Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (14)

14: Отвъд орбитата

След първите двайсет и четири часа вълнението от пътешествието изчезна почти напълно. Бисиса не би повярвала, ако в началото й бяха казали, но настъпи момент, в който изпитваше само досада.

С намаляването на гравитацията все повече предмети се издигаха във въздуха: завивки, дрехи, остатъци от храната. Беше като да къмпингуват в повреден асансьор, мислеше си Бисиса. Люспите от гладко обръснатата глава на Алексей бяха най-неприятни. Освен това беше много трудно да се мият. Разполагаха с достатъчно питейна вода, но кабината не беше оборудвана с душ и след първите няколко дни започна да вони като в тоалетна.

Бисиса се стараеше да използва времето конструктивно. Работеше над възстановяването си от Хибернакула. Спеше много и Алексей и Мира й помагаха да изпълнява упражнения в ниска гравитация, като я придържаха към стената, за да може да напряга нужните групи мускули. Но имаше толкова много свободно време, което едва ли можеше да се запълни с упражнения и сън.

Алексей също си намираше занимания. Непрестанно проверяваше системата за управление на паяците, дори правеше визуален оглед на херметическата изолация на кабината и на филтрите. Докато работеше, си мърмореше под нос или пееше — възторжени тихи химни, възпяващи слънчевата светлина.

Бисиса все не успяваше да поговори с дъщеря си. Имаше чувството, че Мира се е затворила в себе си, сякаш през времето, когато Бисиса бе спала криогенен сън, бе развила необяснима депресия.

Бисиса реши да отложи тази задача за по-късен етап, когато най-сетне се отделят от лентата.

Веднъж подметна:

— Ще ми се да можехме да се завъртим около Земята, за да видя и другите космоелеватори. Дори не знам колко са.

Мира започна да ги брои на пръсти.

— Модимо в Африка. Бандара в Австралия, майката на всички. Джианму в Китай. Марахуака във Венесуела, Южна Америка. Всичките на имената на небесни богове. Ние, европейците, си имаме Игдрасил.

— Скандинавското название на Световното дърво.

— Точно така.

— А американците са построили Стълбата на Яков.

Алексей се засмя.

— „И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“. Битие, двайсет и осем, дванайсет.

— Америка все още е силно религиозна страна — каза Мира. — Предполагам затова са отхвърлили северноамериканското название за Световното дърво. Имаше референдум.

— Защо толкова много различни народи имат митове за Световното дърво? Струва ми се доста странно.

— Някои антрополози смятат, че е плод на човешкото въображение — причудливи форми на облаците, които наподобяват клони и гигантски стебла. Или може би това е митът за Млечния път. Други казват, че се дължало на слънчевата активност.

— Много хора се страхуват от елеваторите — обясни Мира. — Има и такива, които твърдят, че е ерес. Задна вратичка към Царството Божие. Все пак съвсем наскоро тъкмо оттам дойде заплахата за Земята и те още не са го забравили.

— Което бе и причината за нападението срещу Африканския елеватор — рече Алексей. — Може да няма логика, но е така.

— За космически познаваш доста добре земната култура.

— Защото съм се интересувал. Но аз я разглеждам отвън. Като антрополог в известен смисъл.

— Аз пък смятах, че всички космически ще са рационални като компютри — подметна Мира.

— О, не! — Алексей се засмя. — Разработваме цяла нова система от мании.

И през цялото време продължаваха да се изкачват. Планетата постепенно се смаляваше — първо заприлича на футболна топка, после на грейпфрут, на топка за крикет и накрая стана толкова малка, че Бисиса вече не можеше да различава очертанията на континентите. Представата за невероятните размери на конструкцията, по която пълзяха, смразяваше ума й.

На третия ден от началото на пътуването минаха през първото съоръжение, откакто бяха напуснали Земята. Събраха се в средата на кабината, за да наблюдават приближаването му.

На пръв поглед изглеждаше като широк пръстен от надуваеми модули, повечето с приблизително цилиндрична форма, изрисувани в ярки цветове и сияещи като гигантски играчки на постоянната слънчева светлина. Алексей обясни, че това е комбинация от хотел и развлекателен парк, все още незавършен и необитаем. Официалното му название щяло да е „При Яков“. Основен инвеститор били „Дисни“. Надявали се да си върнат част от парите, които непрестанно губели от старите паркове на Земята.

— Чудесно място за хотел — одобри Мира. — Само на три дена път и с достатъчна гравитация да се избегне бъркотията, която настъпва при нула g.

— Да, още едно подходящо приложение на елеватора — съгласи се Алексей. — Всъщност това е само началото. След играта винаги идва сериозната част — бизнес центрове, жилищни помещения, орбитални градове. Цяла една нова реалност. Съвсем като железниците през деветнайсети век.

Бисиса неусетно улови Мира за ръката.

— Живеем в забележителни времена, нали?

— Да, мамо, така е.

Подминаха хотела за броени секунди и Бисиса отново имаше възможност да добие представа за истинската им скорост. Но само за кратко, тъй като скоро ги обгърна тъмнина, в която изглеждаше сякаш са увиснали насред космоса. Все пак краят на пътуването наближаваше.

 

 

На осмия ден преминаха отвъд геосинхронната точка. За един съвсем кратък момент се намираха в нулева гравитация, обикаляйки в орбита около Земята, както би трябвало да прави всеки уважаващ себе си спътник, макар че от няколко дена гравитацията бе толкова слаба, че това на практика нямаше никакво значение.

