Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (39)

39.

Каня нахлу в кабинета си и завари Паи да я чака.

— Къде са хората? — попита задъхана тя.

— Събраха се в ергенското общежитие. — Той сви рамене. — Като чухме какво става, се върнахме от селото…

— Още ли са в общежитието?

— Някои — сигурно. Чух, че Аккарат и Прача щели да преговарят.

— Не! — Тя поклати глава. — Иди да ги доведеш. Веднага. — Хукна из стаята да събере резервни пълнители за пружинникова пушка. — Да се въоръжат и да се строят. Нямаме време.

Паи гледаше втренчено Хироко.

— Това ли е пружинката?

— За нея не се тревожи. Знаеш ли къде е генерал Прача?

Той вдигна рамене.

— Чух, че отишъл да инспектира стените, после щял да преговаря с Мегодонтския синдикат за протестите…

Иди да събереш хората. Не можем да чакаме повече.

— Лудост е да…

Експлозия разтърси земята. Дървета се стовариха с трясък навън. Паи изтича до прозореца да погледне. Гръмна сирена.

— От търговското — каза Каня. — Вече са тук. — Грабна пушката си. Хироко стоеше неестествено спокойна, кипнала глава настрани като куче, което се ослушва. А после се извърна съвсем леко, насочила вниманието си напред, в очакване. Нова серия взривове разтърси комплекса. Цялата сграда се разклати. От тавана се посипа мазилка.

Каня излезе на бегом от кабинета си. И други белоризци тичаха по коридора, малцината от нощната смяна, които не бяха пратени да патрулират по доковете и котвените площадки. Каня хукна по коридора, следвана от Паи и Хироко. Излязоха навън.

Нощта ухаеше на жасмин, сладко и силно, уханието се смесваше с миризмата на дим и на още нещо, нещо, което Каня не беше подушвала, откакто военни конвои минаха по древния мост на приятелството над река Меконг, за да пресрещнат виетнамските нашественици.

Танк разби външната стена.

Истинско метално чудовище, извисило се над два човешки ръста, с петната на военна маскировка, бълващо пушек от пещта си. Дулото светна за миг, после машината се люшна назад върху веригите си. Кулата на танка се завъртя в търсене на нова мишена. Парчета тухли и мрамор се посипаха по главата и раменете на Каня и тя побягна назад да потърси укритие.

През отворената от танка пробойна влетяха бойни мегодонти. Бивните им лъщяха в мрака, ездачите им бяха облечени в черно. Малцината белоризци, излезли да защитят комплекса, изпъкваха като бледи призраци в мрака и бяха лесни мишени. Откъм мегодонтите се разнесе писък на мощни пружинници. Около Каня полетяха дискове, забиваха се с трясък в стените, къртеха парчета бетон. Нещо сряза бузата й. Каня внезапно се озова на земята, затисната от Хироко. Момичето на пружина я беше повалило. Дискове режеха въздуха и хрущяха в стената над тях.

Още една експлозия. Трясъкът изкънтя в главата й. Каня осъзна, че скимти като пале. Че всички звуци са се отдалечили. Че се тресе от страх.

Танкът се придвижи в центъра на двора. Завъртя се. Още мегодонта влетяха през пробойната заедно с вълна от щурмоваци. Бяха далеч и Каня не можа да се ориентира кой от генералите е решил да предаде Прача. Тук-там от горните етажи на министерските сгради проблясваха дула на пушки и пистолети. Ехтяха викове, белоризци умираха. Каня измъкна пистолета си и се прицели. На няколко крачки от нея един чиновник от архивния отдел падна, уцелен от диск. Каня стисна здраво пистолета и стреля. Не можа да прецени дали е уцелила. Стреля отново. Видя как мишената й падна. Вълната от щурмоваци се носеше към нея като цунами.

Джайде се появи до рамото й и попита:

— Ами хората ти? Нима ще се продадеш толкова лесно и ще зарежеш момчетата, които разчитат на теб?

Каня дръпна отново спусъка. Всичко се мержелееше пред погледа й. Очите й бяха пълни със сълзи. Мъже тичаха из двора, отрядите заемаха позиция на прибежки под прикриващия огън на другарите си.

— Моля ви, капитан Каня — каза умолително Хироко. — Трябва да бягаме.

— Тръгвай! — настоя Джайде. — Късно е да се биеш.

Свали пръст от спусъка. Дискове свистяха около нея. Тя се хвърли към входа и относителната безопасност на сградата. Хукна към задния вход. Още взривове. Сградата се разтресе. Каня очакваше всеки миг тонове бетон да се стоварят отгоре й.

Докато прескачаше окървавени тела и тичаше след Хироко и Паи, я застигнаха спомени от детството. Спомени за разрушение и ужас. За танкове с въглищни двигатели, които прегазват с рев села, трещят в дълги колони по малкото павирани шосета на провинциите, преди да нагазят в оризищата. Веригите им раздират пръстта. Танкове, поели на щурм към река Меконг, за да се включат в отбраната на кралството срещу първата, изненадваща инвазия на виетнамците. Помнеше черния дим, който оставяха след себе си, устремили се да удържат границата. А сега чудовищата бяха тук.

Излетя през задния изход и се озова в огнена буря. Дървета горяха. Атака с напалм. Дим и пушек навсякъде. Втори танк разби порта в другия край на комплекса, по-бърз от най-бързия мегодонт. Толкова бързи бяха тези машини, че съзнанието й отказваше да преработи информацията за придвижването им. Като тигри бяха, летяха по земята. Белоризците ги обстрелваха с пружинникови пушки и пистолети, но оръжията им бяха безсилни срещу железните брони на чудовищата — не бяха създадени за война. Ритмичен трясък и припламвания в мрака. Сребристи дискове свистяха около нея, рикошираха, забиваха се. Белоризци тичаха, търсеха прикритие, но нямаше къде да идат. Червени орхидеи разцъфваха на бял фон. Хора летяха на парчета, разкъсани от експлозиите. Още танкове навлизаха в комплекса.

— Кои са тези бе? — изкрещя Паи.

Въоръжените отряди вилнееха между горящите дървета на министерството. И идваха още.

— Сигурно са ги докарали от североизток. Аккарат. Прача е предаден.

Дръпна Паи и му посочи едно малко възвишение с недокоснати от пламъците дървета. Там би трябвало да се намира храмът на Фра Сюб, ако някой взрив не го беше изравнил със земята. Може би имаше начин да избягат. Паи погледна натам, но не помръдна. Каня го дръпна отново и хукна към хълма. Палми се сриваха пламтящи на пътя им. Зелени кокосови орехи се сипеха от небето заедно с шрапнелите. Въздухът кънтеше от писъците на мъже и жени, разкъсвани от добре смазаната военна машина.

— Сега накъде? — извика Паи.

Нямаше нужда да му отговаря. Каня се метна под дъжда от дървесни отломки и се сви зад частичното прикритие на повалена горяща палма.

Джайде се метна до нея ухилен. Дори не се потеше. Надникна над дънера, после обърна глава към нея.

— Е? На чия страна ще се биеш сега, капитане?