Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (23)

23: Изкопът

Четиримата обитатели на базата, плюс Бисиса, Мира и Алексей, седяха в кръг на столове и кашони във Втора консерва, хотел „Марс-Астория“. Пола изглеждаше адски недоспала.

И тук, на северния марсиански полюс, под дебело покривало от въгледвуокисен сняг, на възможно най-отдалеченото и сигурно място, което човек би могъл да намери в Слънчевата система, Бисиса най-сетне узна истината.

Алексей, изглежда, изпитваше облекчение, че най-сетне може да сподели онова, което различни фракции на космическите бяха научили от свои източници — че нещо непознато и враждебно приближава вътрешната Слънчева система.

— Нарекли са го К-бомба. Засега предполагат, че е пратена от Първородните, за да ни създава неприятности. Флотът е изпратил някакъв кораб, който да се опита да я спре. Възможно е и да успеят. Но ако се провалят…

— Имате свой план.

— Точно така.

Бисиса ги огледа: всичките бяха много по-млади от нея и Мира, но в края на краищата расата на космическите бе млада по принцип.

— И защо тази потайност? Очевидно вие сте една от тези фракции. Тичате насам-натам, криете се от земните полицаи. Забавлявате се, нали? Имате ли водач?

— Да — отвърна Алексей.

— Кой?

— Все още не можем да ти кажем. Не е някой от нас обаче.

— И ме доведохте тук заради нещо, което сте открили под леда?

— Именно.

— Ами покажете ми го.

Грендъл Спет, астробиолог и лекар на базата, я погледна и каза:

— Току-що пристигнахте. Не искате ли да си починете?

Бисиса се намръщи.

— Почивах си цели деветнайсет години и пътувах няколко седмици. Да тръгваме.

 

 

За да стигнат Изкопа, първо трябваше да облекат скафандри.

Върнаха се в Консерва номер шест и през нея се спуснаха до малък купол на повърхността. Тук Бисиса, Мира и Алексей трябваше да си свалят комбинезоните. Въпреки че в купола беше топло, при мисълта за свирепия студ зад тънката стена Бисиса потръпна.

Доктор Грендъл я прегледа набързо.

— С изключение на пораженията от двете десетилетия, прекарани в Хибернакула, организмът ви е в отлично състояние.

— Благодаря.

Намазаха кожата й със специален крем. Предстоеше й да облече „биотрико“ — плътно прилепнала долна дреха, която щеше да държи под постоянно наблюдение биометричните й показатели по време на прехода. Отгоре се нахлузваше подскафандър, яркозелен и също прилепнал, заедно с шлем, обувки, ръкавици и малка раница. Грендъл й обясни, че всъщност това си е истински скафандър, напълно херметизиран, благодарение на притискането на еластичната тъкан, който може да й помогне да остане жива в продължение на минути, дори на часове, в случай на авария, утечка на модула например.

Но този подскафандър бе само вътрешният слой на двойно изолиращата система. Издокарана с него, тя трябваше да се пъхне в един от външните скафандри, които бе кръстила на капитан Ахав.

Заведоха я през тесен люк в стената на купола: през него се влизаше в скафандъра, фиксиран от външната страна на модула. Помогнаха й да пъхне първо краката, после и ръцете в ръкавите, накрая торса и главата. Лицевото стъкло бе замъглено. Скафандърът бе изработен от твърди сегменти, усещането бе сигурно като да се пъхаш в рицарска броня. Но скафандърът, изглежда, й помагаше, като се нагаждаше леко към нея, и веднага щом се озова вътре, тя чу тихото жужене на сервомоторите. Най-трудно се оказа да вмъкне шлема през отвора, без да го закачи, и след това да свърже интерфейса му с този на по-големия шлем на скафандъра.

— Как си? — чу по интеркома гласа на Грендъл. — Тези скафандри не ги правят по поръчка.

— Чудесно. Как се излиза от това нещо обаче?

— Скафандърът ще ти каже, когато му дойде времето.

Грендъл хлопна капака отзад, скафандърът с изпукване се отдели от стената на купола и Бисиса се олюля.

Лицевото стъкло се изчисти. Обкръжената от зимен марсиански мрак Бисиса виждаше само кръглия лъщящ шлем на инженера, който се казваше…

— Ханс — припомни й той с усмивка. — Просто искам да се уверя, че системите на скафандъра ти функционират нормално. Когато попривикнеш, ще се научиш да проверяваш моите — тук сме на пълна взаимопомощ. Пети скафандър? Докладвай състоянието.

Мек мъжки глас заговори в ухото на Бисиса.

— Всички системи в норма, Ханс, както виждаш и на дисплея. Бисиса?

— Да?

