Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (38)

38.

Андерсън едвам дишаше под качулката. Мракът беше пълен, жегата — непоносима, подсилена от собствения му дъх и зле потиснат страх. Не му бяха обяснили защо му слагат качулка и го извеждат от апартамента. По онова време Карлайл беше дошъл на себе си, но когато понечи да възрази срещу грубото отношение, един от войниците го фрасна по ухото с пушката си, от раната потече кръв, след което Андерсън и Карлайл млъкнаха и оставиха да им надянат качулките на главите. Час по-късно ги сритаха да станат и ги подкараха по стълбището, след това ги качиха на някаква машина, която се тресеше и бълваше изгорели газове. Армейска, предположи Андерсън.

Счупеният пръст висеше безполезен зад гърба му. Понечеше ли да стисне ръка в юмрук, болката ставаше непоносима. Опитваше се да овладее дишането си под качулката, да сложи юзда на страховете си и на безумните догадки. Качулката беше тясна, миришеше на прах и го задавяше, а закашляше ли се, болката в ребрата го пронизваше чак до мозъка. Стараеше се да диша плитко и внимателно.

Дали нямаше да го екзекутират за назидание?

От доста време не беше чувал гласа на Аккарат. Не беше чувал нищо всъщност. Искаше му се да повика тихичко Карлайл, да провери дали ги държат в едно и също помещение, но се боеше да не го ударят отново, ако се окажеше, че в стаята има пазач.

Когато го свалиха от машината и го завлякоха в някаква сграда, така и не разбра дали водят и Карлайл с него. После го качиха на асансьор, който потегли надолу. Сметнал бе, че са го смъкнали в нещо като подземен бункер, но под земята не можеше да е чак толкова горещо. Убийствено горещо. От качулката го сърбеше. Най-голямото му желание в момента беше да се почеше по носа — капки пот се стичаха от челото му, по носа и оттам попиваха в плата на качулката, а сърбежът беше непоносим. Опитваше се да размърда лице, да отлепи плата от устата и носа си. Ако успееше някак да си поеме глътка чист въздух…

Изщрака ключалка, отвори се врата. Стъпки. Андерсън застина. Приглушени гласове. Внезапно някой го сграбчи и го изправи на крака. Той едва не припадна от болката в ребрата. Ръцете го повлякоха, дърпаха го по серия от завои и прави отсечки. Повей целуна ръцете му, повей на по-хладен въздух, сигурно от въздухопровода на климатична инсталация. Замириса му на море. Гласове говореха тихо край него. Имаше чувството, че го водят по коридор. Тайландски гласове — усилваха се с приближаването, утихваха с отдалечаването. Андерсън се спъна, но мъчителите му го дръпнаха грубо и го тласнаха напред.

Най-после спряха. Тук въздухът беше по-свеж. Андерсън усещаше повея на климатична инсталация, чуваше тракане на педали и тънкия вой на маховици. Някакъв център за обработка на данни може би. Бутнаха го отзад да се изправи. Така ли щяха да го екзекутират? Щеше да умре, без да види отново дневната светлина?

Момичето на пружина. Трижди проклетото момиче на пружина. Сети се как беше скочила от балкона му, хвърлила се беше в мрака. Не приличаше на самоубийство. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че на лицето й беше видял не отчаяние, а висша форма на самоувереност. Наистина ли беше убила протектора на кралицата? Но ако беше хладнокръвна убийца, защо после, в апартамента му, беше изпаднала в истерия от страх? В това нямаше смисъл. А сега всичко беше отишло по дяволите. Господи, колко го сърбеше носът. Кихна, вдиша прашния въздух в качулката и отново се закашля.

Преви се на две от пристъпа, ребрата му нададоха вой.

Дръпнаха качулката от главата му.

Той примигна заслепен. Вдиша жадно и благодарно. Изправи се бавно. Голямо помещение, пълно с мъже и жени с военни униформи. Педални компютри. Пружинникови генератори. Имаше дори стенен екран с кадри от града, почти все едно се намираха в някой от центровете за обработка на данни в „АгриГен“.

