Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (32)

32.

Дим се кълбеше около Каня. Открили бяха още четири трупа в добавка към онези от болниците. Заразата мутираше по-бързо от очакваното. Ги Бу Сен беше намекнал, че това може да се очаква, но нарастващата бройка на труповете я изпълваше с лошо предчувствие.

Паи вървеше бавно по края на един рибарник. Хвърлили бяха луга и хлор в рибарника, огромни чували. Остра миризма се носеше във въздуха, хората кашляха. Вонята на страха.

Каня помнеше стерилизирането на други рибарници, помнеше как други хора се свиваха, докато белоризци вилнееха из селото им и палеха ли, палеха. Затвори очи. Как беше мразила тогава белоризците. И затова, когато местният джао пор откри, че е умна и мотивирана, я прати в столицата с инструкции да се запише като доброволец при белоризците, да работи за тях, да се внедри в средите им. Селски кръстник, който работеше за враговете на белоризците. И търсеше мъст задето белите униформи бяха узурпирали властта му.

Десетки други деца бяха пратени на юг да се молят пред портите на министерството, всичките с едни и същи инструкции. От групичката на Каня единствено тя се беше издигнала толкова високо, но знаеше, че има и други, внедрили се на различни нива в организацията. Други огорчени деца.

— Прощавам ти — измърмори Джайде.

Каня тръсна глава и не му обърна внимание. Даде знак на Паи да зарият рибарника. Ако имаха късмет, селото щеше да прекрати съществуванието си още днес. Хората й работеха бързо, нямаха търпение да се махнат оттук. Всички бяха с маски и предпазни костюми, но в безмилостната жега екипировката им бе по-скоро мъчение, отколкото защита.

Още облаци дим с остра миризма. Селяните плачеха. Момичето Маи следеше Каня с празно изражение. Момент на откровение за детето. Спомен, който ще се загнезди в главата й като рибя кост в гърло. Спомен, от който никога няма да се отърве.

На Каня й се доплака за детето. „Ако само можеше да разбереш!“ Но когато си толкова малък, няма как да разбереш сивата бруталност на живота.

„Ако и аз бях разбрала навремето.“

— Капитан Каня!

Обърна се. Някакъв мъж се спускаше по насипа, залиташе в разкаляните оризища, спъваше се в зелените стръкове. Паи вдигна любопитно поглед, но Каня му махна да си продължава работата. Пратеникът пристигна задъхан.

— Буца се усмихва на вас и на министерството — каза той и замълча в очакване.

— Сега ли? — Каня го зяпна. Погледна към горящото село. — Искате да дойда сега?

Младежът се огледа притеснено, изненадан от реакцията й. Каня махна нетърпеливо.

— Я пак, ако обичаш. Сега ли?

— Буда се усмихва на вас. И на министерството. Всички пътища започват в сърцето на Крунг Теп. Всички пътища.

Каня се намръщи и викна на лейтенанта си:

— Паи! Трябва да вървя.

— Сега? — Той тръгна към нея, гледаше изненадано.

— Налага се. — Махна към пламтящите бамбукови колиби. — Довършете тук.

— Ами селяните?

— Вържете ги и да останат тук. Пратете храна. Ако никой друг не се разболее до края на седмицата, значи сме приключили.

— Смяташ, че може да извадим такъв късмет?

Каня изписа усмивка на лицето си. Неестествено беше да успокоява човек с опита на Паи.

— Надеждата умира последна. — Махна на младежа. — Хайде, води. — Погледна към Паи. — Като приключите тук, ела в министерството. Трябва да опожарим още нещо.

— Фарангската фабрика?

Каня се усмихна на нетърпението му.

— Глупаво би било да не прочистим източника на заразата. Това ни е работата все пак.

— Ти си нов Тигър! — възкликна Паи, плесна я по гърба, а после се опомни и се поклони дълбоко като извинение за непростимата фамилиарност. След това се обърна и хукна назад към пламтящото село.

— Нов Тигър — изсумтя Джайде до нея. — Браво на теб.

— Ти си виновен. Ти ги научи да си търсят радикал за водач.