— Моята задача е да ти помогна с всичко, което мога, по време на работата извън базата.

— Бисиса — продължи Ханс, — може би конструкцията на скафандъра ще ти се стори малко странна. Но всичко е заради ПМЗ.

— ПМЗ?

— Планетарни мерки за защита. Никога не вкарваме скафандрите в станцията, за да избегнем евентуално заразяване. Пазим Марс и Земята едни от други.

— Въпреки че са роднини.

— Роднините са най-опасни. Освен това остава и въпросът с праха. Марсианският прах е всепроникващ и токсичен, пълен с пероксиди и силно корозивен. Затова се пазим да не го допускаме в жилищните модули.

На визьора изплува лицето на доктора.

— Бисиса, справяш се отлично. Опитай се да се раздвижиш.

Бисиса вдигна ръце и ги свали, всичко това придружено с жуженето на сервомоторите. Скафандърът изглеждаше лек като перце.

— Странно ми е, че не мога да си сваля ръцете до долу. Нито да си почеша носа. Но предполагам, че това ще премине.

— Аз мога да те почеша, ако…

— Ще ти кажа, ако е нужно, Пети скафандър. — Тя се огледа. Земята беше равна и бяла, небето — забулено в черна мъгла. Зад нея, като смълчани хълмове, се издигаха модулите на станцията, наблизо бяха паркирани машините — два всъдехода със снегорини и няколко снегомобила. „Дискавъри“ отдавна бе поел назад към „Лоуел“.

Навън бяха всички без Пола — целият екип на станция „Уелс“ бе навлякъл зелени скафандри и тя виждаше осветените им отвътре лица. Снегът продължаваше да се сипе на едри снежинки от ниските оловносиви облаци.

— Божичко! Намирам се на марсианския полюс! — Тя вдигна ръце и сгъна еластичните ръкавици.

Приближи се Юрий.

— Сега ще направим една малка разходка. Само няколкостотин метра. Заради безопасността на станцията сондажната кула е разположена на известно разстояние от модулите. Е, да тръгваме. Просто пристъпи напред и всичко ще е наред. Хайде, Мира, и ти.

Бисиса вдигна предпазливо крак. След няколко крачки вече вървеше съвсем нормално. Скафандърът несъмнено й помагаше. Юрий вървеше между Мира и нея. Останалите вече ги бяха изпреварили. На гърба на сондажния инженер Ханс Крийчфилд, върху раницата с животоподдържащи системи, бе изписано „СОНДАЖНИК“. Скафандърът му изглеждаше по-тежък от останалите. Вероятно бе вариант с допълнително подсилване, предназначен за тежката работа при сондажите.

Марсианските снежинки полепваха по лицевото стъкло, но мигновено се разтапяха и оставяха едва забележими петънца.

— Ако имаш нужда от помощ, само ми кажи — продължи да упорства Пети скафандър.

— Разбрах де.

— В момента обработвам приеманата информация и следя състоянието на всички системи. Освен това разполагам с всякакви асистиращи функции. Ако се интересуваш от геология например, мога да маркирам интересните обекти наоколо — необичайни скали, видове лед, опасности.

— Не мисля, че е необходимо точно днес.

— Въпреки това бих искал да изпробваш физическите ми функции. Може би не знаеш, че при гравитационните условия на Марс ходенето е по-енергоемко от тичането. Ако желаеш, мога да масажирам определени групи мускули, така че докато вървиш, да се поддържаш…

— О, млъквай, Пети, голям си досадник! — тросна се Юрий. — Бисиса, моите извинения. Нашите електронни помощници са истинско чудо на техниката. Само дето понякога това по-скоро пречи, нали? Особено сред такава красота.

Мира се огледа изненадано и попита скептично:

— Красота?

— Да, красота — поне за един глациолог. Съжалявам, че не живея в една мирна вселена, в която да мога да се отдам изцяло на страстта си.

 

 

Приближиха двайсетметров купол върху леда. Стените му леко потрепваха — куполът всъщност беше палатка, изопната върху твърдо скеле. В основата й бе монтиран малък въздушен шлюз, през който започнаха да преминават поединично.

Това беше сондажната кула, любимата рожба на Ханс Крийчфилд, който помогна на Бисиса да се пъхне в шлюза.

— Всъщност това не е истински шлюз, а ПМЗ бариера. Вътре поддържаме леко отрицателно въздушно налягане, така че ако се получи утечка, ще засмучем газ от външната атмосфера, вместо балонът да се спука. Налага се да опазваме микроорганизмите, открити при дълбоко сондиране — дори от тези форми на живот, на които се натъкваме на по-малка дълбочина. И освен това да ги пазим от нас и обратното. — Говореше с комична смесица от холандски и тексаски акцент. Може би беше гледал прекалено много стари филми.