На геосинхронната точка имаше друго съоръжение, огромно колело, чиято главина бе центрирана върху лентата. И тази конструкция не беше завършена. Бисиса различаваше ясно малки монтажни машини, които пълзяха по огромното метално скеле, а също и отблясъците на заварките. По-нататък, зад огромни прозорци, зеленееха причудливи растения.

Геосинхронизираната станция отплава надолу, отдалечи се под тях и постепенно изчезна, а те продължаваха да се носят из пустошта.

След като подминаха геосинхронната точка, ефективната гравитация на паяка смени полюса си, тъй като центростремителната сила, балансирана от гравитацията на геосинхронна позиция, доби надмощие и се опитваше да ги откъсне настрани. „Долу“ вече беше в посока, обратна на Земята. Наложи се да пренаредят кабината — покривът стана под и обратно. Алексей обясни, че кабините, предназначени изцяло за пътници, вършели това автоматически.

Всъщност това обръщане, преустройството на кабината, бе единственото интересно нещо, което се случи в дните след геосинхронната точка. Единственото.

Но Бисиса научи, че няма да изминат целия останал път до контратежестта, която беше на тринайсет дни отвъд геосинхронната точка и на двайсет и един от повърхността. Там, както й обясниха, било гробището на паяците.

— Налага се непрестанно да увеличават масата на контратежесттта, за да компенсират нарастващата маса на лентата — каза Алексей. — Ето защо нито един от паяците не се връща на Земята — с изключение на ремонтните машини.

Бисиса огледа тъжно кабината и прозрачния корпус.

— Там ли ще е краят на паяка?

— Не и на този — отвърна Алексей. — Това малко чудовище няма да продължи отвъд петдесет и шест хилядния километър. Което е на дванайсет дни от Земята.

Бисиса погледна Мира, която, изглежда, имаше само смътна представа за по-нататъшния развой на събитията.

— И после какво?

— Помниш ли, като ти казах, че ако паякът се откачи от лентата преди геосинхронната точка, ще паднем обратно на Земята? Но ако се отделим след това…

— Ще напуснем орбитата на Земята — каза Мира. — И ще продължим в междупланетното пространство.

— Ако изберем подходящия момент, за да се откъснем от елеватора, може да използваме инерцията, за да идем където пожелаем. На Луната например.

— Там ли ще ходим?

Алексей се усмихна.

— О, малко по-далече.

— Тогава къде, дявол го взел? Вече няма смисъл да пазим тайни… пък и веднага щом се откъснем от елеватора, властите ще знаят накъде сме се насочили.

— Отиваме на Марс, мамо.

Бисиса се ококори.

— На Марс?

— Да. Там има нещо, което те очаква.

— Но тази малка кутия не може да измине целия път до Марс.

— Разбира се, че не може — потвърди Алексей. — Ще ни вземат. Имаме среща с фотонен кораб. Слънчев платноход. Вече е потеглил.

Бисиса смръщи вежди.

— Нямаме двигатели, нали? Освободим ли се от лентата, няма да разполагаме със собствени средства за движение.

— Не са ни необходими. Корабът ще се срещне с нас.

— Божичко! — възкликна Бисиса. — И ако нещо се обърка…

Алексей продължаваше да се усмихва, съвсем безгрижно.

От разговорите с него през последните дни Бисиса бе започнала да разбира част от психологията му — психологията на космическия, коренно различна от тази на земния човек.

Алексей изпитваше нещо като смъртен страх от повреди в обкръжаващите го машини, тъй като животът му зависеше изцяло от тях. От друга страна, не хранеше и капчица съмнение в безпогрешната сила на орбитите и траекториите и взаимодействията на телата в космоса — той живееше в свят, където небесната механика осезаемо ръководеше всичко, един могъщ и безшумен часовников механизъм, който никога не показваше дефекти. Ето защо щеше да е спокоен и уверен веднага щом се отделят от лентата: за него бе недопустима мисълта, че фотонният кораб би могъл да се размине с тях. Докато Бисиса и Мира се ужасяваха от подобна възможност.

Някъде във всичко това се криеше тайната на неговата личност, мислеше си Бисиса — и на новото поколение на космическите. Струваше й се, че ще може да го разбере по-добре, ако успее да схване странните молитви, които си нашепваше с мелодичен тон — псалмите за Незавладяното слънце.

 

 

На дванайсетия ден се настаниха в сгъваемите столове, след като закрепиха всички предмети, в очакване да дойде сътресението, показващо, че зарядите, поставени от Алексей, са отделили кабината от елеватора.

Алексей огледа лицата на спътничките си.

— Искате ли обратно отброяване?

— Млъквай! — скастри го Мира.

Бисиса погледна лентата, която бе единствената им връзка с реалността през последните дванадесет дни, и после премести поглед нагоре, към отдалечаващото се камъче, което бе Земята. Зачуди се дали ще я види отново да се приближава — и за това, което я очакваше в обозримото бъдеще.

— Започва се… — прошепна Алексей.

Под тях блесна ярка светлина, зад тавана на кабината, превърнал се в под. После лентата започна да се отдалечава с невероятна скорост и гравитацията се изпари като сън. Кабината започна да се премята и част от предметите литнаха под съпровода на веселия смях на Алексей.