И изглед. Сгрешил беше, асансьорът не го беше свалил под земята. Тъкмо обратното, качили го бяха нагоре. Високо над града. Андерсън пренастрои обърканите си сетива. Намираха се в някаква кула, стара Разширителна кула навярно. Градът се виждаше като на длан през отворените прозорци. Залязващото слънце обагряше въздуха и сградите в постно червено.

Карлайл също беше тук. И той изглеждаше замаян като него.

— Леле, и двамата воните ужасно.

Аккарат. Усмихнат, лукаво някак. Казваха, че тайландците имали тринайсет вида усмивки. Андерсън се зачуди кой ли от тях наблюдава в момента.

— Ще трябва да ви изкъпем — каза Аккарат.

Андерсън отвори уста да отвърне, но го връхлетя нов пристъп на кашлица. Вдиша отчаяно с надежда да овладее конвулсиите на дробовете си, но кашлицата не спираше. Белезниците се впиха болезнено в китките му. Болката в ребрата обхвана целия му гръден кош. Карлайл мълчеше. По челото му имаше кръв. Андерсън се зачуди разсеяно дали търговецът се е съпротивлявал, или са го измъчвали.

— Дайте му вода — каза Аккарат.

Пазачите бутнаха Андерсън до една стена и го натиснаха да седне. Този път той почти успя да опази счупения си пръст, почти. Донесоха водата. Един от пазачите задържа чашата пред лицето му. Студена вода. Андерсън гълташе жадно, абсурдно признателен. Кашлицата му утихна. Той събра сили да вдигне поглед към Аккарат.

— Благодаря.

— Няма нищо. Изглежда, имаме проблем — каза Аккарат. — Твоята история се потвърди. Пружинката, оказва се, е действала самостоятелно.

Клекна пред него.

— Всички сме станали жертва на лош късмет. В армията казват, че добрият боен план трае максимум пет минути след началото на битката. После всичко опира до късмета и благоразположението на духовете. Този път извадихме лош късмет. И ще трябва да се нагодим към новото развитие на нещата. И към множеството нови проблеми, които се появиха. — Кимна към Карлайл. — Вие двамата несъмнено сте ядосани заради отношението, което изтърпяхте. — Смръщи чело. — Бих могъл да ви се извиня, но не съм сигурен дали това ще е достатъчно.

Андерсън го погледна в очите.

— Ако ни нараниш, ще трябва да платиш цената.

— „АгриГен“ ще ни накаже. — Аккарат кимна. — Да. Това е проблем. Но пък в „АгриГен“ винаги са ни ядосани за нещо.

— Развържи ме и ще забравим за всичко това.

— Да ти се доверя тоест. Боя се, че това не е много мъдро.

— Революциите никога не протичат гладко и по план. Не ти се сърдя. — Андерсън се усмихна хищнически е надежда министърът да му повярва. — Нищо фатално не е станало. Все още имаме обща цел. И да е станал гаф, ще го оправим.

Аккарат наклони замислено глава. Андерсън се запита дали това не е моментът, когато ще му забият нож между ребрата.

А после Аккарат изведнъж се усмихна.

— Ти си суров човек.

Андерсън потисна изпърхалата в гърдите му надежда.

— Просто съм практичен. Интересите ни все още са свързани. Никой не би имал полза от смъртта ни. На този етап все още се касае за дребно недоразумение, което можем да изгладим.

Аккарат го гледаше и мълчеше. След малко се обърна към един от пазачите и му поиска нож. Андерсън затаи дъх, вперил поглед в острието. За щастие, ножът се насочи към китките зад гърба му, сряза вървите и го освободи. Сякаш иглички се забиха в плътта му. Той раздвижи внимателно ръце. Бяха като дървени, от раменете до върха на пръстите. Или като игленици.

— Исусе.

— Ще отнеме известно време, докато кръвообращението ти се възстанови. Бъди благодарен, че се отнесохме толкова нежно с теб — каза Аккарат, после видя как Андерсън внимателно опипва счупения си пръст и прати да доведат лекар.

— Какво е това място? — попита Андерсън.

