Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (17)

17: Бойният кораб

Джон Метернес се изкатери задъхан на мостика на „Освободител“.

— Всичко наред ли е? — попита Една.

— Да… — отвърна корабният инженер. Лицето му беше зачервено, дишаше на пресекулки. — Успяхме да натоварим магнитните бутилки и да ги свържем с корабния интерфейс, без да си взривим задниците. Всички системи са проверени, А-контейнерите бяха така добри да отговорят на запитванията ни. Да, всичко е в пълна готовност и можем да излитаме. И тъкмо навреме.

Беше едър и грубоват, четирийсетинагодишен. Потеше се толкова силно, че имаше огромни тъмни петна под мишниците. Няколко едри капчици проблясваха над горната му устна. Макар че бе достигнал до ранг втори капитан и щеше да лети на „Освободител“ като главен инженер, Джон бе излязъл в космоса късно — той беше един от онези нещастници, които така и не успяваха да се адаптират към микрогравитацията. Не че това щеше да има някакво значение, когато се задействаха А-двигателите, тъй като по време на полет „Освободител“ щеше да разполага с пълна гравитация.

Една чукна с пръст по екрана, прегледа последните няколко изречения от заповедта за действие и провери дали имат разрешение за излитане от диспечерската на Ахил.

— Стартова готовност след пет минути.

Метернес изглеждаше видимо разтревожен, широкото му подпухнало лице стана пепеляво.

— Потвърждавам.

— Сигурен ли си? Автоматичното отброяване е започнало, но ако имаш някакви възражения, бихме могли да…

— Божичко, не. Виж, всичко това ме завари малко неподготвен, не знаех, че ще стане толкова бързо. Но колкото по-скоро излетим, толкова по-добре. И без това нещо със сигурност ще се повреди, преди да се озовем в нулева гравитация… винаги става така… Либи, схемата, ако обичаш.

Големият прозорец пред тях се замъгли и гледката към Ахил и звездния фон отзад се смени с графично изображение на „Освободител“, реалновремева картина, подавана от всички датчици на Ахил и на кораба. Повечето индикатори грееха в зелено, но тук-там се забелязваха съзвездия от червеникави точки, сочещи, че все още има нерешени инженерни проблеми, въпреки че днес бе денят за старт.

Конструкцията по същество бе максимално опростена. Корабът, с дължина не повече от сто метра, разполагаше с жилищни отсеци в предната част и огромно зейнало сопло в задната. Корпусът бе натъпкан с изкопана на астероидите замръзнала вода, мръсен сняг, който щеше да служи като реактивна маса, за да задвижва кораба.

Заровен в търбуха на „Освободител“, съвсем близо до соплото, бе антиматерийният двигател.

На „Освободител“ антиматерията се съдържаше под формата на миниатюрни гранули от антиводород, вещество, което ракетните инженери наричаха В-пръчка. В момента тя се държеше във волфрамови бутилки, изолирана от нормалната материя с помощта на нематериални електромагнитни стени, които харчеха огромни количества енергия.

В-пръчката бе изключително скъп продукт. Поради склонността си да се взривява в мига, когато влезе в допир с нормална материя, антиматерията не се въргаля някъде в очакване да бъде прибрана — тя трябва да бъде произведена. Получаваха я като страничен продукт от сблъсъка на високоенергийни частици. Но дори най-мощните земни ускорители, между които и алефтронът на Луната, при това работещи постоянно, бяха в състояние да произвеждат съвсем минимални количества антиматерия. Най-сетне бе открит естествен източник на антиматерия в „поточната тръба“, свързваща луната Йо с нейния родител Юпитер, тръба от електрически ток с мощност пет милиона ампера, генерирана при преминаването на луната през магнитното поле на Юпитер.

За да се събере антиматерията, бе необходимо само да се прати космически кораб в поточната тръба и да се използват магнитни капани за улавянето на антиматерийни частици. Но тъкмо в това „само“ се криеше цялото инженерно предизвикателство.

Веднага след заповедта за старт на Една магнитните полета щяха да запулсират и да започнат да изстрелват късчета от В-пръчката към насрещен поток от нормален водород. Материя и антиматерия щяха да се анихилират и всяка частица маса щеше в миг да се преобрази в енергия. Астероидният лед щеше да се превърне в свръхнагрята пара и тъкмо тази пара, излизаща през соплото, щеше да задвижи „Освободител“ напред.

И това беше всичко, ако се изключеха сложните подробности по работата с антиматерия — „Освободител“ всъщност не бе нищо повече от парна ракета. Това, което впечатляваше, бяха характеристиките на този „двигател“. Дори несекващият котел в сърцето на всяка звезда превръща само малка част от горивната маса в енергия. Когато материя и антиматерия се анихилират, те отиват до самия край, просто не е възможно да се изстиска повече от прословутата Айнщайнова формула, където E е равно на mc на квадрат.

В резултат дори микроскопично количество антиматерия, не повече от петдесет милиграма, се равнява на еквивалента на цялата енергия, складирана на борда на някоя химична ракета, като совалката например. Ето какво правеше новия антиматериен двигател толкова привлекателен за правителствата, които държаха да разполагат със сили за бързо реагиране пред лицето на нова заплаха за нашествие срещу Слънчевата система. „Освободител“ бе толкова мощен кораб, че щеше да откара Една при К-бомбата, която бе от другата страна на Юпитер и толкова отдалечена от Земята, колкото и от астероидите, само за сто и дванайсет часа.

От друга страна, „Освободител“ би изглеждал като джудже, сравнен с някой от фотонните кораби. Но докато тези кораби представляваха само малък корпус, такелаж и платно, „Освободител“ бе монолитен къс, тояга, оръжие. Подобно на много други човешки оръжия, и той притежаваше фалическа форма, както бе отбелязал без особено чувство за хумор един наблюдател.

Тъй като с подробностите по предстартовата подготовка се занимаваше Либи, за Джон нямаше почти никаква работа. Това, изглежда, само го изнервяше повече.

— Наблюдават ни — прошепна му Една, за да го разсее.

— Така ли? Кой?

— От Ахил. Инженерите, служителите, екипажите.

Изчисти екрана и погледнаха надолу към ледената повърхност. На дока се тълпяха облечени в скафандри фигурки.

— Толкова по въпроса за мерките за безопасност — изръмжа недоволно Джон. — Какво правят там?

— Предполагам, че са дошли да гледат изстрелването на първия боен космически кораб на човечеството — отвърна Либи.

— Брей! — възкликна Джон. — Тя е права. Спомняш ли си „Междузвездни войни“ и „Стар Трек“?

Една никога не бе чувала за тези древни културни реликви.

— Всичко започва оттам — обясни Джон. — Първият боен кораб. Но не и последният, сигурен съм.

— Трийсет секунди — обяви с равен глас Либи.

— Да става каквото ще — въздъхна Джон и стисна дръжките на креслото.

„Няма връщане“, помисли си Една. Решението бе взето, тя наистина щеше да командва този кораб, още миришещ на боя и лакове, задвижван от двигател, тестван набързо и само няколко пъти, в битка срещу непознат враг.

— Три… две… едно — отброи Либи.

Някъде в търбуха на кораба магнитната примка се сви. Започна да умира материя. Ускорението притисна Една в креслото с такава сила, че въздухът излетя от гърдите й.