с дълги зловещи копия, които тук наричаха сарисаи. Завръщането на Бисиса вероятно бе предизвикало всеобщо вълнение, макар че Емелайн не можеше да прецени дали часовоите охраняват Бисиса от хората, или обратното.

Емелайн седеше настрана и тихичко я изучаваше.

Беше по-възрастна от нея, но не много, вероятно към петдесетте. Изглеждаше точно както я бе описал Джош — дори я бе скицирал в дневника си. Красиво лице с правилни черти, нос и брадичка, издаващи воля и решителност. Очите й бяха ясни и проницателни, посивялата й коса — подстригана късо. Макар Бисиса очевидно да беше изтощена и объркана, Емелайн долавяше в нея стаена сила.

Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство.

— И така… — каза накрая. — Ето ни пак тук.

— Ето те пак тук — поправи я Гроув. — Беше си у дома, нали? Имам предвид добрата стара Англия, разбира се. Твоята Англия.

— Да, капитане. Върнах се в епохата след Хроносрива, в моето бъдеще. С точност до деня. Въпреки че прекарах пет години на Мир.

Гроув поклати глава.

— Време е да свикна със странния начин, по който тече времето тук. Но се съмнявам, че ще мога.

— Та ето ме обратно. Въпросът е кое време е тук?

— Госпожо — намеси се Емелайн, — добре известен факт е, че сте напуснали Мир в година пета от новия календар, определен от вавилонските астрономи. Сега годината е трийсет и втора…

— Значи са изминали двайсет и седем години. — Бисиса я погледна с любопитство. — Вие сте американка.

— Идвам от Чикаго.

— Разбира се. „Союз“ успя да ви забележи, на юг от леденото покритие на Северна Америка.

— Аз съм от 1894-та година — уточни Емелайн. Беше привикнала да обяснява тази странна подробност.

— Девет години след времевия отрязък на капитан Гроув.

— Точно така.

Бисиса се обърна към Абдикадир.

— А ти толкова много приличаш на баща си…

Ококореният Абдикадир остана доволен, че най-сетне го е забелязала.

— Аз съм астроном. Работя тук, в храма — на покрива има обсерватория…

Тя му се усмихна.

— Баща ти сигурно се гордее.

— Той не е тук — смотолеви Абди. И й разказа, че Абдикадир Омар заминал на юг в Африка. Имал идеята, че щом Мир е заселен с всякакви ранни човешки прототипи, ще е добре да потърси най-първите образци, каквито вероятно ще има само на Черния континент. — Но така и не се върна. Оттогава изминаха години.

Бисиса кимна.

— А Кейси? Какво стана с него?

Кейси Отик, третият член от екипажа на Птичката, също не беше тук. Беше починал от усложнения на една стара рана, получена в деня на Хроносрива.

— Но не преди да остави важно наследство — добави капитан Гроув. — Нарича се Отическата школа. Инженери, които се прекланят пред Отик като пред божество. Ще го видиш с очите си, Бисиса.

— Значи, като се има предвид, че тримата членове на екипажа на „Союз“ загинаха, от днешните… искам да кажа от хората от моето време, съм само аз. Странно усещане. Ами Джош?

Капитан Гроув се покашля смутено, типичен английски жест.

— Той оцеля, когато ти замина.

— Дойде с мен до средата на пътя — обясни тя, без да изпада в подробности. — Но след това са го върнали.

— И след като ти замина, вече нямаше какво да го задържа във Вавилон. — Гроув погледна смутено към Емелайн. — Отиде да потърси сънародниците си.

— В Чикаго.

— Да. Бяха необходими няколко години, за да могат корабостроителите на Александър, с помощта на Кейси, да построят плавателен съд, способен да прекоси Атлантика. Джош замина с първия кораб.

— Аз бях негова жена — обади се Емелайн.

— О! — Бисиса въздъхна. — Бяхте?

Емелайн й разказа накратко за живота на Джош, за смъртта му и че е оставил след себе си двама сина. Бисиса я слушаше тъжно.

— Не зная дали бихте искали да чуете това — заговори тя. — Но когато се върнах, накарах Аристотел да потърси Джош в архивите. Говоря за неговото „копие“ на Земята. Оказа се, че има свое място в историята.

„Копието“ на Джош бе надживяло 1885 г. На трийсет и две се оженил за бостънска католичка, която му родила двама сина — също като Емелайн на Мир. Загинал на петдесетгодишна възраст, като военен кореспондент във война, за която Емелайн изобщо не бе чувала.

Емелайн изслуша всичко това с видимо нежелание. Тази алтернативна версия на Джош по някакъв начин го обезличаваше.

Поговориха още малко за объркани истории, за влошаващия се климат на Мир, за новата Троя и за световната империя. Гроув попита Бисиса дали е открила дъщеря си. Бисиса им разказа, че не само я е намерила, но че и вече е станала баба. Но споменът за Мира само я натъжи още повече.

Емелайн нямаше какво друго да каже. Опитваше се да улавя настроенията на околните, да свикне с непознатата обстановка. Абди и Бен, родени след Хроносрива, бяха изпълнени с любопитство и почуда. Но Гроув, Бисиса и Емелайн бяха готови по-скоро да се поддадат на страховете и опасенията си. За разлика от тях, младите не разбираха, че след Хроносрива няма нищо постоянно в този свят — не и след като времето може да бъде разкъсано по този начин и сетне съшито по нечия прищявка. Преживееш ли подобно събитие, вече никога няма да гледаш на света както преди.