Спряха под яркото флуоресцентно осветление, което озаряваше хлътналите стени на купола. Макар и неработеща, сондажната кула имаше внушителен вид — метално скеле, опряно върху масивна платформа от марсианско стъкло. Ханс й съобщи набързо общите характеристики: тегло трийсет тона, мощност петстотин киловата. Дължината на сондажната намотка бе пет километра, повече от достатъчно, за да достигне основата на ледената шапка. Имаше и компресор, който непрестанно изпомпваше течност в сондажния отвор, за да му попречи да се запуши при постоянното местене на ледените пластове — използваха течен въглероден двуокис, кондензиран от марсианската атмосфера.

Ханс започна да се хвали с техническите предизвикателства, пред които се изправяли сондажниците: необходимостта от нови видове смазочни масла, начинът, по който движещите се части се снаждали при ниско налягане.

— Ключът е в термичния контрол. Налага се да действаме много бавно — не бива да позволяваме температурата долу да се покачва. Първо, защото ако ледът се разтопи, водата ще се смеси с течния въглероден двуокис и тогава сме загазили здравата. Ще се чуе едно яко бум. На „Аврора“ е имало малка сондажна кула, с която са дълбали до няколкостотин метра. Моето бебче е първата истинска сондажна кула на Марс…

— Достатъчно за екскурзоводна обиколка — прекъсна го Юрий.

Мира се приближи до сондажната платформа.

— Тук има отвор, в който не виждам течност. Май стените са облицовани с ръкав?

Юрий кимна.

— Това е първият сондажен отвор, който направихме. От радарните проучвания знаехме, че отдолу има нещо. Щом стигнахме до него, се свързахме с „Лоуел“ и поискахме разширяване на бюджета с цел поставяне на постоянен ръкав. След това изпомпахме сондажната течност…

— И пуснахме втора сонда, успоредно на първата — намеси се Ханс. — Отначало пратихме долу камера и други датчици. А след това… — Той се наведе и повдигна един капак. Под него имаше отвор с диаметър около два метра, с монтирана вътре подвижна платформа, управлявана само с една ръчка.

Беше ясно за какво служи.

— Елеватор — кликна Бисиса.

Юрий кимна.

— Именно. Часът на истината. Ние с теб, Бисиса. И Алексей, и Ели, и Мира. Ханс, ти оставаш горе. И ти, Грендъл. — Юрий стъпи на платформата. — Нещо против, Бисиса? Дойде твоят звезден миг.

— Искаш да се спусна с това нещо? — попита невярващо Бисиса. На два километра надолу в леда, през този ваш Изкоп?

Мира я улови за ръката, но тя едва я почувства през дебелите ръкавици.

— Не си длъжна да го правиш, мамо. Още не са ти казали какво са открили долу.

— Повярвай ми — намеси се възбудено Алексей. — Най-добре да го видиш с очите си.

— Добре, да приключваме — рече Бисиса и стъпи на платформата, като се мъчеше да не издава страха си.

 

 

Бяха се скупчили с лица един към друг и гърбове към стените. Металната платформа изглеждаше претрупана, най-вече заради обемистите скафандри.

Спускаха се равномерно надолу с помощта на зъбчати колела и вградени в стените релси. Беше като да слизат в дълбок и ярко осветен кладенец. Бисиса потреперваше от панически страх, че ще пропадне или ще се озове в клопка.

— Усещам, че дишането ти се учестява, Бисиса — заговори отново скафандърът. — Мога да го компенсирам с увеличение на атмосферното налягане…

— Шшшт! — прошепна тя.

Спускането за щастие се оказа кратко.

— Стигнахме — каза Юрий.

Платформата се разтърси и спря.

Имаше метална врата, люк в леда. Юрий се извъртя и го отвори. Видяха къс тунел, осветен от флуоресцентни тръби. В дъното Бисиса мярна сребристо сияние.

— Мисля, че ти трябва да отидеш първа. — Юрий се отдръпна да й направи място да мине.

Сърцето й блъскаше.

Пое си дъх и пристъпи напред. Подът бе неравен, хлъзгав. Бисиса се съсредоточи върху вървенето, свела поглед, за да не поглежда сребристите отблясъци, които долавяше с периферното си зрение.

Излезе от тунела в грубо издялана в леда камера. С един бърз поглед откри отвора от първото сондиране в тавана. След това погледна право напред, към онова, което космическите бяха намерили тук, заровено дълбоко под леда на северния полюс на Марс.

Видя собственото си отражение и дъхът й секна.

Беше й добре познато — нещо, типично за Първородните.

Око.