— И затова избраха теб?

Каня въздъхна.

— Явно е достатъчно да носиш запалена факла в ръка.

Това накара Джайде да се разсмее.

 

 

Пружинников скутер я чакаше от другата страна на насипа. Младежът го яхна, изчака я да се качи и го подкара по градските улици, лавираше между мегодонти и колоездачи. Малкият клаксон на скутера не млъкваше. Градът се носеше покрай тях. Рибопродавци, търговци на дрехи, амулетчии, разпънали походни масички с амулети на Фра Сюб, същите талисманчета, с които Джайде не пропускаше да се помайтапи, но които Каня почиташе тайно, дори носеше един на верижка до сърцето си.

— Просиш услуги от твърде много богове — отбеляза Джайде, когато Каня докосна амулета, преди да напуснат селото. Но тя остана глуха за подигравките му и довърши мълчаливата си молитва към Фра Сюб с надеждата да получи защита, каквато знаеше, че не заслужава.

Скутерът намали, спря и Каня скочи на земята. Златният филигран на храма с градската колона грееше в утринните лъчи. Наоколо беше пълно с жени, които продаваха невени за приношенията. Монашеските напеви долитаха над варосаните стени и се смесваха с музиката на традиционните народни танци. Младежът изчезна, преди Каня да му е благодарила. Един от многото, които дължаха услуга на Аккарат. Нищо чудно да беше получил скутера като подарък от министъра, а лоялността му да беше цената за подаръка.

— А ти какво получаваш, скъпа Каня? — попита я Джайде.

— Знаеш какво — измърмори тя. — Получавам онова, което се заклех, че ще получа.

— А още ли го искаш?

Тя не му отговори.

Влезе в храма. Дори толкова рано сутрин храмът беше пълен с поклонници, коленичили пред статуите на Буца и пред светилището на Фра Сюб, което отстъпваше по размери само на онова в комплекса на министерството. Просторното помещение гъмжеше от хора, които правеха приношения от цветя и плодове, други хвърляха гадателски пръчици да разбудят късмета си — и над всичко това монасите пееха и пазеха града с молитвите си, с амулетите, с въжетата сайсин, които се протягаха от храма към дигите и помпите. Свещената нишка се поклащаше в сивкавата утринна светлина, повдигната върху стълбове над улици и булеварди, проточила се с мили от това благословено сърце на града до помпите и оттам околовръст над вълноломите. Песента на монасите не спираше нито за миг, пазеше Града на свещените създания от неутолимия океан.

Каня купи тамян и храна за приношение и ги занесе в хладните недра на колонния храм, надолу по мраморните стъпала. Коленичи пред древната градска колона на плячкосания Аютая и пред по-голямата колона на Банкок. Мястото, откъдето започваше замерването на всички разстояния. Сърцето на Крунг Теп, домът на духовете, които го защитаваха. Ако застанеше на входа на храма и погледнеше към дигите, щеше да ги види как се издигат от всички страни. Очевидно бе, че се намират в най-ниската точка, на дъното на гигантска купа. Че са открити от всички страни. Този храм… Каня запали тамянната пръчица и замълви молитви на благодарност и почит.

— Не мислиш ли, че е лицемерно да дойдеш точно тук, в храма, по поръчка на търговското министерство?

— Млъкни, Джайде.

Джайде коленичи до нея.

— Е, поне си избрала хубави плодове, ако не друго.

— Млъкни.

Искаше да се помоли, но Джайде й пречеше с постоянното си мрънкане. Скоро се отказа и излезе навън, където светлината и жегата набираха сила. Наронг я чакаше там, облегнат на един стълб, стоеше и гледаше народните танци. Барабаните биеха, танцьорите изпълняваха стилизираните завъртания, гласовете им — високи и ясни — се надпреварваха с монотонния напев на монасите в другия край на вътрешния двор. Каня отиде при него.

Наронг вдигна ръка.

— Нека приключат.

Каня овладя раздразнението си, намери си място и зачака драматизацията за живота на Рама да свърши. Накрая Наронг кимна доволно.

