Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (49)

49.

Групичката от „АгриГен“ се появи откъм доковете. Каня и нейните хора стояха мирно, почетна стража на демони. Фарангите мижаха под тропическото слънце и оглеждаха земята, която виждаха за пръв път. Сочеха невъзпитано младите момичета, които вървяха по улицата, смееха се и говореха на висок глас. Раса от грубияни. Самоуверени грубияни.

— Много са самодоволни — измърмори Паи.

Каня се стресна, чула собствените си мисли, изречени на глас, но замълча. Решила беше да изчака търпеливо, да си наляга парцалите, докато Аккарат приключи с посрещането. Чуждоземската групичка се предвождаше от навъсена руса жена — Елизабет Баудри, агригенска креатура от главата до петите.

И тя като другите представители на „АгриГен“ носеше дълго черно наметало с логото на компанията — червен пшеничен клас. Каня се утеши с мисълта, че проклетниците сигурно се потят, като прасета под жаркото тропическо слънце. Лицата им вече бяха лъснали.

— Това е групата, която ще отиде в семенната банка — каза Аккарат.

— Сигурен ли сте, че не грешим за това? — попита Каня. Той вдигна рамене.

— Искат само проби. Генетично разнообразие, което да използват за генехакерските си разработки. Кралството също ще извлече полза.

Каня се загледа в хората, които до неотдавна бяха заклеймявани като калорийни демони, а сега се разхождаха преспокойно по улиците на Крунг Теп, Града на божествените създания. Докери разтоварваха сандъци със зърно от кораба им и ги качваха на теглени от мегодонта фургони. Логото на „АгриГен“ беше отпечатано с ярки цветове на всеки сандък.

Сякаш отгатнал мислите й, Аккарат каза:

— Мина времето, когато можехме да се крием зад стените си и да се молим за оцеляване. Трябва да се отворим към външния свят.

— Но семенната банка — възрази тихо Каня. — Наследството, завещано ни от крал Рама…

— Ще вземат само проби. Не се тревожи. — Аккарат се обърна към някакъв фаранг и се здрависа с него по чуждоземския обичай. Размениха няколко думи на ангрит и си кимнаха за довиждане.

— Ричард Карлайл — отбеляза Аккарат. — Най-сетне ще получим резервните части за помпите. Днес следобед дирижаблите му излитат. С малко късмет може и да изпреварим дъждовния сезон. — Погледна я в очите. — Ти нали разбираш какво става? Разбираш какво правя и защо? Че е по-добре да загубиш малка част от кралството, отколкото да го загубиш цялото. Има времена да се сражаваш и времена да преговаряш. Не можем да оцелеем, ако се изолираме напълно. Историята ни учи, че трябва да създадем контакти с външния свят.

Каня кимна вдървено.

Джайде се наведе над рамото й.

— Поне не сложиха ръка на Ги Бу Сен.

— Аз бих им дала Ги Бу Сен вместо семенната банка — измърмори тя.

— Да, но фактът, че не го получиха, ги вбесява страшно. — Джайде кимна към русокосата жена. — Онази там много се ядоса. Крещя, вика. Изложи се ужасно. Крачеше нервно и размахваше ръце. — И й показа нагледно.

Каня направи физиономия.

— Аккарат също беше ядосан. Цял ден вървя след мен да ме пита как така сме допуснали Ги Бу Сен да избяга.

— Умен е той.

Каня се засмя.

— Аккарат?

— Генехакерът.

Преди Каня да го е попитала друго, Баудри и нейните учени се приближиха. Стар китаец жълта карта вървеше с нея. Спря вдървен като глътнал бастун и кимна на Каня.

— Аз ще превеждам на кун Елизабет Баудри.

Каня се усмихна любезно. Оглеждаше хората пред себе си. Колко ниско бяха паднали само. Жълти карти и фаранги.

— Всичко се променя — каза Джайде и въздъхна. — Добре ще е да го запомниш. Носталгията по миналото, тревогите за бъдещето… — Вдигна рамене. — Всичко е страдание.

Фарангите я чакаха. Нетърпеливи. Тя ги поведе по белязаните от войната улици. Някъде в далечината, в района на котвените площадки, изтрещя танк. Поредното гнездо на съпротива, студенти навярно, хора, над които Каня нямаше контрол. Хора, които се водеха от друг вид чувство за чест. Даде знак на двама от новите си подчинени, Маливалая и Ютакон, ако беше запомнила правилно имената им.

— Генерале — каза единият, но Каня го сряза с поглед.

— Никакви генерали повече, казах ти. Край с глупостите. Аз съм капитан. Щом капитанският чин беше достатъчно добър за Джайде, значи ще е достатъчно добър и за мен.

Маливалая се поклони в знак на извинение. Каня покани фарангите в луксозната кола на въглищен дизел. Автомобилът се отдели от бордюра и пое през града. С подобен лукс Каня се сблъскваше за пръв път, но успя да овладее бурната си реакция при вида на богатството, което Аккарат демонстрираше така изведнъж.