Откъм вратата се чу шум.

Абдикадир, добре запознат с живота в двора на Александър, побърза да скочи на крака.

В стаята влезе забързан мъж, следван от двама придружители. Абдикадир се просна по лице пред него, с разперени встрани ръце.

Облеченият с лъскава пурпурна тога новодошъл бе по-нисък от всички в помещението, но се държеше с властна увереност. Беше гологлав, ако не се броеше сребристият мъх на главата му. Около седемдесетгодишен, прецени Емелайн, но кожата му лъщеше, вероятно от ароматични масла.

Бисиса го изгледа облещено.

— Секретарю Евмений!

Мъжът се усмихна, изражението му бе пресметливо.

— Сега нося титлата „хилиарх“ — всъщност от около двайсет години. — Английският му беше перфектен, с отчетлив британски акцент.

— Хилиарх — повтори замислено Бисиса. — Навремето Хефестион държеше този пост. Доста си се издигнал, откакто спаси царя, Евмений от Кардия.

— Не е никак зле за един чужденец, нали?

— Всъщност трябваше да го очаквам. — Бисиса поклати глава. — Съвсем в твой стил.

— Както и аз очаквах теб.

Все още проснат на земята, Абди запелтечи:

— Господарю хилиарх. Аз ви повиках… проводих вестоносци в мига, когато това се случи… Окото… завръщането на Бисиса Дът… точно както ми наредихте… ако съм се забавил, поднасям най-искрени извинения…

— Млъквай, момче. И се изправи. Дойдох веднага щом се приготвих. Не зная дали ще ми повярвате, но има по-важни и неотложни дела в нашата световна империя от някакви загадъчни сфери и мистериозни завръщания. Защо си тук, Бисиса Дът?

Директен въпрос, който другите досега не й бяха задали.

— Защото има нова заплаха от Първородните.

И им обрисува накратко Слънчевата буря и как човечеството от бъдещето се е справило с нея. Разказа им и за новото оръжие: К-бомбата, която се носела в космоса в посока към Земята — Земята на Бисиса.

— Аз самата пътувах между планетите в търсене на отговор на тази нова загадка. А после бях прехвърлена тук.

— Защо? От кого?

— Нямам представа. Вероятно от същите тези, които навремето ме върнаха оттук. Първородните, или някой друг. Може би някой техен противник.

— Царят е известен за завръщането ти.

— Откъде знаеш? — попита Гроув.

Евмений се засмя.

— Александър знае всичко, което ми е известно — обикновено преди мен. Най-добре е да предположим, че и сега е така. Бисиса Дът, ще поговоря по-късно с теб, в двореца. В присъствие на царя.

— Уговорено.

Евмений се намръщи.

— Бях забравил непочтителното ти поведение. Интересно е, че пак си тук, Бисиса Дът. — Той се обърна и излезе, изпроводен от кланящия се Абдикадир.

Бисиса погледна Емелайн и Гроув.

— Сега вече знаете защо съм тук. Бомба в нашата Слънчева система и Око на Марс. А вие защо сте тук?

— Защото — отвърна Абдикадир — аз ги повиках, когато телефонът ти зазвъня.

Тя го изгледа учудено.

— Моят телефон?

 

 

Върнаха се в криптата с Окото.

Абдикадир извади телефона от нишата и го подаде почтително на Бисиса.

Той легна на дланта й — добре позната машинка. Не можеше да повярва, дори очите й се насълзиха. Опита се да обясни на Абдикадир:

— Това е най-обикновен телефон. Подариха ми го, когато навърших дванадесет. Всяко дете на Земята получава на тази възраст телефон — по една образователно-комуникационна програма на Обединените нации. След Хроносрива ми беше от голяма полза — истински другар в неволята. Но накрая батерията му се изтощи.

Абдикадир изслуша всичко това внимателно и каза:

— Но той звънеше. Писук-писук.

— Отговорил е на позвъняване, нищо повече. Когато батерията свърши, нямаше никакъв начин да го презаредя. И сега всъщност не мога. Чакайте…

Тя се обърна към скафандъра, който лежеше разтворен на пода. Никой не бе посмял да го докосне.

— Скафандър номер пет?

Гласът му, от малките говорители в шлема, бе едва доловим.

— Готов да служа при всяко излизане от базата.

— Можеш ли да ми дадеш една от батериите си?

Скафандърът сякаш обмисляше въпроса й. След това на колана се повдигна едно капаче, под което се показа яркозелена пластмаса. Бисиса измъкна батерията от розетката.

— Мога ли да направя нещо друго за теб, Бисиса?

— Не, благодаря.

— Ще ми трябва презареждане, ако се нуждаеш и за в бъдеще от услугите ми.

— Ще се опитам да го уредя. — Бисиса се опасяваше, че го лъже. — Сега почивай.

Скафандърът издаде нещо като беззвучна въздишка и млъкна.

Бисиса отвори капачето на телефона и пъхна батерията в гнездото. Пасваше точно.

— Какво казваше Алексей? Слава на Сол за универсалните правила за скачване.

Телефонът просветна и произнесе колебливо:

— Бисиса?

— Аз съм.

— Доста се забави.