— Хубаво е, нали? — Кимна към колонния храм. — Направи ли си приношението?

— Теб пък какво те интересува?

Други белоризци се стичаха в храмовия комплекс да направят приношения. Отправяха молитви за повишение в чин и за по-доходоносни задачи. Молеха се за успех в разследванията си. За защита срещу заразите, с които се сблъскваха ежедневно. За белоризците това светилище беше почти толкова важно, колкото и храмът на Фра Сюб, мъченика на биоразнообразието. Каня се изнервяше, че говори с Наронг в присъствието на толкова много белоризци, но той, изглежда, не даваше и пукната пара.

— Всички обичаме града — каза той. — Дори Аккарат би направил и невъзможното да го защити.

— Какво искаш от мен?

— Много си нетърпелива. Хайде да се поразходим.

Каня смръщи вежди. Наронг изглеждаше спокоен, а я беше извикал по спешност. Преглътна яда си и каза:

— Имаш ли представа какво правех, когато пратеникът ти ме прекъсна?

— Да се поразходим и ще ми разкажеш.

— Имам село с петима мъртви, а още не сме изолирали причинителя.

Той я погледна заинтригувано.

— Нов щам на сибискоза? — Изведе я от храмовия комплекс покрай продавачките на невени и продължи напред.

— Не знаем. Но затрудняваш работата ми и макар че сигурно ти е приятно да тичам като куче по свирката ти…

— Имаме проблем — прекъсна я Наронг. — И макар да смяташ, че твоето село е важно, то е нищо в сравнение с това. Един човек е мъртъв. Много високопоставен човек. Нужна ни е помощта ти в разследването.

Тя се изсмя.

— Аз не съм полицай!

— Въпросът не е полицейски. Замесена е пружинка.

Каня спря.

— Какво?!

— Убийцата. Смятаме, че е незаконно пребиваваща в страната. Боен модел. Момиче на пружина.

— Как е възможно?

— И ние това се опитваме да разберем. — Погледна я сериозно. — А не можем да зададем въпроса както трябва, защото генерал Прача си присвои разследването, твърди, че е под негова юрисдикция, защото пружинките са забранена стока със специален разрешителен режим. Сякаш става въпрос за чешърка или жълта карта. — Засмя се горчиво. — С вързани ръце сме. Ти ще проведеш разследването вместо нас.

— Трудна работа. Разследването не е възложено на мен. Прача няма да…

— Той ти има доверие.

— Да, има ми доверие, че ще си върша работата. Което още не значи, че ще ми позволи да си пъхам носа в чуждата. — Сви рамене и му обърна гръб. — Невъзможно е.

— Не! — Наронг я сграбчи и я обърна към себе си. — Това е изключително важно! Трябва да научим подробностите!

Каня свали ръката му от рамото си.

— Защо? Какво му е толкова важното? Всеки ден в Банкок умират хора. Намираме толкова трупове, че не успяваме да ги изхвърлим в метановите компостери. Какво му е толкова важното на този труп, че искаш да рискувам доверието на генерала?

Наронг я придърпа по-близо.

— Трупът е на Сомдет Чаопрая. Изгубихме протектора на нейно кралско величество.

Каня се олюля. Наронг я прихвана за лакътя. Гледаше я право в очите, тонът му беше ожесточен, напрегнат:

— Отдавна съм в тази игра, но политиката никога не е била толкова грозна. — На лицето му имаше усмивка, но сега Каня виждаше гнева, погребан в дълбокото. — Ти си добро момиче, Каня. Ние винаги сме спазвали своята част от сделката. Сега и ти трябва да изпълниш своята, затова си тук. Знам, че е трудно. Знам, че дължиш лоялност и към своите началници в министерството на околната среда. Молиш се на Фра Сюб. Това е добре. Редно е да го правиш. Но помощта ти ни е нужна. Забрави за Аккарат, ако трябва. Дворецът иска да помогнеш.

— Какво искате да направя?