Автомобилът се плъзгаше по пустите улици на път към Храма на градската колона.

След петнайсет минути слязоха от колата и тропическият пек се стовари отгоре им. Монаси свеждаха почтително глава пред Каня в знак, че признават правомощията й. Тя им кимаше в отговор, макар вътрешно да се бунтуваше. Знаеше обаче, че в това отношение крал Рама XII е поставил министерството на околната среда над монасите.

Монасите отвориха портите и ги поведоха към хладните подземия на храма. Херметично затворени врати се разхерметизираха, филтриран въздух ги лъхна в лицата. Въздух с оптимална влажност и ниска температура. Ставаше все По-студено. Каня сгърби зиморничаво рамене. Още тежки врати се отвориха, задвижвани от системи с въглищно захранване.

Монаси с оранжеви роби ги чакаха в коридорите от другата страна, отстъпваха да й направят път, да не би да ги докосне неволно. Тя се обърна към жената Баудри:

— Не докосвайте монасите. Дали са клетва да не докосват жена.

Жълтокартецът преведе думите й на грозния фарангски език. Каня чу зад себе си приглушен смях, но потисна гнева си и не се обърна. Жената Баудри и нейните генехакери бърбореха развълнувано, докато навлизаха все по-надълбоко в семенната банка. Жълтокартецът не си правеше труда да превежда възклицанията им, но Каня и без негова помощ се досещаше какво значат — достатъчни й бяха доволните изражения на фарангите.

Водеше ги все по-навътре в подземията към залите с каталозите и през цялото време разсъждаваше върху природата на лоялността. По-добре да се лишиш от крайник, отколкото от главата. Единствено заради тайландската практичност кралството оцеляваше, докато други страни се сриваха в анархия.

Хвърли поглед през рамо към фарангите. Алчните им светли очи оглеждаха рафтовете, вакуумно запечатаните контейнери с хиляди семена, всяко — потенциална отбранителна линия срещу хората от техния вид. Истинското съкровище на едно кралство, поднесено им на тепсия. Военна плячка.

Когато бирманците победили Аютая, градът паднал без битка. Сега ставаше същото. В крайна сметка след толкова пролята кръв и пот, след толкова смърт и труд, след борбата на семенни светци и мъченици като Фра Сюб, след подкупи във вид на момчета и момичета като Кип, които да задоволят извратените апетити на изроди като Ги Бу Сен, в крайна сметка всичко свършваше тук. Фаранги влизаха триумфално в сърцето на едно кралство, за пореден път предадено от министри, които нехаят за короната.

— Не го приемай толкова зле. — Джайде я докосна по рамото. — Всички се учим да живеем с провалите си, Каня.

— Съжалявам. За всичко.

— Отдавна съм ти простил. Всички ние си имаме господари, на които дължим лоялност. Кармата е решила да те заведе първо при Аккарат и едва после при мен.

— Не съм си и помисляла, че ще се стигне дотук.

— Загубата е голяма — съгласи се Джайде. После сви рамене. — Но дори сега не е късно нещата да се променят.

Каня погледна фарангите. Един от генехакерите улови погледа й и каза нещо на жената. Каня не можа да прецени дали думите му съдържат насмешка, или предупреждение. Пшеничните класове на логото на компанията лъщяха под светлината на електрическите лампи.

Джайде вдигна вежда.

— Винаги ни остава нейно величество кралицата, нали?

— И къде ще ни отведе това?

— А нима не предпочиташ да те запомнят като селянка от Банг Раджан, която продължила борбата, когато всичко изглеждало загубено, и забавила с още малко победното нашествие на бирманците, вместо като един от страхливите велможи на Аютая, които жертвали цяло кралство?

— Всичко това е въпрос на его — измърмори Каня.

— Може би. — Джайде сви рамене. — Едно ще ти кажа обаче. Аютая е незначителен миг в нашата история. Нима тайландците не са оцелели след като кралството паднало? Нима не сме надживели бирманците? Кхмерите? Французите? Японците? Американците? Китайците? Калорийните компании? Нима не сме дали отпор на всички тях, когато съседите ни коленичили? Кръвта, силата на тази страна се крие в нейните хора, а не в този град. Нашите хора носят имената, които са ни дали кралете от династията Чакри още през осемнайсети век, и пак те, нашите хора, са всичко. А тази семенна банка е единствената ни надежда за бъдещето.

— Но нейно величество обяви, че винаги ще браним…

— Крал Рама не е давал и пукната пара за Крунг Теп, но е милеел за нас и е построил града като символ, който да защитаваме. Само че не градът е важен, а хората. Каква е ползата от един велик град, ако хората му са поробени?

Каня дишаше ускорено. Леденият въздух режеше дробовете й. Жената Баудри каза нещо. Генехакерите се разлаяха на ужасния си език. Каня се обърна към Паи.

— Прави като мен.

Извади пружинниковия си пистолет и стреля от упор в главата на фарангската жена.