— Извънреден команден център. Когато решихме, че са замесени белоризците, преместих щаба тук, за по-сигурно. — Аккарат кимна към големите пружинници. — В сутерена държим мегодонти, които пращат енергия насам. Центърът се пази в тайна.

— Нямах представа, че разполагате с такава технология.

Аккарат се усмихна.

— Ние сме партньори, а не любовници. Не споделям всичките си тайни с никого.

— Хванахте ли пружинката?

— Въпрос на време. Листовки с портрета й са разлепени из целия град. Хората сами ще я намерят. Едно е да подкупиш няколко белоризци, друго е да атакуваш двореца.

Андерсън се замисли за Емико, уплашена, свита на кълбо.

— Още не мога да повярвам, че една пружинка може да направи такова нещо.

— Потвърдено е както от очевидци, така и от японците, които са я създали. Пружинката е убиец. Ще я намерим, ще я екзекутираме по стария начин и ще приключим въпроса. А японците, щат не щат, ще платят гигантско обезщетение за престъпната си небрежност. — Изведнъж се усмихна. — Поне по този въпрос с белоризците сме на едно мнение.

Развързаха и Карлайл. Един армейски офицер повика Аккарат настрани.

Карлайл извади парцала от устата си.

— Пак сме приятели, така ли?

Андерсън вдигна рамене. Оглеждаше се напрегнато.

— Доколкото го позволява една революция.

— Ти как си?

Андерсън докосна предпазливо гърдите си.

— Счупени ребра. — После кимна към лекаря, който шинираше пръста му. — Счупен пръст. Челюстта ми май е оцеляла обаче. — Сви рамене. — А ти?

— Явно съм се отървал по-леко. Мисля, че рамото ми е навехнато. Но пък не аз запознах Сомдет Чаопрая с пружинката ренегат, нали така?

Андерсън се закашля и примижа от болката.

— Ами, браво на теб.

Един от войниците въртеше манивелата на радиотелефон. Зъбчатите колелца в устройството тракаха в стакатов ритъм. Пружинникът се зареди и войникът подаде телефона на Аккарат.

— Да? — каза министърът на тайландски.

Андерсън долови само отделни думи, но очите на Карлайл, който знаеше езика много по-добре от него, се разширяваха все повече.

— Превземат радиостанциите — прошепна той.

— Какво? — Андерсън се изправи с мъка, примижа и бутна настрани лекаря, който още се занимаваше с ръката му. Войници се втурнаха да му преградят пътя към Аккарат. Андерсън извика над раменете им, докато мъжете го избутваха назад към стената: — Започвате? Сега?

Аккарат погледна към него, довърши спокойно разговора си и върна телефона на свързочника. Мъжът клекна на пода в очакване на следващия разговор. Маховиците жужаха тихо.

— Убийството на Сомдет Чаопрая извади на повърхността негодуванието на народа от белоризците — каза Аккарат. — Пред министерството на околната среда има митинги. Дори Мегодонтският синдикат се е включил в протестите. Белоризците отдавна си го просеха. Реших да се възползваме от момента.

— Но нашата помощ още не е дошла! — възнегодува Андерсън. — А вие не сте изтеглили всичките си армейски части от Североизтока. Моите щурмови отряди ще пристигнат чак другата, седмица.

Аккарат вдигна рамене и се усмихна.

— Революциите са мръсна работа. Глупаво ще е да пропуснем такава възможност, още повече че сама ни се предлага. Все пак вярвам, че ще останеш приятно изненадан. — Обърна се и отново взе манивелния телефон.

Андерсън гледаше гърба му. Преди министърът се кланяше на Сомдет Чаопрая, а сега раздаваше заповеди. Командваше.

— Това е лудост — промърмори Карлайл. — Ние още ли участваме изобщо?

— Трудно е да се каже.

Аккарат погледна към тях, отвори уста да каже нещо, но вместо това наклони глава.

— Слушайте — каза с нещо като страхопочитание.

Гръм се търкулна над града. Ярка светлина блесна през отворените прозорци на командния център като светкавица по време на буря. Аккарат се усмихна.

— Започва се.