— Трябва да разберем дали това е дело на Прача. Той доста се постара да вземе разследването в свои ръце. Трябва да знаем дали той е поръчал убийството. И твоят господар, и сигурността на двореца зависят от това. Не е изключено Прача да опорочи разследването, защото крие нещо. Може би ударът е насочен срещу нас и е дело на негови стари съюзници от Дванайсетодекемврийския преврат.

— Абсурд.

— Напротив, всичко изглежда логично и планирано. Убийството е извършено от пружинка, което моментално изключва нас от разследването, връзва ни ръцете. — Гласът на Наронг пресекваше от вълнение. — Трябва да знаем дали пружинката е била пратена от твоето министерство. — Бутна дебела пачка банкноти в ръката й. Каня зяпна парите, смаяна от огромната сума. — Подкупи всеки, който застане на пътя ти — каза той.

Каня се отърси от вцепенението, раздели пачката на две части и ги пъхна в джобовете си. Той я докосна нежно по ръката.

— Много съжалявам, Каня. Само теб имаме. Разчитам, че ще намериш враговете ни и ще им видиш сметката.

 

 

Обедната жега в Плоенчит беше усмъртителна. Мърлявите стаи на клуба гъмжаха от разследващи офицери и това допълнително нажежаваше атмосферата. Клубът беше гадно място да умреш. Място, пропито с глад, отчаяние и неутолени апетити. Дворцови служители крачеха по коридорите. Наблюдаваха, говореха си тихо, готови да отнесат тялото на Сомдет Чаопрая за ритуалното изгаряне и прехвърлянето на пепелта му в погребална урна, чакаха хората на Прача да приключат с разследването. Тревога и гняв тежаха във въздуха, вежливост, наточена до смъртоносно изящество в този най-унизителен и страшен миг. Атмосферата в клуба напомняше за часовете преди появата на мусоните — нажежена от статично електричество, захлупена от стаения мрак на врящи облаци.

Първият труп беше в общото помещение, труп на стар фаранг, сюрреалистичен и чужд. По тялото нямаше рани, с изключение на синината, където гърлото му е било ударено жестоко, трахеята — смазана. Лежеше до бара, кожата му бе петносана като на удавник. Като на гангстерска стръв. Старецът я гледаше с опулени сини очи, две мъртви морета. Каня Огледа мълчаливо трупа, после тръгна след секретаря на генерал Прача към вътрешните стаи.

И ахна.

Кръв имаше навсякъде, пръски разчертаваха стените и подовете. Трупове лежаха на купчини от оплетени крайници. А сред тях — Сомдет Чаопрая. Гърлото му не беше смазано като на стария фаранг, а буквално изтръгнато, все едно тигър е ръфал плътта му. Телохранителите му бяха мъртви, единият със забито в окото дуло на пружинников пистолет, другият още стискаше личното си оръжие, но цялото му тяло беше надупчено с дискове.

— Кот раи — промълви Каня. Поколеба се. Не знаеше какво да прави в присъствието на тази грозна смърт. Бели бръмбари се щураха в кървавата пяна. Пълзяха и се пързаляха, оставяйки следи в съсирващата се течност.

Прача също беше в стаята, заобиколен от свои подчинени. Погледна я. Лицата на всички бяха разкривени в различна степен от шок, тревога или смущение. Мисълта, че клането може да е дело на Прача, я изпълни с отвращение. Сомдет Чаопрая не беше приятел на неговото министерство, но от самия мащаб на касапницата й се повдигаше. Едно беше да планираш преврати и контрапреврати, друго беше да посегнеш на човек от двореца. Каня се чувстваше като бамбуково листо, повлечено от теченията на пълноводна река.

„Така свършваме всички — каза си тя. — Дори най-богатите и най-влиятелните сред нас са само мърша за чешърките. Ние сме ходещи трупове и да го забравим е признак на крайно лекомислие. Да се медитира върху природата на труповете е занимание полезно.“

И въпреки това се чувстваше уплашена почти до смърт при вида на високопоставения мъртвец, пред доказателството за преходността на това полубожество. „Какво си направил, генерале?“ Толкова беше страшно, че дори мислите й се дърпаха като опарени. Теченията на пълноводната река щяха всеки миг да я засмучат към дъното.

— Каня? — Прача й махна да се приближи. Тя се вгледа в лицето му, търсеше знак за вина, но откри най-вече изумление. — Какво правиш тук?

— Аз… — Подготвила си беше думи. Извинения. Ала забрави всичко при вида на протектора и свитата му, разхвърляни мъртви из стаята. Прача проследи погледа й до трупа на протектора. Гласът му се смекчи. Докосна я леко по ръката. — Ела. Това не е за гледане. — И я изведе навън.

— Аз…

Прача поклати глава.

— Вече си чула, явно. — Въздъхна. — До края на деня целият град ще знае.

Каня откри гласа си и избълва предварително подготвената лъжа, придържайки се към ролята, зададена й от Наронг.

— Не вярвах, че е истина.

— По-лошо е. — Прача поклати глава. — Направила го е пружинка.

Каня се постара да покаже изненада. Погледна назад към касапницата.

— Пружинка? Само една? — Очите й се плъзнаха по дисковете от пружинниково оръжие, забити в стената. Един от труповете й се стори познат — служител от търговското министерство, син на богаташ от второстепенна значимост. Друг беше член на чаожойски промишлен клан, мъж, когото често споменаваха в икономическата преса. Всички те бяха лица от шепниците. Всички бяха големи тигри. — Какъв ужас.

— Изглежда невъзможно, нали? Шестима телохранители. И още трима мъже. А ако се вярва на очевидците, само една пружинка. — Прача поклати глава. — Дори сибискозата убива по-чисто.

Вратът на негова милост Сомдет Чаопрая беше скършен, меките тъкани — разпрани, така че гръбнакът, макар да не беше прекъснат докрай, служеше повече като панта, отколкото като опора.

— Сякаш демон го е разпрал.

— Или див звяр. Напълно в стила на бойните генехакерски модели. Виждал съм такива неща на север, където вилнеят виетнамците. Използват японски пружинки като разузнавачи и щурмови отряди. Имаме късмет, че разполагат с ограничени бройки. — Погледна я сериозно. — Това ще ни се отрази много зле. От търговското министерство ще ни обвинят, че сме се провалили. Че сме допуснали това животно да влезе в страната. Ще се опитат да спечелят предимство покрай тази история. Ще го използват като претекст да заграбят още власт. — Намръщи се. — Трябва да разберем защо пружинката е била тук. Дали Аккарат не е организирал всичко това, използвайки протектора като пионка, за да се добере до повече власт.

— Той никога не би…

Прача я прекъсна:

— Политиката е грозно нещо. Представа си нямаш какво биха направили безсъвестните хора, за да се сдобият с власт. Смятаме, че Аккарат е идвал тук. Неколцина от персонала го познаха по снимка, спомнят си как… — Той сви рамене. — Само че всички ги е страх, разбира се. И предпочитат да си мълчат. И все пак изглежда именно Аккарат и неколцина от чуждестранните му приятели търговци са довели Сомдет Чаопрая при тази пружинка.

„Играе ли си с мен? Знае ли, че работя за Аккарат?“ Каня потисна страховете си. „Ако знаеше, никога не би ме издигнал до поста на Джайде.“

Джайде прошепна в ухото й:

— Не се знае. По-добре змия в гнездото, отколкото змия, която се промъква в джунглата. Така винаги ще знае къде си и какво правиш.

— Искам да отидеш в архивния отдел — каза Прача. — Искаме информацията да си остане там, където е, а не да изчезне удобно, ако разбираш какво искам да кажа. Търговското има свои агенти в средите ни. Извади всичко полезно, което откриеш, и ми го донеси. Разбери как е живяла тук, как е оцеляла. Разчуе ли се, ще покрият всичко. Хора ще лъжат. Разрешителни ще изчезнат от архивите. Някой е помогнал на пружинката да живее тук в разрез с всичките ни закони. Министерството е уязвимо по този параграф. Някой е прибрал подкупите. Някой е позволил на пружинката да живее тук. Искам да зная кой е и дали фигурира във ведомостите на Аккарат.

— Защо пращате мен?

Прача се усмихна тъжно.

— Само на Джайде бих имал повече доверие.

— Залага ти капан — каза Джайде. — Ако иска да струпа вината върху търговското, ти си идеалният инструмент за това, къртицата в министерството.

Прача изглеждаше искрен, но пък той беше умен. „Колко знае?“

— Намери информацията — каза той. — Донеси ми я. И не говори с никого за това.

— Добре — каза Каня. Запита се обаче дали изобщо ще намери нещо в архивите. Ситуацията предлагаше многобройни начини за реализиране на печалба. Заинтересуваните най-вероятно вече бяха покрили следите си. Ако убийството наистина бе планирано като покушение над протектора, значи пари бяха раздавани на всички нива. Кой би имал куража да организира подобно нещо? Политическите убийства бяха едно. Но да посегнеш на двореца… Заляха я гняв и безсилие. Тя ги прогони, преди да са я погълнали. — Какво знаем за пружинката?

— Твърдяла, че е била собственост на японец, който я зарязал тук. Момичетата казват, че е в Банкок от години.

— Не е за вярване, че някой би се омърсил със… — Млъкна, осъзнала, че е на крачка да разкритикува покойния Сомдет Чаопрая. — Защо протекторът е бил тук?

— Знаем само, че е бил с приближени на Аккарат.

— Ще разпитате ли Аккарат?

— Стига да го открием.

— Защо, покрил ли се е?

— Това изненадва ли те? Той знае как да се пази. Иначе нямаше да оцелее толкова дълго. Като чешърка е. Неуловим. — Погледна я сериозно. — Трябва да открием кой е позволил на пружинката да пребивава толкова дълго в страната. Как е дошла в града. Как е било уредено покушението. Не знаем почти нищо за това, слепи сме, а това ни прави уязвими. Новината за убийството ще разклати цялото кралство.

Каня се поклони.

— Ще направя всичко по силите си. — Нищо, че Джайде постоянно надничаше над рамото й и се подиграваше. — Но ще ми трябва повече информация. За да открия виновните.

— Имаш достатъчно за начало: Разбери откъде е дошла пружинката. Кой е прибирал подкупите. Важно е да разберем.

— А Аккарат и онези фаранги, които са запознали протектора с пружинката?

Прача се усмихна.

— С това ще се заема аз.

— Но…

— Каня, разбираемо е, че искаш да поемеш още задачи. Всички милеем за добруването на двореца и кралството. Сега най-важно е да защитим информацията, която имаме в архивите за това същество на пружина.

— Да. Разбира се. Ще проуча с какво разполагаме за подкупите. — Замълча деликатно. — Смятате ли, че ще се наложи някой да демонстрира съжалението и съпричастността си по… друг начин?

Прача свъси чело.

— Малък страничен доход от подкупи е едно. Годината не е от богатите за министерството, Но това? — Той поклати глава.

— Помня времето, когато хората ни уважаваха — каза Каня.

Прача я стрелна с поглед.

— Така ли? Аз пък мисля, че онова време свърши доста преди да постъпиш при нас. — Въздъхна. Не се притеснявай. Този път няма да покрием нещата. Изкупление ще има. Лично ще се погрижа за това. Не се съмнявай във верността ми към кралството и нейно величество. Виновните ще бъдат наказани.

Каня се загледа в трупа на протектора, обходи с поглед душното помещение, където Сомдет Чаопрая беше срещнал смъртта си. Пружинка. Курва на пружина. Направи опит да потисне отвращението си, гаденето. Пружинка. Как беше възможно някой да поиска… Поклати глава. Грозна история. История, която щеше да разтърси страната. А цената щяха да я платят други. Онези, които бяха прибирали подкупите, и навярно не само те.

Излезе на улицата и махна на една велосипедна рикша. Дворцови пантери охраняваха входа. Вече се събираше тълпа, зяпаше любопитно. Още няколко часа и мълвата щеше да плъзне из целия град.

— Към министерството на околната среда, по най-бързия начин.

Размаха пред рикшаря част от мръсните пари на Аккарат, размаха ги и се запита от чие име всъщност ги размахва.